НА МНОГО ЦЪРКОВНИ ГОДИНИ

Тъжно и страшно ли е когато всички герои в Православната ни църква са умрели - или почти всички!

Празник ли е когато отбелязваме годишнината от отсичането на главата на Предтечата!?

Повод за тъга ли е мъченичеството, животът в подвизи и (материални) лишения?

Такъв е Богът ни - това иска от нас; и на този свят не ще живеем в "удобства и комфорт"...

Готови ли сме за това?

(И си мислим: колко удобно е за нас бедните (по светски) (в източна Европа) – както си живеем в 'лишения' - и какъвто подвиг е да преживеем ден подир ден и месец! - и с ниските ни заплати и постоянните материални лишения – просто да повярваме, че - да, това е вярата, и ще ни спаси! (т.е. мъките ни са повече от оправдани заради обетованието!) И си мислим: Да, готови сме. (И-и-и-их, наредих се сред спасените!) )

Ами когато сме богати (по светски) - в удобствата и комфорта на приспаната ни съвест?! От кое да се откажа първо - от парите? - не, може да потрябват в този свят (дори за погребение!) - от дрехите, обувките? - от смартфона (който сменяме на всеки 2 или 3 години) ? - от скъпоструващо лечение? (а толкова сираци и вдовици биха се нахранили... - Ето ти една ризка...) Готови ли сме? Не смеем и да си помислим. Камо ли да отговорим...

'Радост моя' - казва светецът! И на теб и на мен: радост! Кога я изпитахме (от Великден насетне)? Какво ни радва (освен илюзорния джакпот - който ще решал всичките ни материални проблеми...)? Добре де - ами ние кога и кого зарадвахме?!? И това натъжи ли ни?

'Радост моя' - и ни увлича в богатството си.

'Спасен си! - Само го поискай... Във - от - за Христа'

'Радост моя' - и фаталните въпроси по-горе отпадат от само себе си.

Ако Христос не е в сърцето ти, то в него ще има пари, вещи или хора.

Старец Амфилохий

goo.gl/MBdGnE

“Refutation of an “Encyclical Sermon”” follows below
както и превод на български
a translation attempt

Is it sad and scary when all the heroes in our Orthodox Church have died – or almost all!

Is it a holiday when we mark the anniversary of the cutting off of the head of the Forerunner!?

Is martyrdom, living in exploits and (material) deprivation a cause for sadness?

Such is our God – this is what He requires of us; and in this world we shall not live in "comfort and convenience"...

Are we ready for this?

(And we think: how suitable it is for us the poor (in a secular way) (in Eastern Europe) – as we're living in 'deprivations' - and what [(great) kind of] a feat it is to subsist day after day and month! – and with our low salaries and the constant material deprivations – just to believe that – yes, this is faith, and it shall save us! (i.e. our sorrows are more than justified by the promise!) And we think: Yes, we are ready. (EEEE-hooo, I've made it into the midst of those saved!))

And what about when we are rich (in a secular way) – in the amenities and comforts of our conscience lulled to sleep?! Which one am I to give up first – money? – no, it can be handy in this world (even for a funeral!) – clothes, shoes? – the smartphone (which we change every 2 or 3 years)? – an expensive treatment? (and so many orphans and widows would be nurtured... – Here's a little shirt to you...) Are we ready? We dare not think. Let alone answer...

'My joy' – says the saint! Both to you and me: joy! When did we feel it (since Easter-tide)? What makes us happy (besides the illusory jackpot – which would have resolved all our material problems ...)? All right - well, when and whom did we make happy?!? And did that sadden us?

'My joy' – and he draws us unto his wealth.

'You're saved! – Just ask for it... In – from – for Christ'

'My joy' – and the fatal questions above just disappear on their own.

 

If Christ is not in your heart, then money, things, or people will be [in it].

Elder Amphilochios

Опровержение на една „Енциклична проповед“ от йерарх
на Новокалендарната православна църква на Гърция и
хитър хулител на антиикуменистите и „старостилците“
Които са се оградили от неговата църква

от Негово Преосвещенство, епископ Клемес Гардикионски,
Секретар на Светия синод,
Църква на истинските православни християни на Гърция

[ПРЕВЕДЕНО ОТ ГРЪЦКИЯ ОРИГИНАЛ ОТ манастира СВ. ГРИГОРИЙ ПАЛАМА]

1. Божественото разпореждане на Свети апостол Павел, „казвайте истината!“ 1 запазва своята навременност и значение, особено когато Божествената истина бива разкривявана от ония, които следва да бъдат нейни учители, пазители и защитници!

Наскоро бе подета атака срещу истината и срещу онези, които с Божията помощ са нейни последователи, от (страна на) митрополит на Новокалендарната църква на Гърция посредством отпечатана „Енциклична проповед” за Неделята на вси светии (15 юни, 2014, нов стил), която преди това беше публикувана в Интернет.2

Този епископ, който има репутацията на традиционалист, написа въпросния текст, както той твърди, като „отговор на определени писма и съобщения“, озахлавявйки го „Да внимаваме, та да можем да предложим изповед на вярата в смирение и с правилна еклезиология“. Заглавието е наистина прекрасно и похвално, както и началото на отпечатаната му проповед. Последващото й съдържание и завършекът й обаче не са просто обезсърчаващи, но (както вече беше правилно отбелязано 3) съставляват подвеждащо, своеволно и досадно изкривяване, фалшификация, неправилно тълкувание, нарушаване и деградация на каноническата и патристичната традиция (Предание) на Православната Църква.

Тъй като това предизвикателство е публикувано публично, ние не можем да останем безразлични и не можем да пропуснем да преподадем правилно думата на Истината, не разбира се, за да преподаваме лекции на на автора му, който е напреднал в годините и всъщност е университетски почетен 4 професор, а за да изложим една публична поправка на това неприемливо погрешно представяне на истината и да защитим онези от нашите братя, които може би са незапознати или не са наясно по въпросите, от това да бъдат въвлечени в грешката на хитрия наш хулител.

2. Тази невъздържана атака на нашия хулител на обичащите истината антиикуменисти и на истинските православни християни, следващи традиционния църковен календар, представлява изтъркан виц. Преди поне двадесет и пет години, когато той все още беше Hierokeryx 5 в [тогавашната община] Мандра (външно предградие на Атина), Атика, той започна „кампания“ срещу „Старостилците“, които – във вярност към принципите си – се въздържат от общуване с новаторската му „Новокалендарна“ църква и които той – поради тази причина – счита за „извън църквата“.

Уверяваме го, че не сме извън общение с Христовата Църква, Църквата на Първородния на небесата, 6 с Църквата на светиите, праведните и изповедниците на нашата вяра, а също така и с мислещите по подобен начин на земята, но сме изцяло без общение с всички, които са се отклонили от правия път, създали са схизма (разкол) и са претърпели ужасно падение в отстъпническата ерес – и всеереста, също така – на икуменизма. За нас няма никаква разлика дали падналите и тези – подобно на нашия обвинител, които общуват с тях, ни „откъсват“ от тяхната Църква.

Добре известно е, че когато човек живее и преживява истината на Църквата по един органичен начин, 7 с постоянство, любов и смирение, а също и чрез опазване на ниспосланото (ни и предаденото ни), без допълнения или изваждания, той се превръща в съд на Божествената Благодат и се обединява с Църквата на Първородния като автентичен член на Тялото Христово, дори да би била произнесена осъдителна присъда срещу него от недостойни представители на Йерархията, които може и да имат апостолска приемственост, но които грешат по отношение на вярата. Божественият Хризостом, както обяснява св. Григорий Палама, „е бил отрязан от Църквата и осъден на прогонване“ 8 в съответствие с несправедливото лишаване от длъжност, наложено му синодално от поддръжниците на Теофил Александрийски, и именно поради тази причина той не го спази нито го зачете (дори) и най-малко! Защото несправедливите осъждания се считат за „преследвания“ 9 и предоставят по-голямо изобилие от Божествена благодат и благословение.10

В по-ранните си нападки срещу нас, нашият хулител беше още по-непредпазлив и изпадна в допълнителни трагични грешки, които (сега) внимава да не повтори. Тогава, например, той поддържаше тезата, че няма значение кой календар следва човек, тъй като това няма нищо общо с църковното Предание (традиция), и че е достатъчно да сте „обединени с Църквата“, тоест с Нейната администрация. Освен това, (дори) още по-трагично, той написа, че икуменизмът не е нищо друго освен „просто сдружение и демонстрация на етикет“, невинни „любезности“ и „учтиви срещи“; че е един невинен „диалог, с цел да се покаже заблудата“ на еретиците! 11

Не знаем дали тези негови възгледи, които бяха снизходително охарактеризирани като напълно безпочвени, представляват онова, в което той съзнателно е вярвал, или са били умишлено разкривяване на реалността, в името на обслужване на собствените му интереси.

3. Радващо е, че сега поне признава, че календарът е бил „погрешно променен“ и че икуменизмът явно и недвусмислено е една „все-ерес“. В разглежданата „Енциклична проповед“ той признава, между другото (inter alia): „Виждам че границите, които нашите Отци са поставили, биват нарушавани.“

Това със сигурност представлява известен напредък. Не бихме го описали обаче като значим. Нашият хулител не ни оставя място за окуражаване, тъй като бърза да омаловажи проблемите, като непрекъснато опява за „нарушенията на Свещените Канони“ 12, сякаш всеереста на икуменизма пребивава единствено (и изцяло) в нарушения на Свещените канони (!), а също и защото коренът на проблема си остава (все) същият: вместо да се обърне с цялата си мощ срещу тази всеерес, която явно лишава замесените в нея от вечно спасение, и да се увери, че се дистанцира от нея – защото независимо дали го харесва или не, той е замесен в нея чрез своето Мистериологично (Тайнствено) общение с Патриарсите, Архиепископите и – като цяло – с онези Негови съслужещи (духовници), които са нейни изразители (представители) – вместо това той защищава укорителното си общение с ерес и се обръща с ярост и вражда към „старостилците“ ! Според него те „са сторили онова що е нередно“! Той утвърждава с бомбастичност и папски абсолютизъм, че те „не представляват Църква и техните Тайнства са невалидни“! И безпроблемно заключава, че те „нямат крак, на който да се изправят“ и поради тази причина той е противник на тяхната позиция и на техните практики.

За него – като един предполагаем „правилен изповедник“ – е достатъчно да изкаже откровено изповеданието си, „както устно, така и писмено“, и просто да „протестира“, когато види нарушения на Свещените канони, макар и – както решително ни уверява той — „отвътре, в рамките на Църквата, ... поменавайки нашия Свети Синод и нашия Вселенски Затриарх“, то ест (id est), главатарят на всеереста на икуменизма!

Явно погрешните и противоречиви заключения на автора се основават на погрешната гледна точка, която той излага (постулира) като основа на своите аргументи и която е свързана с концепцията му за единството на Църквата.

4. Нашият хулител декларира опростенчески, поне в разглеждания текст, че единството на Църквата се изразява чрез поменаване на Епископа: „Чрез поменаването съществува единство в цялата Църква. ... Ако аз, вашият Епископ [той поучава паството си], престана да поменавам Светия Синод, (то) аз се откъсвам от църквата.“ И всички, които го следват в това, по силата на това автоматично са „извън Църквата.“

Тази позиция, когато нещата са добре и функционират по православен начин, валидно представлява част от истината, но не и цялата истина. Когато нещата не са наред, тоест, когато ерес се проповядва в Църквата, както се случва в продължение на много десетилетия по отношение на всеереста на икуменизма, тогава позицията на нашия хулител представлява ясно отклонение и впримчване в (улавяне в клопката на) безизходицата на еретическата безпътица (разпуснатост), като се отдава приоритет на административната структура на Църквата и се пренебрегва най-съществения, първичен и кардинален въпрос, а именно Вярата и Изповеданието на Църквата.

Така или иначе, тази позиция носи отличителния белег на централизираната и абсолютистична папистка еклесиология, в която всичко зависи от общението със – и връзката на зависимост от, един престол, който е уж безпогрешен единствено по силата на статуса и ранга на обитателя на този престол; тоест папата. Това се случва точно когато Благодатта е приведена в подчинение на институцията, на историята и на даденото място: когато Църквата е предадена уж в подчинение на Петър, а не Петър – (в подчинение) на Църквата!

Този манталитет, за съжаление, е мутирал в нео-папския облик и поведение на Константинополската Патриаршия през миналия век и е удивително как той е повлиял и влияе дори на хора, които на теория не изглежда да подкрепят нео-папските и господстващи стремежи и претенции на Фанар и ма онези, които желаят да бъдат свободни, в други отношения, от вавилонския плен на западния теологичен абсолютизъм и схоластика.

5. Нека видим обаче, с Божията помощ, как стоят нещата от православна гледна точка:

Доколкото Църквата на Христос е „стълб и крепило на истината“, 13 общението с Нея се оценява не въз основа на общението с върховния патриаршески престол, този на Рим или на Константинопол, а въз основа на общението с Истината. Както св. Григорий Палама обобщава този пункт, „Тези, които принадлежат на Църквата Христова, принадлежат на Истината; а онези, които не принадлежат към Истината, също така не принадлежат на Църквата Христова.“14 Това е така, защото Църквата Христова е основана и изградена върху изповядването на правилната и спасителна вяра на Истината.15 Единството на Църквата притежава именно общото изповедание на Вярата като свой извор (на благополучие) и основание. Следователно, единството на Църквата се опазва и защищава, когато и там където има единство на вярата и опазване на Преданията (живот в традициите) на Църквата. Истинските деца на Църквата с лекота се подчиняват на „Апостолските и патристични учения и църковните традиции“ 16 и по тази причина „ако някой [който и да е той] анулира която и да е църковна Традиция, написана или неписана, нека му бъде анатема!“ 17

Следователно, без единство в догмите на Вярата и без зачитане и спазване на Църковните Традиции, всякакво единство в Църквата е немислимо, според апостолското и патристическо разбиране на цялата Православна Съборна Църква.

Свети Йоан Златоуст казва, например: „Когато всички вярваме еднакво, тогава има единство. ... Защото това е единство на вярата, когато всички сме едно…, [когато] показваме, че всички имаме една вяра“ 18.

В „едното тяло“ на Църквата трябва безпроблемно да съществува „един дух“, тоест съгласие и единодушие във Вяра и Традиция (Предание), тъй като е възможно да се случи и следното: „Да има едно тяло, но не един дух; както например, ако някой [негов член] е бил приятел и на еретици!“19

Вижте как Божественият Златоуст докосва този чувствителен пункт: „приятелството“ с еретици раздробява единството на Вярата и следователно на Църквата, тъй като последната не се защищава просто и единствено чрез поддържането на административно единство. Осигуряването на единството на Вярата и Църквата води до недостиг на „приятелство“ и „сдружение“ с еретици, тъй като последните го унищожават. Поради тази причина „анатемата“ на апостол Павел пада като гръм срещу дори и най-малкото иноверно учение! 20

Единствено тогава, когато има единодушие във Вярата и Преданието на Църквата, има общение (причстяване) в Тайните, нещо, което литургично се изразява чрез поменаване в Божествените служби на Църквата. Поменаването не представлява единство, но изразява единство, когато то наистина съществува; в противен случай ние „театралничим“ 21 с Божествените неща, като поменаваме онези, с които нямаме единомислие във Вярата или Преданието, за свое осъждане както на земята, така и на небето! Смятаме, че това е доста очевидно дори за съвестта на малко дете!

6. Междувременно никой не е освободен от опасността да отпадне от Истината и – като такъв – никой не е освободен от невъзможността да бъде поменаван [в службите], нито наследниците на Апостолите, Епископите, нито Патриарси, нито исторически катедри и престоли. Немалко са случаите в историята на Църквата, когато даден папа или патриарх е проповядвал ерес и е причинявал вълнение в Църквата, бидейки отрязан от нея дори и чрез анатема.

„Ако“ Йерарсите “са верни на Преданието и действат в съгласие с цялата Църква ... тогава те опазват Истината [и поради това биват поменавани – БЕЛ. НА АВТОРА]. Но ако се откажат от православието, тогава те губят не само своя учителски авторитет, но и самия си статут на християни и техните анатеми [които те отприщват срещу всички, които се отричат от тях – БЕЛ. НА АВТОРА] нямат никаква стойност. Не само епископите, но цели поместни Църкви могат да се отклонят от пътя на истината”, 22 като се изключват от причастие и поменаване, дори „преди синодална присъда”, като се поддават на ерес и на това да бъдат отрязани (откъснати) от истината.

Онези, които почитат такива Йерарси и Църкви като Православни, не опазват единството на Църквата, а го унищожават; а тези, които не ги поменават, не разрушават единството на Църквата, а му служат, поддържат го и го спасяват. 23

Така православието е било „запазено” до днес и по този начин ще бъде „запазено”, не чрез измислянето на свръхмодерни идеи, които предлагат „униатския” път и решение, познато на историята, тоест безусловното общение с Епископите, Престол или Престоли, изпаднали в ерес, и това с цел поддържане на фурнира на външно, структурно единство. Това не представлява запазване на единството на Вярата, защото то е лишено от Истината. В историята имаме такива примери, които следва да се избягват и да не се имитират!

7. След като демонстрирахме, макар и накратко, че схващането за единството на Църквата, застъпвано от автора на тази „Неделна енциклична проповед“, се опира изцяло на погрешна основа, лесно можем да заключим за погрешността на всичките му други идеи и възгледи.

Ако икуменизмът е всеерес и ако се проповядва, прилага и излага непрекъснато, в разширена форма, методично и непоколебимо, чрез всички средства и по всякакъв начин от наличните сили и администрациите на всички поместни официални Православни Църкви, които участват в нея и издържат многообразната и заразна корупция, която тя поражда, като са били уловени и удушени в пипалата й — Константинополската патриаршия, която е старша сред патриаршеските престоли, като несъмнено е на преден план – тогава каква позиция възприемат православните изповедници в лицето на това явление? Изчерпват ли се само като протестират срещу нарушения на Каноните? И поддържат ли непрекъснато общение с основните движещи сили на тази ерес?

Съвсем не. Ние говорим по отношение на ерес и всеерес и разглеждаме икуменизма като неверие, а не просто като нарушение на каноните. Тук също искаме да припомним някои съществени истини, преди да продължим да отговаряме на предходните ни въпроси.

Прокламацията на Църквата на Константинопол от 1920 г. разглежда иноверните еретици като „членове на Църквата“, а иноверните общности като „Църкви Христови“, чрез признаването на предполагаемото общо Кръщение като обединяващ фактор. Добре известно е също, че за реализиране на целите на тази обединителна програма е предложен „единен календар“ за целите на съслужението. Православните икуменисти не превърнаха единството и идентичността във Вярата в основа за неоправданите си прегрешения, а (използваха за това) един нов принцип: сътрудничество с инославните „църкви“ по практически въпроси и съслужение с тях, въпреки несъществуването на догматично споразумение (съгласие), така че да се проправи пътя за аномална [бъдеща] форма на единство, макар и по същество, да изпита такова (единство) чрез очакване.

Така те започнаха своето непоколобимо „общо пътуване с останалия християнски свят“ и многообразно синкретично „сдружение“ и сътрудничество с същия, към предполага се едно съвместно свидетелство и служение на света.

Така нареченият „Всеправославен Константинополски конгрес“ през 1923 г., по време на масонския патриарх Мелетиос Метаксакис, наложи серия от недопустими нововъведения и модернизации, а също и „преработения Юлиански календар“, с цел Църквата да се съобрази с изискванията на този свят на корупцията, на отстраняването на Преданието, на възнаграждаването на Запада за бунтарството му, и „за служението на общохристиянското единство” и „повторното възстановяването на единството на християните, поне по този въпрос” 24

Следователно, тъй като календарът се разглежда като инструмент за популяризиране на икуменистката визия, то еклесиологичният характер на календарната иновация, която най-накрая беше приложена по диктаторски начин през 1924 г. [в Гърция], преди деветдесет години, става ясен и неоспорим. Именно това нововъведение подготви почвата и изкопа основите за ревизия на целия ред и живот на Православната църква.

Останалата част от историята е позната: участие и включване от 1948 г. нататък в всееретичния съюз на Световния съвет на църквите, където лозунгът „единство в многообразието“ господства в практическия опит; Вдигането на анатемите с папистите през 1965 г.; разрастването на междуконфесионалното движение през 1971 г.; Синодалното поъвурждение от страна на Константинопол на напълно еретичната „Изповед на Тиатейра” през 1975 г.; подписването на съюзно споразумение с не-халкедонците през 1991 г.; Баламандското споразумение за пълно взаимно признаване с папистите през 1993 г.; признаването на кръщението между Константинопол и Евангелската църква на Германия, със забрана за всякакво повторно кръщение през 2004 г.; съвместните молитви, съвместните декларации, съвместните консултации, съвместните начинания и т.н., които се случват сега и се разпространяват почти ежедневно!

Нито едно от тези събития не попада под рубриката на прости канонични нарушения; по-скоро те представляват „преобръщането на всички неща“. 25 Изтъкнати православни икуменисти обявяват открито и откровено, че уж никоя християнска църква вече не може да действа, да говори или дори да мисли, да разсъждава и да взема решения в изолация, че „синдромът от уникалния път“ трябва да се изостави 26, че оттеглянето от Световния съвет на църквите се счита за „немислимо предложение “ 27 и че техният икуменически обединителен курс се счита и е „необратим “ 28.

8. Пред лицето на това безпрецедентно отстъпничество – ние повтаряме още веднъж – каква е правилната позиция? Нима е тъй, че всички, които се въздържат от общение с онези, с които не се свързват, губят единството си с Църквата, биват лишени от Благодат и са вдъхновени от Злия?

Православната Вяра и Предание казват друго, тъй като мненията на всички лица по тези теми, които и да са те, се предават в тигела на Светото писание и на патристическата и синодална доктрина и практика. Никаква гледна точка или мнение не се приема, когато не се основава на православно учение и като цяло на неговия дух и принципи. Според св. Максим Изповедник, всяко [богословско] твърдение, което не е патристическо, е еретично. 29

Следователно знаем, че „съгласието“ и „единението“ със и „любовта“ към еретиците за сметка на Истината на Вярата и на благочестието се характеризират като „предателство“. 30 По тази причина (Светите) Отците, всички до един, ни заповядват да се отклоняваме от „събрания с еретици.“ 31

Изводът е очевиден: православните икуменисти са извършили ясно разрушаване и скъсване с Преданието и те „са откъснати от Църквата на Светиите, които живеят на Небесата“ 32 и поради тази причина са – и са обявени за – „отлъчени“. като „отчуждени от Бога“, 33 заради смута, провокиран от техните иновации.

Изповедта на вярата не се прави безболезнено, от позиция на безопасност или без реални последици. Духовно и мистериологическо сближаване с онези, които човек може да отрича теоретично като еретици или лица, склонни към ерес, означава раздяла със Светиите, докато раздялата с такива лица означава сближаване и единение с Бога, с Истината и със Светите Отци на Църквата. 34 Защото наш дълг е (за нас подобава) да избягваме общението с онези, от чиито вщюжвеаи отричаме. 35

Такова е ясното и кристално православно учение и позиция по този жизненоважен въпрос.

9. Учението на нашия хулител, че онези, които са оградени, са вдъхновени от Злия, е богохулно, докато настояването му за възможността да общува с еретици или с лица, склонни към ерес, под илюзията, че по този начин можем да се придържаме към православно изповедание, е напълно антипатристично и следователно заблудено.

Един от онези, които следват практиката на нашия хулител, откровено пише, въпреки факта, че не прилага собствените си писания на практика, с каквато и да е последователност: „Нека пропапистите, латинците, икуменистките Епископи, духовните Отци , Свещениците и богословите поддържат общение с еретици; ние предпочитаме общението да е със Светиите. Двете не могат да съществуват съвместно” 36!

„Старостилците“ не са направили нищо лошо, но от самото начало следват православната си чувствителност, като истински и отговорни членове на Църквата, които биват оправдани – и нещо повече, от страшното продължаване на отстъпничеството и продължаващите събития.

Като деца на послушанието, те се вслушват в Председателя на Седмия Вселенски Събор, св. Тарасий, който възкликва: „Ние не местим синорите, положени от нашите Отци; по-скоро, като сме инструктирани от Апостолите, нека се придържаме към традициите, които сме получили.” 37

„Старостилците“ са се придържали към нещата, на които са научили и в които са били уверени, 38 знаейки – и прилагайки това на практика, – че никой не може да наруши дори и една сричка, без да попадне под наказанията на Светите Отци и без да бъде отречен и изрязан от Тялото на Църквата, 39 тъй като „Нито Патриарсите, нито Съборите не биха могли никога да въведат новости сред нас, защото защитникът на религията е самият Тяло на Църквата, тоест самите хора, които желаят религиозната им вяра да остане вечно непроменена и от същия вид като тази на Отците им.” 40

Иновациите се считат за подбуждение на Дявола и не се приемат, дори ако са предлагани от Ангели от Небето. Следователно онези от нас, които отхвърлят икуменизма и иновациите в календара, не са предизвикали разкол, а са се отделили по догматични причини от онези, които публично проповядват неверие и ереси, като се ограждаме с Божествена помощ поради причини от сотериологична необходимост. Намираме разкол в случай на отделяне, което е „неоснователно“ и „неоправдано“, под предлог на „въпроси, които могат да бъдат разрешени“ или [лични] прегрешения от страна на йерарсите. Но икуменизмът не е въпрос, който може да бъде разрешен, нито просто нарушение на Каноните, а най-ужасяващ синкретизъм, най-лоша всеерес, „нечувано предателство“ 41 на Вярата.

Всички, които се ограждат от него, правят онова, що е похвално, и са достойни за „честта, дължима на православните християни“. 42

Фактът, че старостлците са се организирали като църква, възниква от самия ход на събитията. Нарастващото изоставяне на позицията на Църквата от страна на иноваторите с право е било покрито от онези, които по своята същност и осиновяване са били добросъвестни членове на Църквата, позовавайки се, разбира се, на нейната Съборна съвест.

Поради тази причина ние бихме напомнили на нашия хулител, че той страда от ужасна духовна слепота, а също и от трагично невежество по отношение на „пътищата” на Нетварната Благодат, която той не е в състояние да разпознае точно там, където наистина съществува, къде се усеща осезаемо. и безспорно, като възлага задоволство, както го прави, в общение с онези, които разпознават Благодат точно там, където тя наистина не съществува!

10. Тези трагични резултати обаче, за съжаление, могат да се очакват само от хора като нашия портивник, които преди няколко години подписа много разтръбяваната „Изповедание на вярата срещу икуменизма“ 43, но след това побърза да оттегли подписа си (!), търсейки прошка и снизходителност от Вартоломей Константинополски, носител на знамето на православните икуменисти, молейки го, не по-малко от това, да дойде в епархията му, за да „благослови“ паството му! Каква последователност и честност може да се очаква от хора с такава нестабилност, малодушие и чувство за вина? Как може „много“ да бъде поверено на онзи, който не може да понесе „малко“? И как следва той да се счита за учител по тези въпроси – той, който се предаде веднага щом се осмели да направи стъпка, която беше малко по-твърда и решителна?

В действителност, в един момент от своята „Енциклична проповед“ той споменава, че е вероятно той да се сблъска с „преследване“! Но други са били и са преследвани: истинските и надеждни Изповедници, а не онези теоретични Изповедници, които са в общение с еретици и въпреки това си мислят, че са Изповедници! Що се отнася до евтината и безболезнена позиция, която нашият хулител е избрал и пропагандира, не само еретиците и силните на този свят не я смятат за толкова вероломна и заплашителна, но всъщност тя самата ги подпомагат и им съдейства, тъй като служи на техните интереси за поддържане на общението онези, които могат да имат малко по-традиционалистично отношение и гледна точка, под илюзията, че те едновременно изпълняват изповедническото си задължение и по този начин всички са и остават самодоволни в заблудата си!

Нашият хулител и подобните нему предполагат, че те са „задължени“ да следват политиката на йерарсите на новаторските официални Православни Църкви, доколкото те всички толерират отклоненията и прегрешенията на икуменизма, за да избегнат „протестантизирането“; и въпреки това, те заявяват, от друга страна, че няма да престанат да "протестират"! По този начин те отново демонстрират трагичното измерение на лукавото си невежество и по-общо йказано – на объркването си и непостоянството си.

Решенията дори на основните Събори притежават обвързващ и задължителен авторитет, само когато са идентични с Истината, която произхожда от Духа на истината. Едва тогава множеството на Църквата ги приема и съвестта на Църквата ги потвърждава. Тези решения не са валидни в нито един друг случай, нито е възможно да позовете на някакво задължение да се следват онези, които „толерират” трайното нарушение в продължение на почти един век на Правилото на Вярата и на Памета на Църквата!

Позицията, изказана от нашия хулител, е катастрофална и, по Божествената благодат, истинските Изповедници никога няма да го последват. Защото тази погрешна позиция задължава нашия хулител и онези, които са с него, по силата на своето укорително общение с икуменистите, наистина да участват в еретичното икуменическо движение, да принадлежат към Световния съвет на църквите, с всичко, до което води това, да се молят заедно с всевъзможни еретици и привърженици на други религии, да смятат инославните за „сестри църкви”, да приемат кръщението на еретиците, да служат на света заедно с тях, да предлагат общо свидетелство на вярата и т.н. 44

Що се отнася до това защо това решение за общение с православните икуменисти, което води до такива катастрофални резултати, водещи до тяхното поглъщане в бездната на вечната погибел, е за предпочитане за нашия хулител, може да се обясни само с фалшивата дилема, която той сам поставя пред себе си и пред други: той се страхува, че ако предприеме да се огради, той ще се поддаде на смъртоносно прегрешение и ще стане „виновен за разкол от Църквата“, и пред лицето на тази възможност той би предпочел „да иде и да се удави“!

Молейки се за духовното му възстановяване и изцеление, ние го оставяме на Божествената Снизхождение, като подчертаваме, че благочестивото решение на ужасното объркване на нашия хулител и на всеки, който е като него, е прегръщането на нашата позиция, на дело и с думи, тъй както всъщност това е изложено в нашия еклесиологичен документ „Истинската Православна Църква и ереста на икуменизма: догматични и канонични въпроси“, за да можем да пътуваме заедно в Истина и Любов, изразявайки по подобен начин пламенното желание, че до самия край нашият Господ не ще ни лиши от благодатта на истинското и последователно изповедание за Него. Амин!

Фили, Атика

Неделя на светите атонски Отци

9/22 юни 2014 г.

Бележки

1. Ефесяни 4:25.

2. Това е препратка към митрополит Йеремия (Phountas) Гортински и Мегалополиски и към документ, публикуван на различни религиозни уебсайтове, като "..........", който съдържа силна критика на неговите възгледи: ". ..... ........ ........ .......... ... ........ ......... ... .. ...... ..... ........ ”[Гортинският митрополит най-безобразно прелюбодейства Преданието на Църквата, за да угоди на Ересиарх], http://apotixisi.blogspot.com/2014/06/blog-post_5619.html.

3. Вижте забележка 2.

4. Митрополит Йеремия (1941-), който беше посветен в епископството през 2006 г., до скорошното си пенсиониране беше и професор по библейски изследвания в Атинския университет - TRANS.

5. .... ..., термин, обозначаващ човек с богословско образование, обикновено духовник, но в някои случаи мирянин, на когото е възложена отговорността да проповядва проповедници в определена епархия - ТРАНС.

6. Евреи 12:23.

7. Преподобни Йоан С. Романидес, „Православна еклесиология според Алексей Хомяков (1804-1860)“, Гръцки православен богословски преглед, т. II, бр. 1 (Великден [Пасха] 1956 г.), стр. 62-63.

8. „До най-преподобната сред монахините Ксения“,Patrologia Graeca, т. CL, кол. 1045C. Вижте също Georgios Mantzarides, ....... [Паламитски изследвания] (Солун: Ekdosis P. Pournara, 1983 г.), стр. 196-197.

9. Вижте св. Максим Изповедник, Patrologia Graeca, кн. XC, col. 128D.

10. Срв. Св. Йоан Златоуст, За свещеничеството, Кн. III, гл. 11, Patrologia Graeca, т. XLVIII, кол. 648.

11. „Отговор на списанието Тимиама: Всеереста на икуменизма и фалшивите детронирания“, в Патрик Г. Баркер [сега архимандрит Патапий], изследване на ексклесиологията на съпротивата: Писанията на митрополия Киприан Оропоски и Филийски, Хризостом Флоински и Кирил Казански (Етна, Калифорния: Център за традиционалистични православни изследвания, 1994 г.), с. 69-70.

12. Седем пъти, за по-голяма точност - ТРАНС.

13. I св. Тимотей 3:15.

14. „Опровержение на писмото на патриарх Игнатий Антиохийски“, § 3, в Panagiotes K. Chrestou (ред.), ... .. [Творбите на Григорий Палмас], кн. II (Солун: 1966 г.), стр. 627.

15. Св. Йоан Златоуст, “Омилия XXI на св. Йоан”, §1, Patrologia Graeca, т. LIX, йол. 128; Св. Максим Изповедник, Patrologia Graeca, кн. XC, ндв. 93D; Йеромонах Атанасие Йевтич, .. .... , .... , [Еклесиологията на апостол Павел според св. Йоан Златоуст] (Атина: Екдосей "Грегор", 1984 г.), стр. 163-164.

16. Седмият Вселенски Събор, сесия VI, в J. D. Mansi (ред.), Sacrorum Conciliorum Nova et Amplissima Collectio, т. XIII, кол. 208С.

17. Седмият Вселенски Събор, сесия VII, пак там, кол. 400C.

18. „Хомилия XI за ефесяните“, § 3, Patrologia Graeca, т. LXII, кол. 83.

19. Пак там ,, §1, Patrologia Graeca, т. LXII, кол. 79.

20. Галатяни 1: 8-9. Вижте и Jevtic, .. .... , с. 180, 181.

21. Вижте писмото на атонските отци до латинянския император Михаил Палеолог (тринадесети век) в Калистос Бластос Хайореити, .... ... .... ... .. ... [Историческо есе относно схизмата на Западната църква от Православната Източна църква] (Атина: Типоа Параскева Леоне, 1896 г.), стр. 108.

22. Джон Майендорф, Изследване на [Свети] Григорий Палама, прев. Джордж Лорънс (Лондон: The Faith Press, 1964 г.), стр. 179-180. (Преработен наш превод.)

23. Канон XV от Двукратния (Първия и Втория) Събор („Принос към богословието на православната съпротива и ограждането“, http://hsir.org/p/r44).

24. Дионисиос М. Батистатос (ред.), .... ... , , , (10.. -8. 1923 г.) [Материали и решения на Всеправославния конгрес в Константинопол (10 май-8 юни 1923 г.)] (Атина: 1982 г.), стр. 6, 14.

25. Свети Теодор Студит, „Послание I.34”, Patrologia Graeca, т. XCIX, кол. 1025 ° С.

26. Стилианос Цомпанидес, “........ ....... ... .. ......... ..... ... ....... .. ... '........' ......... .......... ... ..... ... ..... ...... ”[Православната църква и Световният съвет на църквите: “сдружение” на взаимно обогатяване по пътя на търсенето], в . .... [История на православието], кн. VIII (n.p: Ekdoseis ROAD, n.d. [действително място и дата на публикуване: Атина, 2009 г.]), стр. 306.

27. .. (януари-март 2009 г.), с. 63-74.

28. Изявление на икуменисткия митрополит Емануил Френски на служба със съвместна молитва с римокатолици, проведена в катедралата Нотр Дам де Париж на 21 май 2014 г. в очакване на срещата между патриарх Вартоломей и папа Франциск в Йерусалим: “ ......... ... ....... '' ....... '.... ....... ... ...... .. !!! .. ..... ........ ... .......... .. .... ...........! "[Православните и католиците са" обединени "в Нотр Дам дьо Париж !!! И все пак нашите пастири продължават да ги поменават!], http://paterikiparadosi.blogspot.com/2014/05/blog-post_1206.html.

29. Виж Charalambos Soteropoulos, .. ... .. .. ...... [Проблеми в догматическото богословие и духовния живот според учението на Максим Изповедник] (Атина: 2003 г.), стр. 15-16, който съдържа препратки към съответните произведения на св. Максим.

• Тук си струва да се отбележи, че нашият хулител дава израз в своята „Енциклична проповед“ на едно ново определение за ерес, непознато в патристичната литература, а именно, че ереста е „истина доведена до крайности“! Истината обаче, сама по себе си, не признава, че е „доведена” по този начин, но признава само корупция, прелюбодеяние или добавяне и изваждане. Предполагаме, че целта на гледната точка на нашия хулител е да заблуди: онези, които спазват и прилагат Божествената Воля по въпросите на Вярата, разкъсвайки общението с еретици, твърди се, че са доведени до „крайности“, докато тези, които поддържат своето укорително общение с осъдените за ерес и се задоволяват само с „протести“, уж следвали средния път. По този въпрос, обаче, св. Марк Ефески предлага ясни и осветяващи коментари: „Никога църковните дела не са били коригирани по средни пътища. Няма нищо средно между истина и лъжа; но точно както този, който се е отклонил от светлината, по необходимост е в тъмнина, така и ние наистина бихме казали, че този, който се различава дори леко от истината, отсега нататък е обект на лъжа. Въпреки че е възможно да се говори за средно състояние между светлина и тъмнина - това, което се нарича здрач - човек дори не би могъл да си представи средно между истина и лъжа, колкото и силно да се стреми да го направи “(„ Послание от Марка на Ефес “ до GeorgeScholarios, “§2, в Louis Petit [ред.],„ Documents Relatifs au Concile de Florence ”[Документи, отнасящи се до Съвета на Флоренция], № XVI, Patrologia Orientalis, том XVII [Париж: Firmin-Didot, 1923 г.], с. 461).

30. Йевтич, .. .... , , стр. 182.

31. Св. Йоан Златоуст, „Хомилия върху стиха„ Синът не прави нищо от себе си, но онова, що вижда Отца да прави“, § 7, Patrologia Graeca, т. LVI, кол. 256. Виж също Jevtic ,. , .... , , стр. 323, n. 332.

32. Протопрезвитер Theodoros Zeses, “............ ......... ... ......... ... ....... . ... ..... ............. ...... ... ..... ......... ... .. .......... ”[Тревожно развитие. Нови увертюри към Ватикана и протестантизма. Фанар и Атина са съперници и спътници], .. (април-юни 2003 г.), стр. 284, 285, 286.

33. Свети Теодор Студит, „Послание I.36”, Patrologia Graeca, т. XCIX, кол. 1033D.

34. Свети Марк Ефески, „Апология изречена импромптю по времето на смъртта му“, Patrologia Graeca, т. CLX, кол. 536CD.

35. Свети Атанасий Велики, „Послание към монасите”, Patrologia Graeca, т. XXVI, кол. 1188 г. пр.н.е.; виж също „Св. Атанасий Велики: Учител на православното ограждане“, http://hsir.org/p/5p7.

36. Протопрезвитер Theodoros Zeses, ".......... .... ...... ........." [Православието сега е в сериозна опасност], .. (януари -Март 2007 г.), стр. 103.

37. Седмият Вселенски Събор, сесия IV, в J. D. Mansi (ред.), Sacrorum Conciliorum Nova et Amplissima Collectio, т. XIII, кол. 4С; cf. II Солуняни 2:15.

38. Срв. II св. Тимотей 3:14.

39. Йерусалимски патриарх Доситей.

40. „Отговор на православните патриарси на Изтока до папа Пий IX [1848],“ §17, в Йоан Кармирес, ... .. .. .... ..... ... [Догматични и верови паметници на православната съборна църква], кн. II, 2-ро изд. (Грац: Akademische Druck-u. Verlagsanstalt, 1968 г.), стр. 920 [1000].

41. св. Юстин (Попович) от Челие, „Православие и икуменизъм: Православно оценяване и свидетелства“, в „'Най-голямата примка на врага': Световният съвет на църквите: Световният тюрлюгювеч на ересите“, http://hsir.org/p/n6.

42. Канон XV от Двукратния (Първи и Втори) Събор („Принос към богословието на православното съпротивление и ограждането“,http://hsir.org/p/r44.

43. .. (април-юни 2009 г.), с. 176-202; http://www.impantokratoros.gr/FA9AF77F.en.aspx.

44. Митрополит Киприан Оропоски и Филийски (†), „'Схизма' или 'ограждане'? Календарният уъпрос и ереста на икуменизма “, §H („ Старостилната уния “), http://hsir.org/p/57c.

Refutation of an “Encyclical Sermon” by a Hierarch of the
New Calendar Orthodox Church of Greece and a
Wily Denigrator of Anti-Ecumenists and “Old Calendarists”
Who Have Walled Themselves Off From His Church

by His Grace, Bishop Klemes of Gardikion,
Secretary of the Holy Synod,
Church of the True Orthodox Christians of Greece

[TRANSLATED FROM THE GREEK ORIGINAL BY THE ST. GREGORY PALAMAS MONASTERY]

1. The Divine injunction of the Holy Apostle Paul, “Speak ye truth,”1 ever retains its timeliness and significance, especially when Divine Truth is distorted by those who are supposed to be its teachers, guardians, and defenders!

An assault on the truth and on those who, with God’s help, are its followers, was recently mounted by a Metropolitan of the New Calendar Church of Greece by way of a printed “Encyclical Sermon” for the Sunday of All Saints (June 15, 2014, New Style), which was earlier posted on the Internet.2

This Bishop, who has the reputation of being a traditionalist, wrote the text in question, as he avers, by way of a “response to certain letters and messages,” entitling it “Let Us Attend, That We May Offer the Confession of Faith in Humility and With a Correct Ecclesiology.” The title is truly fine and laudable, as is the beginning of his printed sermon. Its ensuing contents and its ending, however, are not merely disheartening but (as has already been correctly observed3) constitute a misleading, arbitrary, and tedious distortion, falsification, misinterpretation, violation, and degradation of the canonical and Patristic Tradition of the Orthodox Church.

Since this challenge has been issued publicly, we cannot remain indifferent and cannot fail to teach aright the word of Truth, not of course in order to lecture its author, who is now advanced in years and is, indeed, an university professor emeritus,4 but in order to set forth a public correction of this unacceptable misrepresentation of the truth and to protect those of our brethren who may be unfamiliar with, or ignorant of, the issues from being enticed into the error of our wily deprecator.

2. This intemperate attack by our denigrator on truth-loving anti-ecumenists and on genuine Orthodox Christians who follow the traditional Church Calendar is an old chestnut. At least twenty-five years ago, when he was still a Hierokeryx5 in [the then municipality] of Mandra [an outer suburb of Athens], Attica, he launched a “campaign” against the “Old Calendarists,” who, in fidelity to their principles, refrain from communing with his innovationist New Calendar Church, and whom he, for this reason, regards as being supposedly “outside the Church.”

We assure him that we are not out of communion with the Church of Christ, the Church of the Firstborn in the Heavens,6 the Church of the Saints, the Righteous, and the Confessors of our Faith, and also of those of like mind on the earth, but are totally out of communion with all who have diverged from the straight path, created a schism, and suffered a dreadful fall into the apostatic heresy—and panheresy, to boot—of ecumenism. It makes no difference to us whether those who have fallen and those, like our accuser, who commune with them “cut us off” from their Church.

It is well known that when one lives and experiences the truth of the Church in an organic fashion,7 with constancy, love, and humility, and also by preserving what has been handed down, without additions or subtractions, he becomes a vessel of Divine Grace and is united with the Church of the Firstborn as an authentic member of the Body of Christ, even if a sentence of condemnation should be pronounced against him by unworthy representatives of the Hierarchy, who may have Apostolic Succession, but who are in error with regard to the Faith. The Divine Chrysostomos, as St. Gregory Palamas explains, “was cut off from the Church and condemned to banishment”8 in accordance with the unjust deposition imposed on him synodally by the partisans of Theophilos of Alexandria, and it is precisely for this reason that he did not abide by it or take the least account of it! For unjust condemnations are reckoned as “persecutions”9 and furnish a greater abundance of Divine Grace and benediction.10

In his earlier invectives against us, our deprecator was even more incautious and fell into additional tragic errors, which he is careful not to repeat. Back then, for example, he maintained that it is of no importance which calendar one follows, since this has nothing to do with ecclesiastical Tradition, and that it suffices to be “united with the Church,” that is, with Her administration. As well, yet more tragically, he wrote that ecumenism is nothing other than “simple fellowship and a display of etiquette,” innocent “courtesies” and “polite meetings”; that it is innocent “dialogue, in order show up the delusion” of the heretics!11

We do not know whether these views of his, which were leniently characterized as completely groundless, represented what he consciously believed or were a deliberate distortion of reality, for the sake of serving his own interests.

3. It is gratifying that he now at least acknowledges that the calendar was “wrongly changed” and that ecumenism is patently and unequivocally a “pan-heresy.” In the “Encyclical Sermon” under review he admits, inter alia: “I see that the boundaries which our Fathers set are being violated.”

This certainly constitutes some progress. We would not, however, describe it as significant. Our denigrator leaves us no room for encouragement, because he hastens to tone matters down by incessantly harping on “violations of the Sacred Canons,”12 as though the panheresy of ecumenism resided solely in violations of the Sacred Canons (!), and also because the root of the problem remains the same: rather than turning with all his might against this panheresy, which manifestly deprives those implicated in it of eternal salvation, and making sure to distance himself from it—for whether he likes it or not, he is implicated in it through his Mysteriological (Sacramental) communion with the Patriarchs, Archbishops, and, in general, those concelebrants of his who are exponents thereof—he instead defends his reprehensible communion with heresy and turns with vehemence and animosity on the “Old Calendarists”! They, in his opinion, “did what was wrong”! They, he affirms with bombast and Papal absolutism, “are not a Church, and their Mysteries are invalid”! They, he concludes dauntlessly, “have not a leg to stand on,” and for this reason he is an adversary of their stand and their praxis.

For him, as a putative “proper confessor,” it is sufficient to express his confession candidly, “both orally and in writing,” and simply to “protest” when he sees violations of the Sacred Canons, albeit—as he resolutely assures us—from “within the Church, ...commemorating our Holy Synod and our OEcumenical Patriarch,” id est, the ringleader of the panheresy of ecumenism!

The author’s patently erroneous and contradictory conclusions are founded on the mistaken viewpoint that he posits as the basis of his arguments and which is related to his conception of the unity of the Church.

4. Our deprecator declares simplistically, at least in the text under consideration, that the unity of the Church is expressed by commemoration of the Bishop: “Through commemoration there exists unity in the entire Church. ...If I, your Bishop [he is instructing his flock], cease to commemorate the Holy Synod, I cut myself off from the Church.” And all who follow him in this are thereby automatically “outside the Church.”

This position, when things are well and functioning in an Orthodox manner, validly constitutes part of the truth, but not the whole truth. When things are not in order, that is, when heresy is preached in the Church, as has been occurring for many decades with regard to the panheresy of ecumenism, then our denigrator’s position constitutes clear deviation and an entrapment in the impasse of heretical dissoluteness, giving priority to the administrative structure of the Church and overlooking the most essential, primary, and cardinal issue, namely, the Faith and Confession of the Church.

This position, in any event, entails the hallmark of centralized and absolutist Papist ecclesiology, in which everything hinges on communion with, and a relationship of dependence on, a see purportedly infallible solely by virtue of the station and rank of the occupant of that see; that is, the Pope. This occurs precisely when Grace is made subordinate to the institution, to history, and to a place: when the Church is rendered supposedly subject to Peter and not Peter to the Church!

This mentality has, unfortunately, mutated into the neo-Papal outlook and conduct of the Patriarchate of Constantinople in the last century, and it is amazing how it has influenced, and influences, even people who in theory do not appear to espouse the neo-Papal and domineering aspirations and pretensions of the Phanar and who desire to be free, in other respects, from the Babylonian captivity of Western theological absolutism and scholasticism.

5. Let us see, however, with God’s help, how matters stand from an Orthodox point of view:

Inasmuch as the Church of Christ is “the pillar and ground of the truth,”13 communion with Her is assessed not on the basis of communion with the prime Patriarchal see, that of Rome or of Constantinople, but on the basis of communion with the Truth. As St. Gregory Palamas summarizes this point, “Those who belong to the Church of Christ belong to the Truth; and those who do not belong to the Truth do not belong to the Church of Christ either.”14 This is because the Church of Christ is founded and built upon the confession of the correct and saving faith of Truth.15 The unity of the Church has precisely the common confession of the Faith as its wellspring and foundation. Consequently, the unity of the Church is safeguarded and protected when and where there exist unity of Faith and abidance in the Traditions of the Church. The genuine children of the Church readily obey “Apostolic and Patristic teachings and ecclesiastical Traditions,”16 and for this reason “if anyone [whoever he may be] annuls any ecclesiastical Tradition, written or unwritten, let him be anathema!”17

Hence, without unity in the dogmas of the Faith, and without respect for, and observance of, the Church’s Traditions, any kind of unity in the Church is inconceivable, according to the Apostolic and Patristic understanding of the entire Orthodox Catholic Church.

St. John Chrysostomos says, for example: “When we all believe alike, then there is unity.... For this is unity of faith, when we are all one..., [when] we show that we all have one faith.”18  

In the “one body” of the Church there should without fail exist “one spirit,” that is, concord and unanimity in Faith and Tradition, since it is also possible for the following to occur: “That there be one body, yet not one spirit; as, for instance, if some [member of it] were to be a friend also of heretics”!19

See how the Divine Chrysostomos touches on this sensitive point: “friendship” with heretics sunders the unity of Faith, and therefore of the Church, since the latter is not safeguarded simply and solely through the maintenance of administrative unity. Ensurance of the unity of Faith and of the Church entails a dearth of “friendship” and “fellowship” with heretics, since the latter destroy it. For this reason the “anathema” of the Apostle Paul falls like a thunderbolt against even the very slightest heterodox teaching!20

Only, then, when there is unanimity in the Faith and the Tradition of the Church is there communion in the Mysteries, something which is expressed liturgically by commemoration in the Divine Services of the Church. Commemoration does not constitute unity, but expresses unity when it truly exists; otherwise, “we are playacting”21 with Divine things by commemorating those with whom we do not have oneness of mind in the Faith or in Tradition, unto our condemnation both on earth and in Heaven! We think this quite evident even to the conscience of a small child!

6. In the meantime, no one is exempt from the danger of falling away from the Truth and, as such, no one is exempt from the impossibility of being commemorated [in the services], neither the successors of the Apostles, the Bishops, nor Patriarchs, nor historic thrones and sees. Not few are the instances in the history of the Church when a Pope or Patriarch preached heresy and caused agitation in the Church, being cut off therefrom even through anathema.

“If” Hierarchs “are faithful to Tradition and act in accord with the whole Church...then they abide in the Truth [and are therefore commemorated—AUTHOR’S NOTE]. But if they abandon Orthodoxy, then they lose not only their teaching authority, but their very status as Christians, and their anathemas [which they unleash against all who disavow them—AUTHOR’S NOTE] have no value. Not Bishops only, but whole local Churches may stray from the path of truth,”22 becoming excluded from communion and commemoration, even “prior to a Synodal verdict,” as having succumbed to heresy and to being cut off from the Truth.

Those who commemorate such Hierarchs and Churches as Orthodox do not preserve the unity of the Church but destroy it; and those who do not commemorate them do not destroy the unity of the Church but serve, uphold, and save it.23

Thus has Orthodoxy been “preserved” until today, and thus will it be “preserved,” not through the concoction of newfangled ideas, which propose the “uniate” path and a solution familiar to history, that is, unconditional communion with Bishops, a see, or sees that have fallen into heresy, and this for the sake of maintaining a veneer of external, structural unity. This does not constitute a preservation of the unity of the Faith, for it is devoid of Truth. We have such examples in history, which are to be avoided and not imitated!

7. Now that we demonstrated, albeit briefly, that the conception of the unity of the Church advocated by the author of this “Sunday Encyclical Sermon” rests on a wholly erroneous base, we can easily infer the erroneousness of all of his other ideas and views.

If ecumenism is a panheresy, and if it is preached, applied, and put forth on a continuous basis, in an expanded form, methodically and steadfastly, by every means and in every way by the powers-that-be and administrations of all of the local official Orthodox Churches, which participate in it and have sustained the multifarious and contagious corruption that it spawns, having been caught and strangled in its tentacles—the Patriarchate of Constantinople, senior among the Patriarchal thrones, being assuredly at the forefront—then what stand do Orthodox Confessors take in the face of this phenomenon? Do they exhaust themselves simply by protesting about violations of the Canons? And do they maintain uninterrupted their communion with the prime movers of this heresy?

Indeed not. We speak in terms of heresy and panheresy and regard ecumenism as misbelief and not as a mere violation of the Canons. We also desire to bring to mind, here, some essential truths before we further respond to our foregoing questions.

The 1920 Proclamation of the Church of Constantinople viewed the heterodox heretics as “members of the Church” and heterodox communities as “Churches of Christ,” through the acknowledgment of a supposed common Baptism as a unifying factor. It is also well known that a “uniform calendar” for the purpose of concelebration was proposed in order to realize the objectives of this unionist program. The Orthodox ecumenists did not make unity and identity in Faith the basis for their unwarranted transgressions, but a new principle: cooperation with the heterodox “churches” on practical issues and concelebration with them, despite the nonexistence of dogmatic agreement, so as to pave the way for an anomalous [future] form of unity, though, in essential action, to experience such by anticipation.

Thus did they commence their unfaltering “common journey with the rest of the Christian world” and multifarious syncretistic “fellowship” and cooperation therewith, towards a putative joint witness and ministry to the world.

The so-called “Pan-Orthodox Congress of Constantinople” in 1923, under the Masonic Patriarch Meletios Metaxakes, mooted a series of inadmissible innovations and modernizations, and also the “revised Julian Calendar,” for the sake of conforming the Church to the demands of this world of corruption, of setting Tradition aside, of rewarding the West for its rebelliousness, and “for the service of pan-Christian unity” and “the restoration anew of the unity of Christians, at least on this point.”24  

Thus, since the calendar was regarded as a tool for the promotion of the ecumenist vision, the ecclesiological character of the calendar innovation, which was finally implemented in a dictatorial manner in 1924 [in Greece], ninety years ago, is plain and incontrovertible. It is precisely this innovation that prepared the ground and dug the foundations for a revision of the entire order and life of the Orthodox Church.

The rest of the story is familiar: participation and inclusion, from 1948 onwards, in the panheretical alliance of the World Council of Churches, where the slogan “unity in diversity” holds sway in practical experience; the Lifting of the Anathemas with the Papists in 1965; the expansion of the interfaith movement in 1971; the Synodal endorsement by Constantinople of the thoroughly heretical “Thyateira Confession” in 1975; the signing of a union agreement with the Non-Chalcedonians in 1991; the Balamand agreement on full mutual recognition with the Papists, in 1993; recognition of baptism between Constantinople and the Evangelical Church of Germany, with a prohibition of any rebaptism, in 2004; joint prayers, joint declarations, joint consultations, joint endeavors, etc., which now occur and are disseminated on an almost daily basis!

None of these events comes under the rubric of simple canonical violations; rather, they constitute the “overturning of all things.”25 Prominent Orthodox ecumenists proclaim openly and frankly that, supposedly, no Christian Church can any longer act, speak, or even think, reflect, and make decisions in isolation, that “the syndrome of the unique way” must be abandoned,26 that withdrawal from the World Council of Churches is considered “an inconceivable proposition,”27 and that their ecumenical unionist course is deemed, and is, “irreversible.”28

8. In the face of this unprecedented apostasy—we repeat yet again—what is the proper stand? Is it the case that all who refrain from communion with those with whom they do not associate forfeit their unity with the Church, are deprived of Grace, and are inspired by the Evil One?

The Orthodox Faith and Tradition say otherwise, for the opinions of all persons on these subjects, whoever they may be, are submitted to the crucible of Holy Scripture and of Patristic and Synodal doctrine and practice. No view or opinion whatsoever is accepted when it is not based on Orthodox teaching and, in general, on its spirit and principles. According to St. Maximos the Confessor, every [theological] statement that is not Patristic is heretical.29

We know, therefore, that “agreement” and “union” with and “love” for heretics at the expense of the Truth of the Faith and of piety are characterized as “betrayal.”30 For this reason, the Fathers, to a man, command us to abhor “assemblies with heretics.”31

The conclusion is obvious: the Orthodox ecumenists have effected a clear break and rupture with Tradition and they “are cut off from the Church of the Saints who dwell in Heaven,”32 and for this reason are, and are proclaimed, “excommunicate,” as being “estranged from God,”33 on account of the disturbance provoked by their innovations.

Confessions of Faith are not made painlessly, from a position of safety, or without actual consequences. Spiritual and Mysteriological rapprochement with those whom one may denounce theoretically as heretics or persons inclined toward heresy means separation from the Saints, whereas separation from such persons means rapprochement and union with God, the Truth, and the Holy Fathers of the Church.34  For it behooves us to avoid communion with those whose outlook we abhor.35

Such is the clear and limpid Orthodox teaching and stand on this vital issue.

9. The teaching of our deprecator, that those who are walled off are inspired by the Evil One, is blasphemous, while his insistence on the possibility of communion with heretics or persons inclined toward heresy, under the illusion that we can cleave in this way to an Orthodox Confession, is completely anti-Patristic and therefore deluded.

One of those who follow the practice of our denigrator candidly writes, in spite of the fact that he does not put his own writings into practice with any consistency: “Let the pro-Papists, the Latin-minded, the ecumenist Bishops, spiritual Fathers, Priests, and theologians maintain communion with heretics; we prefer communion to be with the Saints. The two cannot coexist”36!

The “Old Calendarists” have not done anything wrong, but have, from the outset, followed their Orthodox sensitivities, as genuine and responsible members of the Church, being justified, moreover, by the fearful continuation of apostasy and ongoing events.

As children of obedience, they have hearkened to the President of the Seventh OEcumenical Synod, St. Tarasios, who exclaims: “We do not move the boundaries set by our Fathers; rather, being instructed by the Apostles, let us hold fast to the Traditions that we have received.”37

The “Old Calendarists” have abided in the things that they have learned and been assured of,38 knowing—and putting this into practice—that no one can disturb even so much as a syllable, without falling under the penalties of the Holy Fathers and being disavowed and excised from the Body of the Church,39 since “Neither Patriarchs nor Synods could ever have introduced novelties amongst us, because the protector of religion is the very Body of the Church, that is, the people themselves, who desire their religious faith to remain perpetually unchanged and of the same kind as that of their Fathers.”40

Innovations are considered an instigation of the Devil and are not accepted, even if proposed by Angels from Heaven. Therefore, those of us who reject ecumenism and the calendar innovation have not provoked a schism, but have separated ourselves for dogmatic reasons from those who publicly preach misbeliefs and heresies, walling ourselves off by Divine assistance for reasons of soteriological necessity. We find schism in the instance of a separation which is “groundless” and “unjustifiable,” on the pretext of “matters capable of resolution” or [personal] transgressions on the part of Hierarchs. But ecumenism is not a matter capable of resolution or merely a violation of Canons, but the most appalling syncretism, the worst panheresy, an “unheard-of betrayal”41 of the Faith.

All who wall themselves off therefrom are doing what is salutary and are worthy of the “honor due to Orthodox Christians.”42

The fact that the Old Calendarists have organized themselves as a Church arose from the very course of events. The increasing abandonment of the position of the Church on the part of the innovators has been rightfully covered by those who have been by nature and adoption bona fide members of the Church, with reference, of course, to Her Synodal conscience.

For this reason, we would remind our denigrator that he is suffering from dreadful spiritual blindness, and also from a tragic ignorance of the “ways” of Uncreated Grace, which he is unable to recognize precisely where it truly exists, where it is experienced palpably and unquestionably, resting content, as he does, in communion with those who recognize Grace precisely where it truly does not exist!

10. These tragic results, however, are, unfortunately, only to be expected from persons like our deprecator, who, a few years ago, signed a much-trumpeted “Confession of Faith Against Ecumenism,”43 but then hastened to withdraw his signature (!), seeking forgiveness and leniency from Bartholomew of Constantinople, the standard-bearer of the Orthodox ecumenists, imploring him, no less, to come to his diocese in order to “bless” his flock! What consistency and honesty can one expect from persons of such instability, pusillanimity, and culpability? How is “much” to be entrusted to him who cannot bear “a little”? And how is he to be regarded as a teacher in these matters, he who gave in as soon as he had ventured to take a step that was a little more firm and decisive?

Indeed, at some point in his “Encyclical Sermon” he mentions that it is probable that he might face “persecution”! But others have been, and are, persecuted: the true and reliable Confessors, not those theoretical Confessors who are in communion with heretics and yet fancy themselves to be Confessors! As for the cheap and painless stand that our denigrator has chosen and propagates, not only do the heretics and the powerful of this world not deem such vexatious and threatening, but it actually aids and abets them, since it serves their interests to maintain communion with those who may have a somewhat more traditionalist attitude and viewpoint, under the illusion that they are simultaneously doing their confessional duty, and thus all of whom are, and remain, complacent in their delusion!

Our denigrator and those like him suppose that they are “obligated” to follow the policy of the Hierarchs of the innovating official Orthodox Churches, inasmuch as they all tolerate the deviations and transgressions of ecumenism, so as to avoid “Protestantizing”; and yet, they state, on the other hand, that they will not cease “protesting”! In this way they demonstrate yet again the tragic dimension of their parlous ignorance and, more generally, their confusion and inconsistency.

The decisions even of major Synods possess binding and obligatory authority only when they are identical with the Truth that wells forth from the Spirit of Truth. Only then does the plentitude of the Church accept them and the conscience of the Church endorse them. These decisions are not valid in any other instance, nor is it possible to appeal to some obligation to follow those who “tolerate” the persistent violation, for almost a century, of the Rule of Faith and the Mind of the Church!

The stand put forth by our deprecator is catastrophic, and, by Divine Grace, genuine Confessors will never follow it. For this erroneous stand obligates our denigrator and those with him, by way of their reprehensible communion with the ecumenists, truly to participate in the heretical ecumenical movement, to belong to the World Council of Churches, with all that this entails, to pray together with all manner of heretics and adherents of other religions, to regard the heterodox as “Sister Churches,” to accept the baptism of heretics, to serve the world together with them, to offer a common witness of faith, etc.44

As to why this solution of communion with the Orthodox ecumenists, which produces such catastrophic results, leading to their engulfment by the abyss of eternal perdition, is preferable for our deprecator, it is explicable only by the false dilemma which he poses to himself and others: he is afraid that, if he undertakes to wall himself off, he will succumb to a deadly transgression and will become “guilty of schism from the Church,” and, in the face of this possibility, he would prefer to “go and drown himself”!

Praying for his spiritual recovery and healing, we leave him to Divine Forbearance, emphasizing that the Godly solution to the terrible confusion of our denigrator and whoever is like him is the espousal of our position, in deed and in word, as in fact this is set forth in our ecclesiological document, “The True Orthodox Church and the Heresy of Ecumenism: Dogmatic and Canonical Issues,” so that we might journey together in Truth and Love, expressing likewise the fervent wish that, unto the end, our Lord not deprive us of the Grace of the true and consistent Confession of Him. Amen!

Phyle, Attica

Sunday of the Holy Athonite Fathers

June 9/22, 2014

Notes

1.           Ephesians 4:25.

2.           This is a reference to Metropolitan Jeremias (Phountas) of Gortys and Megalopolis and to a document posted on various religious websites, such as “..........,” which contains a forceful critique of his views: “. ..... ........ ........ .......... ... ........ . ......... ... .. ...... .... . ........” [The Metropolitan of Gortys most impiously adulterates the Tradition of the Church in order to please a Heresiarch], http://apotixisi.blogspot.com/2014/06/blog-post_5619.html.

3.           See note 2.

4.           Metropolitan Jeremias (1941-), who was consecrated to the Episcopacy in 2006, was, until his recent retirement, also a Professor of Biblical Studies at the University of Athens—TRANS.

5.           .... ..., a term denoting an individual with a theological education, usually a clergyman, but in some cases a layman, who is given the responsibility of preaching homilies in a particular diocese—TRANS.

6.           Hebrews 12:23.

7.           Rev. John S. Romanides, “Orthodox Ecclesiology According to Alexis Khomiakov (1804-1860),” The Greek Orthodox Theological Review, Vol. II, No. 1 (Easter [Pascha] 1956), pp. 62-63.

8.           “To the Most Reverend Among Nuns Xene,” Pa ologia G .ca, Vol. CL, col. 1045C. See also Georgios Mantzarides, ....... [Palamite studies] (Thessalonike: Ekdosis P. Pournara, 1983), pp. 196-197.

9.           See St. Maximos the Confessor, Patrologia Graeca, Vol. XC, col. 128D.

10.        Cf. St. John Chrysostomos, On the Priesthood, Bk. III, ch. 11, Patrologia Graeca, Vol. XLVIII, col. 648.

11.        “Reply to the Magazine Thymiama: The Panheresy of Ecumenism and False Depositions,” in Patrick G. Barker [now Archimandrite Patapios], A Study of the Ecclessiology of Resistance: The Writings of Metropolian Cyprian of Oropos and Fili, Chrysostomos of Floina, and Cyril of Kazan (Etna, CA: Center for Traditionalist Orthodox Studies, 1994), pp. 69-70.

12.        Seven times, to be precise—TRANS.

13.        I St. Timothy 3:15.

14.        “Refutation of the Letter of Patriarch Ignatios of Antioch,” §3, in Panagiotes K. Chrestou (ed.), ... .. [The works of Gregory Palmas], Vol. II (Thessalonike: 1966), p. 627.

15.        St. John Chrysostomos, “Homily XXI on St. John,” §1, Patrologia Graeca, Vol. LIX, col. 128; St. Maximos the Confessor, Patrologia Graeca, Vol. XC, col. 93D; Hieromonk Atanasije Jevtic, .. ... . . ... . . [The ecclesiology of the Apostle Paul according to St. John Chrysostomos] (Athens: Ekdoseis “Gregore,” 1984), pp. 163-164.

16.        Seventh OEcumenical Synod, Session VI, in J.D. Mansi (ed.), Sacrorum Conciliorum Nova et Amplissima Collectio, Vol. XIII, col. 208C.

17.        Seventh OEcumenical Synod, Session VII, in ibid., col. 400C.

18.        “Homily XI on Ephesians,” §3, Patrologia Graeca, Vol. LXII, col. 83.

19.        Ibid,, §1, Patrologia Graeca, Vol. LXII, col. 79.

20.        Galatians 1:8-9. See also Jevtic, .. ... . . , pp. 180, 181.

21.        See the letter of the Athonite Fathers to the Latin-minded Emperor Michael Palaiologos (thirteenth century), in Kallistos Blastos Hagioreites, ... . ... .... ... .. .. . [Historical essay concerning the schism of the Western Church from the Orthodox Eastern Church] (Athens: Typois Paraskeva Leone, 1896), p. 108.

22.        John Meyendorff, A Study of [Saint] Gregory Palamas, trans. George Lawrence (London: The Faith Press, 1964), pp. 179-180. (Emended translation ours.)

23.        Canon XV of the First-Second Synod (“A Contribution to the Theology of Orthodox Resistanceand Walling-Off,” http://hsir.org/p/r44).

24.        Dionysios M. Batistatos (ed.), ... . .. . . . . (10. . -8. . 1923) [Proceedings and Decisions of the Pan-Orthodox Congress in Constantinople (10 May-8 June 1923)] (Athens: 1982), pp. 6, 14.

25.        St. Theodore the Studite, “Epistle I.34,” Pa ologia G .ca, Vol. XCIX, col. 1025C.

26.        Stylianos Tsompanides, “ ........ ....... ... .. ......... ..... ... ......... ... ‘........’ ......... .......... ... ..... ... ...........” [The Orthodox Church and the World Council of Churches: A “fellowship” of mutual enrichment on the path of searching], in . ... . [History of Orthodoxy], Vol. VIII (n.p: Ekdoseis ROAD, n.d. [actual place and date of publication: Athens, 2009]), p. 306.

27.        .. (January-March 2009), pp. 63-74.

28.        A statement of the ecumenist Metropolitan Emmanuel of France at a service of joint prayer with Roman Catholics held at the Cathedral of Notre Dame de Paris on May 21, 2014, in anticipation of the meeting between Patriarch Bartholomew and Pope Francis in Jerusalem:“......... ... ......... ‘ .......’ .... ....... ... ........!!! .. .... . ........ ... .......... .. .... ...........!” [Orthodox and Catholics are “united” at Notre Dame de Paris!!! And yet, our Shepherds continue to commemorate them!], http://paterikiparadosi.blogspot.com/2014/05/blog-post_1206.html.

29.        See Charalambos Soteropoulos, .. ... .. .. ..... . [Issues in dogmatic theology and spiritual life according to the teaching of Maximos the Confessor] (Athens: 2003), pp. 15-16, which contains references to the relevant works of St. Maximos.

•            It is worth noting, here, that our denigrator gives expression, in his “Encyclical Sermon,” to anovel definition of heresy, unknown in Patristic literature, to wit, that heresy is “the truth takento extremes”! However, the Truth, in and of itself, does not admit of being thus “taken,” butonly of corruption, adulteration, or addition and subtraction. The purpose of our denigrator’sview, we suppose, is to mislead: those who observe and apply the Divine Will to matters ofthe Faith, severing communion with heretics, are allegedly led to “extremes,” whereas thosewho maintain their reprehensible communion with those denounced for heresy and contentthemselves merely with “protests,” are supposedly following the middle way. On this point, though, St. Mark of Ephesus offers clear and illuminating comments: “Never have ecclesiastical affairs been corrected through middle ways. There is no mean between truth and falsehood; but just as one who has departed from the light is of necessity in darkness, so also we would truly say that he who diverges even slightly from the truth is henceforth subject to falsehood. Although it is possible to speak of a middle state between light and darkness—that which is called twilight—one could not even conceive of a mean between truth and falsehood, however hard he might strive to do so” (“Epistle from Mark of Ephesus to GeorgeScholarios,” §2, in Louis Petit [ed.], “Documents Relatifs au Concile de Florence” [Documents pertaining to the Council of Florence], No. XVI, Patrologia Orientalis, Vol. XVII [Paris: Firmin-Didot, 1923], p. 461).

30.        Jevtic, .. ... . . , p. 182.

31.        St. John Chrysostomos, “Homily on the Verse ‘The Son Doeth Nothing of Himself, But What He Seeth the Father Do,” §7, Patrologia Graeca, Vol. LVI, col. 256. See also Jevtic, . . ... . . , p. 323, n. 332.

32.        Protopresbyter Theodoros Zeses, “............ ......... ... ......... ... ........ ... ..... ............. ...... ... ..... ......... ... ............” [Disquieting developments. New overtures toward the Vatican and Protestantism. The Phanar and Athens are rivals and fellow-travellers], .. (April-June 2003), pp. 284, 285, 286.

33.        St. Theodore the Studite, “Epistle I.36,” Patrologia Graeca, Vol. XCIX, col. 1033D.

34.        St. Mark of Ephesus, “Apologia Uttered Impromptu at the Time of His Death,” Patrologia Graeca, Vol. CLX, col. 536CD.

35.        St. Athanasios the Great, “Epistle to Monks,” Patrologia Graeca, Vol. XXVI, col. 1188 BC; see also “St. Athanasios the Great: Teacher of Orthodox Walling-Off,” http://hsir.org/p/5p7.

36.        Protopresbyter Theodoros Zeses, “.......... .... ...... .........” [Orthodoxy is now in serious danger], .. (January-March 2007), p. 103.

37.        Seventh OEcumenical Synod, Session IV, in J.D. Mansi (ed.), Sacrorum Conciliorum Nova et Amplissima Collectio, Vol. XIII, col. 4C; cf. II Thessalonians 2:15.

38.        Cf. II St. Timothy 3:14.

39.        Patriarch Dositheos of Jerusalem.

40.        “Reply of the Orthodox Patriarchs of the East to Pope Pius IX [1848],” §17, in Ioannes Karmires, .. .. .. .... .. . .. . [The Dogmatic and Credal Monuments of the Orthodox Catholic Church], Vol. II, 2nd ed. (Graz: Akademische Druck-u. Verlagsanstalt, 1968), p. 920 [1000].

41.        St. Justin (Popovic) of Celije, “Orthodoxy and Ecumenism: An Orthodox Appraisal and Testimony,” in “‘The Greatest Snare of the Enemy’: The World Council of Churches: The World Hodgepodge of Heresies,” http://hsir.org/p/n6.

42.        Canon XV of the First-Second Synod (“A Contribution to the Theology of Orthodox Resistance and Walling-Off,” http://hsir.org/p/r44.

43.        .. (April-June 2009), pp. 176-202; http://www.impantokratoros.gr/FA9AF77F.en.aspx.

44.        Metropolitan Cyprian of Oropos and Phyle (†), “‘Schism’ or ‘Walling-Off’? The Calendar Question and the Heresy of Ecumenism,” §H (The “Old Calendarist Unia”), http://hsir.org/p/57c.