Google tag

25 December 2012

BG translation : Monasticism in the 21st Century: A Viable Alternative or a Forgotten Ideal?




Превод от англисйки

МОНАШЕСТВОТО ПРЕЗ 21-ви ВЕК: 
жизнеспособна алтернатива или забравен идеал?
от Матушка Ефросиния от женския манастир в Лесна, Франция

Един брат отишъл да види авва Йосиф и му казал: „Авва, доколкото мога си казвам молитвеното правило, постя по малко, моля се и размишлявам, живея в мир доколкото мога, пречиствам мислите си Какво друго мога да сторя?” Тогава старецът се изправил и протегнал ръце към небето. Пръстите му станали като десет огнени кандила и той му казал: „Ако искаш, можеш целия да станеш пламък”.

Ето това е монашествотото: копнеж за Бога, който няма граници. Това е началото грядущия век, на Царството Небесно още тук, на земята. Църквата нарича монашеството Ангелски Живот. Според Свещеното Предание, в 4-ти век ангел се явил на св. Пахомий, първият от монасите, които се борели в египетската пустиня да установят монашеска общност, и му дал бронзова плочица, на която било изписано Правило, което неговите монасите да следват. От апостолските времена до ден днешен хиляди, стотици хиляди, може би милиони хора са изоставили всичко, което са имали и са презряли всичко, което този свят може да предложи, за да последват Христос и да изживеят Евангелието по-пълно.

В дадени периоди този импулс е бил по-силен, в други – по-слаб, а Светите Отци говорят на монашеството като за барометър на духовния живот в Църквата. Когато монашеският живот процъфтява, вярващите наистина праявт духовни усилия, и обратно – когато малцина намират вдъхновение в монашеския идеал, манастирите се смаляват и биват пренебрегвани, духовният живот сред вярващите е в упадък. В края на 4-ти век, когато престанало преследването на християните и Църквата познала мир за първи път, но ревността на новопокръстените не била охладняла и много християни желаели да дадат всичко [от себе си] за Христос, монашеството дори се превърнало в масово движение. Един от пътуващите писатели от този период, Св. Паладий, разказва за посещението си в „Оксиринкус [Oxyrhynchus], един от градовете на Тебаид (в Египет). Невъзможно е да се отнесем справедливо към чудесата, които видяхме там. Понеже градът е тъй изпълнен с манастири, че самите му стени ехтят с гласовете на монасите. Други манастири го обкръжават отвън... Храмовете и капителите на града бяха изпълнени с монаси; всеки квартал на града бил населен с тях... Монасите били почти мнозинство спрямо жителите миряни... и нямало час от денонощието, в който те да не въздавали Богу слава... Какво може да каже човек за благочестието на ... хората, които като ни видяха нас странниците ... се обърнаха към нас сякаш бяхме ангели? Как би могъл човек да предаде истинска представа за тълпите от монаси и монахини, които не можеха да бъдат преброени? И все пак, доколкото можахме да установим от светия епископ на това място, бихме казали, че той имаше под своя юрисдикция 10 000 монаха и 20 000 монахини. Не е по силите ми да опиша тяхното гостоприемство и любов към нас. Всъщност, наметалото на всеки един от нас бе разкъсано на парчета от хора, които ни дърпаха, за да ни накарат да отидем и да останем с тях”. По-близо до нашето време, в Русия през 1907 г., към края на духовното възраждане през 19-ти век и преди Революцията, е имало 24 000 монаха и 66 000 монахини, [общо] около 90 000 монаха, които живеели в 970 манастира. Откъм безрадостната страна, селските райони на Франция, където е моят манастир, са осеяни от празни манастири в руини, останки от епохата на вярата, както историците наричат средните векове. Те са свидетелства за духовното безплодие на Франция, където повече хора вярват в астрологията, отколкото в Христа, и хората плюят по мен по улиците, защото си мислят, че съм мюсюлманка. Никога не би им хрумнало дори, че една жена, облечена в черно, може да е монахиня. Сцената на летището тук в Отава, когато пристигнах, нямаше нищо общо със сцената в Оксиринкус, когато Св. Паладий прекрачил през портите, и вероятно бихте могли да пропътувате цяла Канада или Америка и да не видите нито един манастир, нито да срещнете поне един монах или монахиня.


Но дали монашеството е една напълно загубена кауза днес? Вярно е, за съвременните очи, монахът все-повече е една фигура от вчерашния ден, някой глупав и ексцентричен [човек]. Хората се сещат за шишкото отец Тък от Робин Худ или за зловещите монаси убийци в романа „Името на розата”. Думата „монахиня” навява на Майка Тереза или на глуповати филми за хубави, но доста глупави жени, които носят странни, неудобни дрехи. Дори и у човек с по-православна умонагласа думата „монах” [монашески], приложена към съвремието ни, извиква образа на св. Йоан Шанхайски, на о. Серафим Роуз, или ново-мъченицата, Великата Княгиня Елизабета, и се чудим какво ли общо могат да имат тия светци с нас въобще? Изобщо има ли нещичко от живота им или преживяванията им, което да се съотнася или да е прилобжимо, и как можем ние, православните християни от 21 век, дори да посмеем да се стремим да ги имитираме? Думите на Светите Отци от пустинята и житията на основателите на монашеството преизобилстват с мрачни предупреждения, че монашеството, особено строгият аскетизъм от миналите векове, ще бъде направо невъзможно в последните дни. Някога, когато „Светите Отци правеха предсказания за последното поколение, те казаха: „Какво сме направили ние самите?” Един от тях, великият авва Исхирий отговорил: „Ние самите изпълнихме Божиите заповеди”. Другите отговорили „А онези, които идват след нас, какво ще правят те?” Той казал: „Те ще се борят да постигнат половината от нашите трудове”. Те казали: „А ония, които идват след тях, какво ще се случи с тях?” Той казал „Хората от онова поколение няма да постигнат никакви трудове и изкушението ще дойде върху тях, и тези, които биха опазили в този ден, ще бъдат по-велики и от нас, и от предците ни”. Четенето на наставленията на Св. Игнатий Брянчанинов към съвременните монаси, публикувана за първи път преди малко повече от век и известни на английски като „Арената”, може да бъде направо депресиращо. „Ние сме изключително слаби”, казва той, „а изкушенията, които ни заобикалят, са се увеличили неимоверно... Духовната дейност ни е напълно непозната. Ние сме изцяло погълнати от телесни дейности и те са с цел да изглеждаме благочестив и святи в очите на света и да ни донесат неговата награда. Отказали сме се от трудния и тесен път на спасението ... ние, монасите, сме се смалили [на брой] повече от всяка друга нация, и сме унизявани по цялата земя днес заради нашите грехове...”. В края на „Арената”, Св. Игнатий използва образа на просяците, които ядат отпадъците, останали от разкошен банкет, за да опише монасите от последните дни, когато Господ им казва: „Братя, като се приготовлявах за банкета, Аз не ви виждах [не ви имах предвид]. Така че не ви дадох добра вечеря и не ви давам даровете, които всички бяха раздадени, съгласно предварително направено изчислението, което само Аз мога да разбера”. Ако някой днес едва дори посмее да помисли за монашество, то всичко около него, било то светско, или православно, църковно сякаш казва: „Забрави [за това]! Дори не се и опитвай! Абсолютно безполезно е!”

Независимо от трудностите и отблъскващия съвет дори и от страна на най-авторитетните православни източници, мнозина все още наистина избират да оставят всичко и всички зад себе си, да поемат кръста на монашеските борби и да последват нашия Спасител. Не мисля, че е прекалено оптимистично да се говори за нещо като възраждане на монашеството в наши дни. За 20-те години, в които съм се борила да бъда монахиня, манастирът ми почти се удвои по големина. Всяка седмица получаваме писма и телефонни обаждания от жени и момичета, които искат да дойдат, да навлязат или да научат повече за нашия живот. Те очевидно търсят един по-задълбочен, по-интензивен духовен живот и някаква форма на посвещение. Нашите манастири в Светите земи се разрастват и процъфтяват. От годините на перестройката в Русия насам бяха отворени стотици, ако не и хиляди манастири. Когато пътувам там, на улицата, на всеки няколко метра, някой идва да попита, откъде съм, от кой манастир, [да попита] за молитви, за съвет или утешение. Те ззаплакват при самата гледка на монахиня и натикват списъци с имена в ръцете ми, и последните си копейки и рубли. Един твърде сериозен писател отбеляза с изненада, че в Русия повече туристи посещават манастири отколкото изложби, музеи и зоопаркове.

Кое е това, което продължава да привлича хората към този начин на живот, който по същество е едно тайнство, нещо, за което дори и най-святите монаси говорят с благоговение и трепет? Преди всичко, монашеството е пътят на покаянието. Не покаяние от сорта на това, когато спрем да въздъхнем и да почувстваме жал за лошите неща, които сме извършили, и след това бързо да преминем към следващата точка от списъка ни с неща за вършене, или да измънкаме списък с греховете на изповед, та да можем да идем на Причастие, а от вида, който означава пълно завъртане на 180 градуса, духовен прелом, дълбока промяна на начина на живот. Това е покаянието на блудния син от Евангелието, който стига до това да осъзнае, че целият му начин на живот е бил твърде погрешен, и който изоставя всичко [това] зад гърба си, за да се прибера вкъщи при баща си и да поиска прошка. Служението на монашеското пострижение започва с една стихира, която перифразира тази притча: „Бързай да разотвориш към мене бащинската Си прегръдка, защото като Блудния син пропилях живота си. В неизчерпаемото богатство на Твоята милост, о, Спасителю, не отхвърляк сърцето ми в неговата бедност. Защото с угризения извиквам към Тебе, Господи: Отче, прегреших против небето и пред Тебе”. Именно този копнеж за прегръдката на нашия Небесен Отец, за Неговата прошка и за дом при него все така кара хората да загърбят всичко и да вървят неотстъпно по този скалист път.

Първата стъпка по този път е отричане от света, загърбването му. Това не означава просто да се откажеш от училище или да прекъснеш работата си, като закриеш банковата си сметка, да се преместиш в манастир, да облечеш черно и да си казваш молитвите. Според Светите Отци термина „свят” [светски] означава общата сума от всички наши страсти, привързаности, мнения, дребни харесвания и нехаресвания, всичко, което ни отдалечава от Бога и ни пречи да разпознаем Неговата Воля. „Никой не може да се приближи до Бог освен този, който се е разделил от света. Но аз наричам разделяне не напускането на тялото, а напускането на светските дела”, казва св. Исаак Сириец, един от най-великите отци монаси за всички времена. „... Никой, който е в общение със света, не може да е в общение с Бога, и никой, който има дял със света, не може да има дял у Бога”, продължава той. „Ако обичате Бога истински”, започва на Св. Йоан Лествичник, друг монашески водач, „и копнеете да достигнете Царството грядуще, ако сте огорчен от вашите слабости и сте мислите за наказание на вечния страшен съд, ако истински се страхувате да умрете, тогава не ще бъде възможно да има привързаности, или тревожност, или загриженост за пари, притежания, за семейни отношения, за светска слава, за любов и братство, всъщност, за нищо на земята... Лишен от всяка мисъл за тия, като никак не се грижи за тях, човек ще се обърне свободно към Христа...”.

В този момент най-често срещаният въпрос е „Откъде да знам?" Откъде да знам, че съм призван за конкретна форма на отричане от света, каквато представлява монашеството? Всеки един от нас трябва да напусне света, в смисъл да се бори да преодолее нашите страсти по един или друг начин, няма съмнение за това. Но как може човек да бъде сигурен, че Господ е определил за него да стори това като прегърне монашеския живот? Как можем да различим волята Божия в този случай? Съвсем вярно е, че няма конкретен „монашески тип” или конкретна черта от характера, която да определя някого като кандидат [за монах]. В моя манастирът има всякакви хора: дебели, тънки, стари, млади, отзовчиви, много срамежливи, добре образовани, отпаднали от гимназия, с най-благ нрав, а някои могат направо да са гадни понякога. Вършели са най-различни неща: една е била редактор на списание, друга – шивачка, трета е била полу-професионален играч на топка, друга сестра има докторатура по философия, една от най-младите сестри дойде при нас на практика от улицата. Някои от тях са имали щастливо детство, други са мразили родителите си, някои от тях са били изключително успешни в това, което са правили, други са мразили работата си. Но всички от тях, в даден момент във времето, са се убедили в необходимостта да захвърлят всичко и да тръгнат по пътя към дома към своя Небесен Отец.

Хората често говорят за професии и призвания, като приемат [по подразбиране], че трябва да има някакво мистично преживяване, което да те убеди да станеш монах. Вярно, мнозина монаси могат да погледнат назад към някое конкретно събитие, което е било повратна точка в живота им. В 90 % от случаите всъщност около него няма нищо „не-от-този-свят”. Ако чуваш гласове или виждаш ангели, вероятно последното място, към което принадлежиш, е манастирът! Една от нашите сестри взела своето решение по време на акатист пред чудотворната икона на Божията Майка. Всичките й приятелки отишли да танцуват оная нощ, но тя избра да присъства на този акатист, и по средата му, й станало ясно, че тя си прекарва времето наистина добре; много по-добре отколкото да би танцувала, и че би имало смисъл да прави това на пълен работен ден, така да се каже. Друга сестра била трогната от примера на две монахини, които срещнала в Синодалната катедрала в Ню Йорк. Те били там да събират пари за Светите земи. Някой от енорията ги нападнал без никаква причина като ги обвинил, че взимат храна от кухнята без разрешение. Повечето от нас биха се опитали да разискват и обясняват грешката, но една от монахините, по един прекрасен пример на монашеско смирение, просто направила земен поклон и помолила за прошка. Фактът, че днес наистина все още има хора, които се опитват да правят това, на което ни учи Евангелието, било истинско откровение, и в рамките на една година това момиче станало послушница. Друга една била трогната от един пасаж от св. Йоан Касиан. Една от по-възрастните ни монахини взела решението си, когато енорийският й свещеник я попитал дали познава някого, който би обмислил възможността да стане монахиня. Това било скоро след Втората световна война, и това лице смятало, че вече не са останали никакви манастири, че монашеството дори не представлява възможност. И когато свещеникът попитал, всичко си дошло на мястото за нея.

Дори и да има такъв момент, изборът и решението да се последва монашеския път почти винаги е период на истинска борба, на съмнения, страхове и изкушения. Много от монасите, които познавам, когато за първи път им хрумнала мисълта, не са искали да имат нищо общо с нея и са били доста шокиран от идеята. Светите Отци подчертават, че няма нищо, което нечестивият да мрази толкова колкото монашеството и той ще направи всичко възможно, за да се прогони някого от този път. Ако човек въобще е духовно нащрек той може буквално да го види и чуе как работи по този пункт. Зная за хора, получавали невероятни предложения за работа, да получават огромни суми пари, предложения за брак от високи, тъмни, красиви и богати мъже. На една по-възрастна монахиня, която познавах, мъжът – който бил безследно изчезнал в продължение на 20 години – се появил на нейния прага е деня преди да си тръгне. Синът на една друга я заплашил, че ще се застреля, майката на трета гладувала в продължение на 6 седмици. Ако говориш с монаси, наистина ще откриеш, че фактите са по-странни и от измислицата! Въпреки изпитанията, има все по-нарастващо убеждение, че няма нищо друго, което човек може да направи, че независимо от всичко, монашеският живот е единствената жизнеспособна алтернатива. И това [непрестанно] те яде, докато просто вече няма друг изход.

След като монахът избяга от света, той започва да се опитва най-накрая да мисли ясно и да се съсредоточи върху нещата, които ще определят вечната му съдба. Той започва наистина да разбира и да се чувства, че ние, окаяните грешници, наистина погиваме, че ние отчаяно се нуждаем от Изкупител и от Някого, Който да излекува душите ни, и че само в Него има живот, че всичко останало е празно и безсмислено. Той започва наистина да чувства и изживява това, не просто да казва думичките. Едва когато престане да слуша шума и тропота на света, човек обръща очи далеч от неговите диви, психеделични цветове, а когато се справи с махмурлука, който му остава от света, той започва да се вижда ясно и да различава смисъла и целта на живота на тази земя и да се бори срещу своя враг, нечестивия. Св. Йоан Лествичник ни казва „Всички, които навлизат в добрата битка, монашеския живот, който е труден и болезнен, но също така и лесен, трябва да осъзнаят, че те трябва да скочат в огъня, ако те ... очакват небесния огън да се всели в тях ... нека всеки да изпита сам себе си и тогава да яде хляба на монашеския живот с горчивите му билки ... и да пие неговата чаша със сълзите на този живот... Да, истина е. Монашеският живот не е „забавление”. Повечето от нас, особено онези, които е трябвало да минат през тежко изпитание да напуснат света, преживяват един период на „меден месец”, когато най-накрая предприемаш предизвикателството, скъсваш със света и отиваш в манастир. Такова облекчение е всичко това да остане зад гърба ти и най-сетне да тръгнеш по пътя. Всичко и всички изглеждат прекрасни, изпълнен си с ревност, и буквално можеш да видиш благодатта, толкова е изобилна. За някои монаси този етап може да продължи с години. Но рано или късно реалността удря и ти виждаш, че всичко написано за трудностите на монашеския живот не са просто измислени думи или символични фрази или алегория. Не физическата страна е трудната. С малко усилия и дисциплина всеки може да се научи да става рано и да стои [прав] на дългите църковни служби, да прави земни поклони и да работи и да работи усилено на работни места, които не е задължително да харесваш. Много от хората в света имат много по-труден живот в този смисъл. Именно срещата със самия теб и с този, който наистина си, и борбата да промениш това, е бавната, но болезнена, ежедневна, ежеминутна работа на монаха. Работата се извършва до голяма степен чрез нашите контакти и конфликти с други хора Св. Йоан Лествичник е напълно прям по този въпрос: „... Иронизиран, подиграван, осмиван, трябва да приемеш отречението от своята воля. Трябва търпеливо да издържиш противопоставяне, да претърпиш пренебрежение, да изтърпиш яростна арогантност. Трябва да си готов за несправедливост, и да не скърбиш, когато те оклеветяват. Не трябва да се гневиш от презрението и трябва да показваш смирение, когато биваш съден”. За повечето от нас най-трудният елемент от всичко това е да се откажеш от собствената си воля. В една от най-цитираните монашески поговорки Авва Доротей, друг велик учител на монашеския живот, казва: „Не познавам друго падение, случващо се на един монах, което да не идва от доверяването на собствената воля и на собствената преценка... Познаваш ли някой, който е паднал? Бъди сигурен, че той сам се е водил... нищо не е по-скръбно... нищо не е по-гибелно”.

Когато бях млада послушница, наистина се ядосвах на писанията на Светите Отци и постоянно повтаряне, че монасите в последните дни не ще могат да изпълнява каквито и дабило подвизи или велиики аскетични подвизи, а ще изработват спасението си чрез търпение и дългострадание. „Колко скучно!” си мислех, „Със сигурност, ако настроим умовете и духа си към това, то ние също ще можем да го сторим? Как така всичко, което ни е позволено е да седим наоколо и да бъдем търпеливи?” Тук тайната е, че това наистина е една велика милост Божия. Днес ние не сме само нехристияни в нашия подход към живота, в нашите помисли, думи и действия, а сме направо анти-християни. Да би Господ ни дарувал благодат и да би ни дал силата да изпълняваме дори едва 1/10 от аскетични подвизи от предишните времена, то не само не бихме имали полза, а постигнатата в резултат на това гордост и тщеславие ще ни приведат право към погибел. Това е особено вярно за монашеството, където за неопитните, интензивна работа над самия себе си може много лесно да се обърка със самоанализ, на който днес ни учат толкова много наръчници за самопомощ /чувствай-се-добре-за-самия-себе си/.

Вземете, например, идеята за „настроенията”. Това не е православна идея, ние нямаме настроения, ние сме нападнати от страсти и се стремим да придобие добродетели. Това „да си в лошо настроение” никога не може да извини поведението ти в манастира. Това може да бъде много трудно за възприемане от послушник. Също така, ние нямаме никакви „права”, имаме задължения и послушания, и дължим на Самия Господ да ги изпълняваме, но никой не ни дължи нищо [на нас]. Също така, не можем да очакваме да бъдем „щастливи” и „осъществени”, идваме в манастир, за да плаче за греховете си. Днес почти всичко е „скучно”. Опитали сме всичко, ние сме непреклонни и много самоуверени. За да излекуват скуката, някои хора решават да опитат монашеството. Младите хора най-вече не искат нищо повече от това да направят впечатление, да предизвикат сензация. Какво би могло да е по-сензационно от това изневиделица всичките ти приятели да те видят с 15 кг. по-слаб, облечен в черно, стиснал броеничка, и да излагаш духовни мъдрости? И най-лошото от всичко, в наши дни хората са по-горди отколкото когато и да било преди. Ние се гордеем с въображаемите си добродетели, дори се гордеем с греховете си. И най-вече, ние сме горди с нашите умове. Гледаме на себе си като на велики мислители, на разбиращи психолози, блестящи философи, които – разбира се – могат да разберат дори и най-фините, най-дълбоките монашески истини, далеч по-надълбоко от тези, дошли преди нас. Понятията за смирение, послушание, самоосъждане, кротост и отказ от собствената воля преди са се „подразбирали” за православните християни, но днес човек трябва да се учи на тях. Един от руските новомъченици, Владика Варнава Беляев, пише, че трябват 30 години за да започне човек да става монах. Това е казано преди 80 години, днес вероятно трябват 40 или 50 г.!

Така че, защо да се притесняваме? Наистина ли си струва? Помня митрополит Филарет, който перифразирайки Св. Йоан Лествичник, казваше: „Ако всеки знае колко трудно е в манастирите, никой никога не би отишъл [там]. Но да знаеха радостите и наградите на монашеския живот, то всички щяха да идват на бегом”. И това е вярно, наградите и благословенията наистина ги има. Един от оптинските старци, Св. Варсануфий, учи „Истинското блаженство може да бъде придобито само в манастир. Можеш да се спасиш в света, но е невъзможно да бъдеш напълно пречистен... или да се издигнеш и да живееш като ангелите и да водиш творчески духовен живот в света. Всички пътища на света, .... законите унищожават или поне забавят развитието на душата. И затова хората могат да достигнат ангелски живот само в манастирите... Монашеството е блаженство, възможно най-благословеното състояние за човек на тази земя. Няма нищо по-висше от това блаженство, защото монашеството ти дава [в ръце] ключа към духовния живот”. В какво намираме това блаженство? Има го знанието, че всеки ден от живота ти и всяка минута от деня ти са осветени и значителни пред Бога. Дори и „лошите” ти дни и наистина ниските ти дни имат смисъл пред Него. Стига да живееш живота си съзнателно, няма загубено време. Има я тържествеността и красотата на Божествената Служба на нашата Църква, която наистина е началото на живота на Небето още тук на земята. В света присъствието ни в Църква винаги е време откраднато от светските дела, един приветсван отдих, един вид духовно угощение. В манастира службите определят самите модели на живот, и те са истинският живот; всичко останало е време откраднато от тях. Те ни подхранват, те ни напътсват, и в известен смисъл дори ни забавляват. Когато постъпвах в манастира, един от най-големите ми страхове бе, че в крайна сметка службите ще ми се сторят скучни – едно и също нещо, година след година, завинаги. Вместо това открих, че те съдържат такова огромно богатство и толкова много нива, всяко по-дълбоко от предишното, че цял живот далеч не ще стигне да започнеш да ги оценяваш [по достойнство]. Светците станаха мои близки приятели и наставници, изживявам празниците по различен начин всяка година, всеки Велик Пост и всяка Пасха са едно напълно ново откровение. Преди всичко, в монашеството има онова, което Св. Теофан Затворник нарича „да бъдеш сигурен, че Бог те приема за Свой собствен”. Ако приемеш пътищата Господни за свой живот, съвестта ти скоро ще бъде просветена със знанието, че Той също те е приел за Свой собствен. Спомням си нощта, която прекарах в църквата след моето пострижение, след монашеските ми обети. Имах такова ярко усещане, че Господ е с мен, струваше ми се, че Небето е буквално зад ъгъла, че да бих отворила вратата на църквата, то ще е точно там. Това не беше чувство. Знаех го.

Няма нищо по-прекрасно от начина, по който умират монасите. Повечето от нашите сестри умират след като са получили Свето Причастие, заобиколени от общността, с молитви и песнопение и сълзи. Не отчаяните сълзи на света, а сълзи на раздяла с приятел и сестра, макар и само за малко. Опелото на един монах, което се различава доста от това на мирянин, е по-скоро един урок за монашески живот и за солидно обоснованата надежда за вечен живот, който той представлява, а не размишление върху смъртта. За онези, които прекарват живота си на прага на грядущия век, смъртта е просто едно прекрачване в съседната стая.

Ние наистина се отказваме от много [неща] в монашеския живот. Ръцете ми са ме боляли след като съм държала децата на мои приятели, знаейки, че никога няма да държа мое собствено. Но Господ ми е дал множество духовни чеда сред младите послушнички, с които работя в манастира. Един  монах никога не ще узнае специалната интимност и близост, която предсавлява благословението на православния брак. А и жененият човек никога не ще узнае духовното родство на монашеската общност. Няма ваканции от монашеството, няма болнични, няма свободно време. Но всеки ден е един празник.

„Монашествоъо”, казва един от оптинските старци „крепи целия свят. И когато не ще има вече монашество, над нас ще дойде Страшният Съд”.

А за ония от нас, които са привлечени от този начин на живот, просто няма друг начин да се живее. Един писател го описва така: „Някои хора по природа са много едностранчиви. А има представи, които проникват в живота на тези хора до последния детайл. Всичко красиво, радостно и утешително в този живот за тях е засенчено от спомена за едно нещо, от една едничка мисъл: тази за Христос Разпнатия. Независимо колко ярко може да свети слънцето, колко красива е природата, Божието творение, колко изкусителни изглеждат далечните места, те помнят, че Христос е Разпнат, и че всичко е избледняло в сравнение с това. Можем да чуваме най-прекрасна музика, най-вдъхновените слова, но тези души чуват едно нещо: Христос бе Разпнат, и кое би могло да подави звука на гвоздеите забивани в плътта Му? Описвате им щастието на семейния живот, на любимия съпруг или съпруга, на децата, но Христос бе Разпнат, и как така можем да не покажем на Господ, че Той не е сам, че не сме Го изоставили. Има такива, които са готови да забравят всичко в света, така да застанат до Неговия Кръст, да изстрадат Неговото страдание и да се дивят на Неговата Жертва. За тях светът е празен, и само Христос Разпнатият говори на сърцата им. И само те знаят що за сладост вкусват още тук на тази земя като споделят [дял във]вечното тайнство на Кръста и само те чуват онова, що Той им казва, когато те дохождат при Него след живот, изпълнен с невъобразими трудности и необяснима радост.

Лесненски манастир, Provemont, 5/18 декември 2000 г.
Прп. Сава Освещени

19 November 2012

Hierarchy Observed in Living the Spiritual Attainment

link to post in Russian:
(source)

Соблюдаемая иерархия в опыте духовного постижения.

(a true voice)

       [CELESTIAL GATES]                                                 От Velikden 2008



 Translation from Russian
The Hierarchy Observed in Living the Spiritual Attainment.

There are several stages of ascent in spiritual life relating to the contemplative (as opposed to the praxis) path. Further one could call these levels: they are as it were in various degrees of remoteness from the source of Light, but still the same they do have Him (the Light) in themselves – and the Light is invariably felt, present in each one of them. These stages, or levels, are the following:

1) prayer
2) the Gospel
3) spiritual-and-moral literature (and)
4) reflection and discursive experiences of the previous three. {See Note 1}

Most probably, a strict division of these into four components would be too “quick”(,) a thing that seems odd, however, without man neither prayer, nor even reflections about it is possible; and the Gospel and the spiritual-and-moral literature would lie (remain) a useless burden unless there be understanding (a meaning is given to them) and empathy for what is written there. It is no coincidence, therefore the righteous Fathers (used to) say that prayer (the permanent one) is a constant remembrance of God. Which is also reflected in the reflection about Him.

However, prayer as such still is a specific way of thinking, rather a forced one – and not a free one bound with an apparent necessity; and not by accident, and the arbitrariness of intuition. Actually, prayer is not even thinking (reflecting), but it is action – thinking does presuppose it. Prayer one may call pro-active meditation, and not one that presupposes activeness. Not a theory of practice but the very practice albeit mixed (up) with theory. And trough it this practice has been vouchsafed to become (evolve into) – often stemming out of fruitless, painful, agonizing, seemingly endlessly long, but so much necessary for the creatures acts of attainment of the Truth – “theoretical” states. This is why part 4 is also a necessary and central content part of the perfection in Christ; it, too, is illuminated by His light as long it leads to a right prayerful state.
Collapse )


Now we must remember that all four components are by no accident placed in a definite order. But let me reiterate: this (order) is not that specific as, perhaps, it looks like here, and not that distinct as it now seems, for example, but we must remember that the hierarchy, of course, must exist as otherwise chaos and weakening of the prayerful life is possible. There must be a system, albeit conditional, and one that not always looks the same, but (a system) anyway. Hence it is clear that prayer as such stands in the first place, be it as it may, as without it communion with God is impossible in its direct form, therefore if while at prayer reflections of whatever kind pop up that seem important and not devoid of moral content, but (ones that are) too personal (as it later turns out – it is well-worth to even immediately strain oneself and chase away what has come “not by the text”) then it is worth it to immediately put them for later, “in its place (of merit)”. The same may is also valid for the Gospel (indeed, examples (for one) when reading prayers to suddenly want to read the Gospel, too, are difficult to give.)

That same disorder can be also referred to spiritual-and-moral literature: when (one’s) thoughts prove so much “significant” that they obscure both what is being read and has been read in the moral source. – Then it is worth, coming to one’s senses, to immediately abandon them for a corresponding convenience – e.g. spiritual experience of a certain spiritual man, recognizing his worth, and, conversely, the condition most likely of a spectator for oneself, and not of a participant in the events: (of) a disciple, not (of) the teacher, or (of one) equal in the experience of knowledge (and understanding).

And so, may none (component) be above the other, and (may) each one contributes to strengthening one another. To the glory of God!

Note:
1 Lower than stage 4 there is nothing of Godly inclination [[darkness all around]], and due to pride and spiritual blindness lying there is, in my conviction, an abyss of decay and a wilderness of unbelief, Satanism, and all kinds of [devouring] lies.

marginalt

 

20 October 2012

the essence of Lent (how can we try and express it) in the most concise and accessible manner?



Translated from Bulgarian




Bishop Fotii of Triaditza

Speech Before the Rite of [asking] Forgiveness
Cheese-fare Sunday

February 26 (13 OC), 2012



Firstly, beloved, let us thank the Savior for bestowing upon us this year as well to stand at the threshold of the Holy and Great Lent [fast], before the doors of repentance. Over the years there have formed and layered up habits in each one of us – habits of perceiving and spending the time of the Lenten period. Usually, these habits are very superficial and relate to the performance of our church duties – [namely] down-limiting food, more frequent confessing and Holy Communion, which is certainly needed and very essential – but it is alarming that during this period, too, our lives continue to run – in [its] essence, internally, in our mind and in our heart within that same [river-] bed it keeps running in to begin with. And our lives run, alas, mostly in the mainstream [river-bed] of multi-concerns, vanity, selfishness... Let me not continue to enumerate. Useful and utterly needful is for us – whenever we stand on the threshold of the Holy and Great Lent – to try and ponder within ourselves on what is the meaning of the fast, what is its sense, how have we spent the Lent thus far. We need to deepen and constantly update our understanding of the essence of Lent. How can we try and express it in the most concise and accessible manner? Through prayer, fasting and charity during the Great and Holy Lent we should exert more and more [new] efforts to get off our self-closed “self” as the center of our attention. We should again and again strive [make efforts] to rediscover our relationship with God and with neighbor. We should – through prayer, fasting and charity – strive to make ever greater the space in our heart that is [may be] besprinkled by our communion with God and with neighbor according to the holy evangelical God-man Christ’s commandments. Seen in this way, how really shallow our ideas, concepts of the fast are, and how semi-mechanically, basically speaking [seen in essence] casually, superficially we spend its time and fulfill our ecclesiastical duties, if we may call them so, although the term is highly incorrect, speaking [seen] in essence because word goes not of any duties [that are] outward in respect to the core of our life but of a way of thinking, [and] feeling, a way of living that brings us closer to God and to our neighbor.

How few of us associate the concept of the fast with acts of charity with opening up to our neighbor, to his needs? How few of us feel the need of God’s mercy for oneself and at the same time feel another need related with this need – to bestow charity? In whatever way and with what they can. It is quite natural for that charity to find a material expression – if this indeed is within our capacities. In case we have no capacity to actively support our neighbor in his want, what is preventing us from bestowing on him charitable thoughts and compassionate feelings? We are prevented by our complacent, self-closed in itself “me” [ego], which finds endless excuses to remain deaf and blind to the pain of our neighbor, to the want of our neighbor. 

Each one of us – to have sensed to some degree how much he needs the mercy of God – will naturally become willing to bestow mercy himself, and mercy – as a condition – most of all – of our heart, as our heart’s disposition and willing for us to bestow mercy – finds an expression –– and an easy one, simple expression in forgiveness. If we cannot forgive, if something from within prevents us from forgiving, this again is our self-glorifying, self-closed in itself “me” [ego]. Sometimes it all sinks [deep] into reasoning, analyzing what our neighbor does, of his qualities, his behavior – and in result to these reasonings, to this analysis – we convince ourselves that it is not so simple to bestow forgiveness. Led by an earthly logic we reach the conclusion it is very difficult to bestow true forgiveness, and even if we do so once in a while, we very easily revert to where we started from, i.e. go back to the prison cell of our “me” [ego]. And here is what St. Ap. Paul teaches us in his epistle to the Christians of the Asia Minor city of Colosse: “Put on therefore, as the elect of God, holy and beloved, bowels of mercies, kindness, humbleness of mind, meekness, longsuffering; Forbearing one another, and forgiving one another, ...: even as Christ forgave you, so also do ye.” (Col. 3:12-13). I.e. we should forgive one another as God-man, the Savior Lord Jesus Christ forgives the sins of each of us. We can never learn to forgive thus even in the smallest measure, unless we have at least sparks of life in Christ, with Christ. If we view both Christ and His teaching, and our neighbor – if we watch [out] for how and whence? – we watch non-free, watch as prisoners through the small window of the prison cell, called “me” [ego] – then our life will be a painful circulation; then we shall oppressed by the feeling we are treading the same place over and over again and everything would repeat as if in a painful cycle. We can be free only – and alone – in Christ. We can be free only and alone when the law of Christ becomes our breath, were this even in the smallest degree. We can be Christians in spirit and truth only when we try again and again to put a new beginning; [when] again and again we try to renew your each and every thought, feeling and desire [of ours], to renew them through the grace of the Holy Spirit, which is the core of every single word of Christ. And so, in His mercy, in His love for mankind may Christ the Lord vouchsafe us to spend with real benefit for our souls the time of the Great and Holy Lent and for us to bow also to His glorious, salvific, and life-giving Resurrection. Amen.