I do not know my own cross... Не познавам собствения си кръст

I'm standing in Church*. For blessing.
On Sunday of the Cross (veneration).

In the movement direction, on the right side.        
(The Earth turns with a huge speed eastwards      
and one should – like me – for the 4-th month have had dizziness (whirling of the so as to understand it is more stable to look in     
the movement direction...) 

People has crowded on the right – and the Church has weighted up             
(and probably would make a smooth turn right,   
— i.e. south – south-eastwards — unless               
the Earth's turning axis slided)... 

But folks are saying their (post-communion) prayers,     
receiving blessing ... and life goes on running        
in its previous bed.

I'm looking at the Cross — and fail to know the way I'm holding it,              
the way it's holding me, and where I fail it...

I'm hearing the father's words — so simple,          
but it takes so many efforts.

For I do not know my own cross.

Стоя в църква. За благословение.
На Кръстопоклонна неделя.

По посока на движението, от дясната страна.               
(Земята се върти с огромна скорост на изток   
и трябва като мен 4-ти месец да ти се върти главата,  
за да разбереш, че е по стабилно да гледаш по             
посока на движението...)

Народът се е струпал отдясно – и Църквата е натежала             
(и вероятно би направила плавен десен завой,            
— т.е. на юг-югоизток — освен ако      
оста на въртене на земята не се приплъзне)...

Но хората си казват (следпричастните) молитви,          
вземат благословение ... и животът продължава да тече          
в предишното русло.

Гледам кръста — и не познавам как го държа,               
как той мен държи, и къде го предавам...

Чувам думите на отеца  — тъй прости,               
а трябват толкова много сили.

Защото не познавам собствения си кръст.

 25.3.2014 г.