Проглас към Евангелието Codex Assemanianus - or - Evangeliarium Assemani

courtesy
Красимира Маджарова's
facebook

Проглас към Евангелието

Св. Кирил Философ

(Според някои учени словото е написано от епископ Константин Преславски, живял през IX-X век).

Факсимиле от Асеманиевото евангелие –
старобългарски глаголически препис от X-XI век

Което са пророците някога предрекли:
Христос идва да сбере народите (по Ис. 66:18),
защото светлина е той за целия свят (по Йоан. 8:12).
Ето, сбъдва се в Седмия век то.
А казаха те: слепи ще прогледнат,
глухите ще чуят писменото слово (по Ис. 29:18),
ще познаят Бога както подобава.
Затова чуйте всички славяни!

Този дар от Бога ви е даден,
дар божи е за стоящите отдясно,
дар божи за душите, що никога не тлее,
за тез души, които го приемат. 

Това е дарът!
Матей и Марк, Лука, Йоан -
те всички хора учат, като казват:
"Които красотата на душите си
съзирате - обичайте и радвайте се".
А които желаят на греховете мрака
и тлението на този свят да пренебрегнат,
и които искат да получат рая,
и да избегнат изгарящия огън -
вникнете сега с целия си разум!

Слушайте, цял славянски народе,
слушайте Словото, що от Бога дойде,
Словото, що кърми душите човешки,
Слово, що укрепва сърца и умове,
Слово, подготвящо всички да познаят Бога.

Както без светлина и радост не ще има
за окото, зрящо божието дело цяло,
но всичко е ни хубаво, ни зримо,
така е всякоя душа без книги,
невиждаща добре Закона божи,
Закона - писмен и духовен,
Закон, откриващ рая божи.

Та кой ли слух, тътнежа щом не чува
на гръмотевица, от Бога ще се плаши?
А още: ако ноздрите дъха на цвят не вдъхват
как ще разберете това божие чудо?
Устата, неусещащи вкуса на сладостта,
човека правят да е като камък,
но много повече безкнижната душа
във человеците е мъртво нещо.
За всичко туй когато мислим, братя,
изказваме виделина пристойна,
която ще изтръгне всички хора
от похотта и плътския живот,
та да не би с разсъдък неразумен,
щом слушате на чужда реч Словото,
да го не чувате подобно мед звънтяща (по 1 Кор. 13:1).

А туй и свети Павел, учейки, изрече,
отправяйки молитвите си нявга Богу:
"Желая думи пет да изрека,
но всички, братя, да ги разберат,
отколкото безброй слова неясни" (по 1 Кор. 4:19).

Кой човек, прочее, не ще разбере?
Кой не ще прибави мъдри притчи,
тълкуващи ни верните беседи?
И както тленността телата овладява -
те всички, гниещи, от тор по-бързо гният,
когато от храната са лишени –-
тъй всякоя душа от битие лишена е,
когато божият живец й липсва,
когато Словото на Бога тя не чува.

И още, друга притча, твърде мъдра.
Ние, искащите да растем с ръст божий,
да кажем: "Хора, които се обичате,
кой не познава тази вяра права?
Както от семето, що пада на нивята,
така [посято е] в сърцата хорски (по Мат. 13:8),
на тях пък трябва дъжд от букви божии,
та плод божествен да покълне много.

Кой може всички притчи [да разкаже],
посрамващи народите без Книги,
говорещи със непонятен глас;
дори и всичките езици той да знае,
не може да опише немощта им.

Обаче нека своя притча да прибавя,
голяма мъдрост в малка реч да кажа:
Голи са без Книги всичките народи:
понеже без оръжие не могат
с врага на нашите души да се сразят,
те са готови за плена на мъки вечни.

А вие, народи, необичащи врага,
щом мислите да се сразите с него яко,
усърдно дверите на разума открийте,
оръжие приели здраво днес,
което Книгите господни изковават,
та главата на лукавия съвсем да смажат.

А тези букви който възприеме,
Христос Премъдростта изказва
и вашите души укрепва
с апостолите, с всичките пророци.
Говорещите тези словеса,
достойни ще са врага да убият,
принасяйки добра победа Богу,
на плътта отбягващи тлението скверно.

Животът чрез плътта е сякаш сън!
Неподдаващите се, стоящи твърдо,
за Бога ще са като воини,
стоящи вдясно при престола божий,
когато с огън той народите ще съди,
ликуващи със ангелите вечно,
и Милостивия славещи непрестанно.

И винаги със писаните песни
възпяващи Бога, човекомилосърдния,
защото нему подобава всяка слава,
и чест, и хвала божия навеки,
с Отца и със Светия Дух
за вечни векове от всякое творение.
Амин!

Словото е препечатано от Тържество на Словото. Златният Век на Българската Книжнина, изд. Агата-А, София, 1995, където е публикувано под името "Слово на блажения наш учител Константин Философ проглас е на Светото Евангелие" с автор Константин Преславски.

What is the way to reach the truth – a commendation of Humility

T A L M A C H
so much and simple

St. Augustine, Letters

And here comes the famous passage [Letter 118 § 22, by W. J. SPARROW-SIMPSON] in commendation of Humility: one of the noblest sentences ever written in praise of that most distinctively Christian Value. Dwelling on the thought, What is the way to reach the truth,Augustine writes:

“In that way the first part is humility; the second, humility; the third, humility: and this I would continue to repeat as often as you might ask direction; not that there are no other instructions which may be given, but because, unless humility precede, accompany, and follow every good action which we perform, being at once the object which we keep before our eyes, the support to which we cling, and the monitor by which we are restrained, any good work on which we are congratulating ourselves is wholly wrested from our hand by pride.”

РАЗМИСЛИ ПО ЕДИН КОМЕНТАР - Отец архимандрит Акакий

T A L M A C H
so much and simple

Превод от английски

Коментарът по-долу и отговор под формата на размисъл от страна на отец архимандрит Акакий от манастира „Св. Григорий Палама“ в Етна, Калифорния, е бил разпратен до духовенството на Екзархията, вярващите и приятелите на нашия синод в САЩ по имейл. Той дава отговор на толкова много пунктове, отнасящи се до съвременния църковен живот и то по такъв кратък и ясен начин, че поискахме благословията на о. Акакий да го публикуваме тук, което той с готовност благослови.

(The Shepherd magazine)

РАЗМИСЛИ
ПО ЕДИН КОМЕНТАР

Въпросът / коментарът по-долу бе изпратен до архиепископ Хризостом, който ме помоли да му отговоря. Ще направя всичко възможно, като го моля да прочете и засили каквото имам да кажа.

Въпрос / Коментар

Неразбирам напълно защо не искате да кажете на другите за чудото със [скуфията?] на митр. Киприян. Хората се нуждаят от чудеса. Чувал съм много хора да казват, че синодът ни не се радва на голямо присъствие, защото се съсредоточава върху каноните и богословието, а не върху харизмите на Православието. Ще покажем, че поне от време на време чудесасе случват и при нас.

МОИТЕ РАЗМИСЛИ[на о. Акакий]:

Спомням си, когато ми бе зададен следния въпрос от някой, който в крайна сметка напусна нашия синод и прегърна „официалното“ Православие: „Правили ли са вашите епископи някакви чудеса?“ Бях притиснат, докато не казах: „Бог върши чудеса. Ако това стане чрез отделни лица, то това е незначително. Но има едно чудо, в което всички ние участваме всеки път, когато служим (литургия): (а именно) Евхаристията. Това чудо идва от Бог Отец, от Самия Господ Иисус Христос, и от Светия Дух, при прякото участие на духовенството и народа. Всичко, което мога да кажа, тогава, е, че нашите епископи, които служат литургията, участват редовно – заедно с всички нас – в чудеса.“ Разочарован, този човек каза: „Не, искам да кажа къде са ви чудотворните икони, изцеленията ви и виденията и пророчествата. Те са библейски и са православни. Защо ги пренебрегвате? И ако новостилците са на грешен път, защо при тях ги има, а при вас не?“

Нямах отговор на това, разбира се. Човек не бива да мери Вярата на когото и да било по глупав и несериозен начин. Най-напред, чудесата могат да бъдат фалшифицирани. На второ място, те могат да произлязат от отрицателни духовни сили. На трето място, те винаги са нещо второстепенно спрямо такова нещо като Евхаристията. Нека да се изясня. Евхаристията дава живот, изцелява болести – както духовни, така и физически – и ни съединява с Бога, като влиза в сърцето ни и в цялото ни тяло. Прави ни духовни същества.

Кое е онова нещо, дето една чудотворна икона – миро-точеща или плачуща – би могла дори и да бъде, което е по-велико от Тялото и Кръвта Христови? Кое лечение на някакво заболяване и кое свръхестествено събитие може дори да бъде сравнявано с това, което върши Евхаристията?

Всъщност, разбира се, сред духовните съкровища на нашия Синод на Противостоящите имаме няколко чудотворни икони, реликви, които отделят благоухание (дори и в нашия манастир), свръхестествени явления, които не можем да обясним, както и някои много лични преживявания, като например това след упокоението на нашия митрополит, за което Негово Преосвещенство епископ Авксентий сподели само с неколцина от нас и за което се отнася въпросът по-горе. Но ние не изваждаме тия неща на публичен показ. Нито пък те винаги и по всяко време показват чудодейни свойства. Вместо това, ние изповядваме хора, даваме им духовни съвети и им предлагаме най-великите от всички чудеса: Църковните Тайнства!

Чудотворните неща, за които говоря, както и другите необясними неща, не са източник на нашата Вяра, и ние със сигурност никога не ще бъдем толкова глупави, че да ги използваме, за да докажем, че нашите учения за Православието и нашето опазване на Православието са правилни или верни (и особено, над и противопоставени на останалите!). Именно в живеенето на Вярата и във Тайнствата („сакраментите“– СЪЩО: божествено знамение и клетва), Църквата ни предава (на нас – надолу), че откриваме нашето вярване. Ако сред нас Бог се показва чрез определени лица и определени събития, то това е само, за да ни насърчи и да ни утеши. А ако това се случва в юрисдикции, които са се отклонили и обновили, то това не е доказателство, че каквото и да е обновленчество е правилно, а традиционното Православие греши.

Ако някой търси чудеса, то най-православните отдавна да са последвали Орал Робъртс или някой друг сектантски религиозен типаж, основавайки вярата си върху това, което представлява доста съмнителни „чудеса“ и върху неща, които ако не са трикове, са просто неща, идващи от сърцата на търсещи (хора), и не от търгаши и от такива, които злоупотребяват с религията. Православието ни дава начин на живот, който може и да води към чудеса, но тези чудеса са изцяло второстепенни. Те са простичките продукти на истинската вяра (вярване) и на придържането ни към каноните и преданията на Църквата. Това е онова, което трябва да разберем.

(Свещеното) Писанието ни казва, че въпреки факта, че Христос е извършвал чудеса, за да върне хората към вярата, ония, които са „блажени“, са тези, които вярват и не са видели. Тяхната вяра опазва Църквата и нейните учения и Тайнства и те се преобразяват от тях (същите). Те са блажени и самите те са „живи чудеса“: чудесата в плът и кръв. Христос извършвал чудеса за да привлече първите вярващи към Истината, а не към самите чудеса.

Нещо повече, чудодейните светии в Православието винаги са били ония, които са живели Вярата, (а) не онези, които вършили чудеса в името на вярващите и за да спечелят пари и да съберат множество. Когато чудесата са в резултат на светостта на чудодейните светии — понеже свръхестествените неща са нещо нормално за онези, които променят самата си същност и природа — те често не са наясно с тези неща, или ги прикриват и казват и на другите да сторят същото. По този начин, вярващите не биват разсейвани от второстепенни неща и ония, чрез които се проявяват чудеса, не стават високомерни и не унищожават душите си. И за мен в това е въпросът, казано накратко. Хората днес искат да се разсеят от света чрез лъскава, удобна религия. Те искат духовно да се забавляват със знамения и чудеса. Те рядко се интересуват от това да живеят своята вяра, да се променят чрез пост, молитва и преодоляване на своите страсти. Те искат нещо, което да ги отвлече от всичко това, така че да могат да се чувстват свети.

Православието все повече се използва по този начин, и чрез неговата злоупотреба мнозина вярващи напускат Вярата, която то преподава. Те живеят едно разкривено Православие. Те следват хода на всички изповедания, които са се отклонили от ученията на неразделеното Християнство. Най-голямата трагедия от всички е, че те все повече правят това като биват разсейвани от единението на църквите, а не от единението с Истината и с Бога. Ето защо икуменизмът произвежда (води до) нещо като хокейни, глупави богослужения и поражда съмнение относно оцеляването на истинското християнство от времето на Христа. Това разсейване поражда съмнение!

Ако търсите Православие от Патриаршиите, то по-добре е просто да станете Папист и да се откажете от диренето на това какво представлява Православието. То може да бъде запазено в Патриаршиите или да бъде изоставено в името на (една) Патриаршия. (Рим е отличен пример за изоставянето му). То може да се разпространи чрез официалност или етническа принадлежност. Но те могат да доведат до предателство и компромис, както в държавните Църкви при комунизма и при други политически обстоятелства. Племенността (Трибализмът) може да спомогне да се оформят християнски идентичности, но може и да се превърне в проклятие и ерес, ако етническата принадлежност стане по-важна от Православието (запазване на елинизма, рускостта, или на тази или онази културна идентичност, вместо това да жертваш всичко, ако е необходимо, за Православието).

Подобно на чудесата, всички тези неща (разсейвания) не представляват същността на Православието. Те не водят до Истината, освен ако – подобно на чудесата – не се поставени на второстепенно място. Когато те са на първо място, а Вярата е второстепенна, Православието отслабва и се получава ерес и 'разделение-и-отклонение' от единното християнство – критерият на Истината. И тогава Вярата страда. Църквата е духовна лечебница, в която ония, които са болни, се лекуват, живеят здравословен живот според Каноните и Свещеното Предание. Развличанията (на вниманието), които отнемат от (воинските) редиците на Църквата, са смъртоносни.

В мига, в който някой се завтече след чудесата, оправдава своите действия с чудеса или официалност или всяко друго нещо, което отвежда човек от това да живее живота на Църквата, ние виждаме симптоми на заболяване: любовта към човека над (тази към) Бога, към етническата принадлежност над (тази към) Православието, към чудесата над (тази към) опазването на Вярата и така нататък. Виждали сме пред собствените си очи преобразованието на традиционалистичните юрисдикции, които в тези развлечения (на вниманието) попаднаха в нещо чуждо на Православието: отиват си (вън) косите и брадите, свещеническото расо и сдържаното отношение към богатство, мода и светско развлечение. Моралният живот на християните се срива. За постене се говори, но се пренебрегва. Църквата става придатък към света, а не светът – към Църквата. Богатството става не средство да се помогне на Църквата, а Църквата се прекланя пред богатите. И накрая самата вяра се загубва. Голяма трагедия!

Църквата е чудото. И нейните чудеса привличат човек в нея, където приказките за чудеса са сподавени и урегулирани. Онези, които искат да се развличат с чудеса и в крайна сметка са отвлечени от тях и – както в случая на търсене на официалност, на приложимост, както и на всички останали светски неща, които отвличат хората – (за тях) Православието става една празна черупка. Чудеса, които произлизат от тази черупка, може и да съществуват, но те не могат да бъдат реални. И по този начин чудесата бавно се превръщат в едно ужасно изкушение, вместо (да са) естествен продукт на православното живеене. Църквата става опера, драма, въпрос на външни емоции и място на външни чудеса, а не на вътрешни такива.

Благодаря на Бога, тогава, че няма „чудеса” сред нас и че нашите епископи не искат да се възползват от „естествените” духовни утешения, които Бог ни е дал, за да печелят множества! Благодаря на Бога!

* * * * * * * * *