Google tag

13 October 2015

Dionysius the Areopagite Letter to a Priest




LETTER VI.
To Sopatros [72] — Priest.

Do not imagine this a victory, holy Sopatros, to have denounced [73] a devotion, or an opinion, which apparently is not good. For neither—even if you should have convicted it accurately — are the (teachings) of Sopatros consequently good. For it is possible, both that you and others, whilst occupied in many things that are false and apparent, should overlook the true, which is One and hidden. For neither, if anything is not red, is it therefore white, nor if something is not a horse, is it necessarily a man. But thus will you do, if you follow my advice, you will cease indeed to speak against others, but will so speak on behalf of truth, that every thing said is altogether unquestionable

Dionysius the Areopagite,


72 Acts xx. 4 [And there accompanied him into Asia Sopater of Berea; and of the Thessalonians, Aristarchus and Secundus; and Gaius of Derbe, and Timotheus; and of Asia, Tychicus and Trophimus.];
Rom. xvi. 21 [
Timotheus my workfellow, and Lucius, and Jason, and Sosipater, my kinsmen, salute you.].
73 Tit. iii. 9 [But avoid foolish questions, and genealogies, and contentions, and strivings about the law; for they are unprofitable and vain.].

09 October 2015

Живата връзка със светите отци



T A L M A C H
so much and simple


Превод от английски
руски

Живата връзка със светите отци:
Архиепископ Андрей (Рымаренко)

Без постоянна, съзнателна духовна борба православният живот може да се превърне в "оранжерия" с изкуствена атмосфера, където външните атрибути на Православието услаждат и разслабват душата, без изобщо да й въздействат, вместо да я мобилизират по пътя към спасение. Колко често даже май-добрите общини, след като са постигнали благосъстояние и известност, губят сърдечния жар и единодушие от предишните трудни години! За истински богоугодния християнски живот няма и не може да има никаква "формула на успеха"; всяка външна особеност рискува да се обърне във фалш, ако душата не върви по верния път, не трепери [благоговейно] пред Господа, не държи на първо място Неговите свети заповеди и всичко, което е Божие, във всяко време.

  Архиепископ Андрей (Рымаренко)

Архиепископ Андрей (Рымаренко): (цитирам – дума по дума – казаното по този въпрос от архиепископ Андрей Рокландски, който продължително време изпълняваше пастирското си служение в Съветска Русия и добре познава цялата кошмарност на съветската действителност. Владиката каза следното: — Послание1от 1975 г. на митрополит Филарет до митр. Иреней – „Православно Слово” [Orthodox Word] бр. 60)

Напомни ми [се] за един инцидент от живота на Блажена Ксения Петербургска. Тя била особено популярна сред класата на търговците. Търговците забелязали, че всяко едно посещение на Блажената им носело успех в бизнеса.

Веднъж на даден пазар търговците успели да се сдобият с мед от цветове от липа и от елда, а също така и от други цветя и растения. Всеки имал свой специфичен вкус и аромат. А когато търговците смесили всички три вида мед в една каца, получили се такъв аромат и такъв вкус, които надминавали и най-смелите мечти. Хората купували този мед моментално, без да жалят каквато и да е сума пари. И изведнъж се появила Блажената Ксения. „Не го взимайте, не го взимайте”, викала тя, „Този мед не може да се яде: той смърди на труп.”

„Ти си полудяла, матушка! Не ни притеснявай! Нали виждаш каква добра печалба правим. И как можеш да докажеш, че този мед не бива да се яде?”

„Ето как ще го докажа!” изкрещяла Блажената, облегнала се на кацата с цяла сила и... я преобърнала. Докато медът течал по тротоара, хората наобиколили кацата отблизо, но когато изтекъл всичкият мед, всички извикали в ужас и погнуса: на дъното на кацата лежал огромен умрял плъх. Дори и онези, които си били купили от този мед на прескъпа цена и си го били отнесли в буркани, го изхвърлили.
Защо си припомних този инцидент? (продължи Владика Андрей). Ще ви отговоря на драго сърце. Преди няколко дни един американец, който се интересува от православието и е бил в почти всички православни църкви, както в Съветския Съюз, така и тук в Америка, ме попита защо аз и цяла група руски православни [хора] не сме участвали в посрещането на патриаршеската делегация* и като цяло сякаш избягваме всичко, свързано с църковния живот в Съветския Съюз, а дори и тук в Америка, избягваме онези православни групи, които по един или друг начин са обвързани с Патриаршията (МП). Какво става? Не са ли догмите едни и същи, или пък Тайнствата са различни, или има различно богослужение? Помислих и отговорих: „Не – онази православна вяра е ароматна като добър мед. Но ако излееш този мед в каца, на дъното на която има умрял плъх, то би ли пожелал да опиташ този мед?”

Той ме погледна с ужас: „Ами-и, разбира се, че не.”
„И ние също така”, отговорих му аз, „избягваме всичко, свързано с комунизма. За нас комунизмът е същото нещо като мъртвият плъх на дъното на кацата. И да би препълнил тази каца с най-добрия, с най-ароматния мед... — не [благодаря], няма да поискаме този мед. Сам по себе медът си е прекрасен, но в него е попаднала отровната воня на труп.”
Американецът кимна мълчаливо с глава. Той разбра. А ти?... Поразително и убедително!




Иером. Серафим (Роуз): През 1971 год. се отбеляза 50-годишнина от пастирското служение на владика Андрей, основателя на Ново-Дивеевския монастир в Спринг Вали (щата Ню-Йорк), където свято се пази паметта на преп. Серафим Саровски; две години по-късно владиката навърши 80 години, и бе възведен в архиепископски сан. И едното, и другото събитие бе повод за честване на владиката; за мнозина той е известен като "последният руски православен старец", и хората ходят при него за благословение, надявайки се да се докоснат до духовен извор на истинно православие, който в наши дни пресъхва пред очите ни. В действителност, той буквално представлява същата тази жива връзка със светите отци: бил е ученик ба двамата последни Оптински старци, Анатоли и Нектарий (прославени през 1990 год. - бел. пр.), и при него под епитрахила си отишъл в Господа през 1928 год. старецът Нектарий. Но не само и даже не толкова с това е важен за нас владика Андрей, колкото с това учение, което той получил от своите учители: как да се съхрани светото православие в безбожния наш век.

Това учение, напълно светоотеческо по съдържание, не е учение книжно, а живо. Поместените по-долу четири откъса от негови писания разказват за основните събития от жизнения му път път на велики изпитания и страдания, преминал през революция, анархия, арести, катакомбни служби, изгнаничество, бомбардировки, евакуации. Но сами по себе си тези страдания колкото и да способстват за духовния живот – не дават ключа към неговото учение: и други са изстрадвали не по-малко, но без [да дадат] плод. Навсякъде, където и да са го отвеждали историческите обстоятелства, - в Киев, в Берлин, в Уендлинген, в щатаНю-Йорк, – около него се е оформяла тясно сплотена православна община (и това е по-близко до това да ни даде ключ към разбирането на учението му). Такива общини – рядкост всред православните в наше време – не възникват спонтанно (сами по себе си), а само в особено благоприятни условия, ако има съзнателен православен мироглед. Именно тази осъзната свето-отеческа философия (мироглед) е нещото, на което в най-голяма степен можем да се научим от архиепископ Андрей. Да се опитаме да изложим основните точки на тази философия, – един мироглед, който не е "систематизирана" философия на базата на абстракции, а е жива, действена философия (мироглед), извлечена от православния духовен опит.

Първо. Православието не е просто обряд, вярване, или модел на поведение, или нещо друго, което човек може да притежава (носи) като си мисли, че по такъв начин той е християнин, все така оставяйки си духовно мъртъв. Не; то по-скоро е СТИХИЙНА РЕАЛНОСТ ИЛИ СИЛА, която преобразява човек и му дава силата да надживее и най-трудните и мъчителни условия, и го подготвя да премине с мир във вечността.

ВтороСъщността на православния живот е БЛАГОЧЕСТИЕТО, което – по определението на стареца Нектарий – се основава на етимологията на думата ("да държиш което по чест е Божие"). Това понятие е по дълбоко от едно просто правилно учение; това е навлизането на Бог във всеки аспект на човешкия живот, (и то) живот изпълнен с трепет и страх Божий.

Трето. Такова едно разположение на душата довежда до православен НАЧИН НА ЖИВОТ, православен бит, който не се свежда до външни порядки и обичаи, типични за православните християни; а представлява цялостната съзнателнадуховнаборба на човек, за когото Църквата и нейните закони са в центъра на всичко, което върши и мисли. Споделеното (съвместното), осъзнато преживяване на този начин наживот, фокусиран върху ежедневния кръг от църковни служби, води до сформирането на истинскиправославнаобщност,с усещането й за лекота,радост и вътрешен покой. Инославните, а дори и мнозина не напълно осъзнати православни християни, едвам могат да си представят какво представлява това преживяване в общността, и са по-скоро склонни да го отхвърлят (като несъстоятелно) като нещо "субективно (илюзорно)", но всеки, който с цялото си сърце е участвал вживота на истинноправославнаобщност, монашеска или мирянска, не ще се усъмни в реалността на това православно усещане. Когато Владика Андрей разказва как цял живот се е опитвал, при това успешно, да намери и даже наново е създавал загубения "покой" от православното си детство; той изразява жаждата на всеки, който е пил издълбоко от Светото Православие, да намери такова място, да създаде такива условия и да придобие такова вътрешно състояние на душата, че да води пълноценен и автентичен православен живот, с един ум и една душа с другите подобни воини (с близките ни по духхора). И дори този идеал да е трудно достижим на практика, той все така си остава православен идеал.

Четвърто. Без постоянна исъзнателна духовна борба дори и най-добрият православен живот или общност може да се превърне в "оранжерия" (люпилня) с атмосфера на изкуствено православие, в която на външните проявления на православен живот просто се "услаждат" или биват приемани за даденост, а душата си остава непроменена – бидейки разхлабена и чувствайки се удобно, вместо да е напрегната в битката заспасение. Колко често дадена общност – след като стане преуспяла и прочута, загубва скъпоценния сърдечен жар и единение на душите от по-ранните си дни на тежки борби! За истински богоугоден християнски живот няма (никаква) "формула на успеха"; всичко външно може да се обърне във фалш; всичко зависи от състоянието на душата, която трябва датреперипред Господ, да имана първо място Неговите свети заповеди във всяка област на живота, всеки един момент да опазва онова, що е Божие по чест, на първо място в живота.

Пето.Най-голямата опасност за православния живот в наши дни е това, което владика Андрей нарича "хуманизъм" – един общ термин, който обхваща цялото огромноинтелектуалновече и политическо) движение, което в крайна сметка се стреми да унищожи християнството и да го подмени с един рационалистически мироглед, от този свят, в който човек по същество става бог на самия себе си. Проявленията на хуманизма са множество, от Ренесанса на Запад, и от ереста юдействащите в Русия през XV в. и преди това, през наглия атеизъм и френската революция от XVIII в., до комунизма и всяка друга философия ("-изъм") от наши дни, поставяща върховната ценност в този свят и отдалечаваща хората от Бог. Хуманизмът завладява хората по различни начини, обикновено не чрез осъзнат интелектуален разговор (водещ) към него, а по-често чрез невнимание (разпуснатост) и не-осъзнаване в духовния живот. Крайната цел е царуването на Антихриста; и Православният отговор на тази опасност е ОСЪЗНАТИЯТ ПРАВОСЛАВЕН ЖИТЕЙСКИ МИРОГЛЕД.

Това учение е доста задълбочено, и вероятно малцина за способните да го последват докрай. Владика Андрей, силно страдащ телесно, е в залеза на годините си; тази жива връзка с едно време и с една традиция – много по-богати от собствените ни – не ще остане дълго с нас. Но учението муне бива да си отиде заедно с него. По Божий Промисъл, тази година в Ново-Дивееве дойде знаменитият писател Солженицин – един типичен пример на пробуждащото се, но все още несформирано, религиозно съзнание в днешна Русия – и владика Андрей се възползва от тази възможност да му предаде това учение, макар и вкратце. Но това учение не е само за руснаци, които или са запознатис Православието издълбоко въплотена в живота, или пък (подобно на Солженицин) са привлечени от кръвта си с копнеж за нещо, което предците им са имали. Това е учението за живот на всички осъзнати православни християни.

И нека ония, които любим и ценим святото Православие, да приемем това учение и – подобно на това както архиепископ Андрей стори с учението на горещо любимия си св. Тихон – да започнем да живеем според него, и по този начин да си възвърнем и възстановим в нашите варварски анти-християнски времена ПРАВОСЛАВНИЯ НАЧИН НА ЖИВОТ.
«Руски пастир» №35, 1999 год.


Sermons of Archbiship Andrei (Rymarenko)


1 – Бележка на редактора (о. Серафим Роуз – jh): Във връзка с Третия Събор на цялата диаспора на Руската Задгранична Църква, бяха изпратени послания до „парижките” и „американските” руски юрисдикции с надежда за евентуално възстановяване на единството в единна Руската Задгранична Църква. От „Париж” отговорът бил хладен, защото – по думите от отговора на епископ Александър от тази юрисдикция: „Нашето разбиране за самите основи на църковния ред, т.е. православното учение на Църквата (еклесиологията) се различава от вашето”. Тази юрисдикция се стреми на първо място към „признаване” от страна на други юрисдикции, и следователно няма никакъв интерес от съюз с Църква, която понастоящем до голяма степен е „непризната” поради посланията без заобикалки срещу ереста на икуменизма. Посланието до американската митрополия (ПЦА), обаче, срещна по-голяма благосклонност, а митр. Иреней отговори с призив за възстановяване – без никакво обсъждане на еклесиологичните различия. Тогава църковно-неграмотната руска преса изпълни въздуха с приказки за „мир” и „любов” и „съвместно празнуване”. Митр. Филарет най-накрая сложи край на това говорене със следното послание. То бе посрещнато с пълен шок и изумление както от митр. Иреней, така и от голяма част от руската преса – толкова много обичащите света са се отчуждили от словото. Без съмнение, именно по молитвите на Блажена Ксения бе сложен такъв красноречив край – който би могъл да изглежда „глупав” [юродив] на „мъдрите” от този свят– на един „диалог:, станал безпредметен.