От проповед, произнесена
на празника на св. Григорий Палама
от митрополит Хризостом:
Митрополит Киприян на Оропос и Фили, който пребивава в манастира на Свв. Киприян и Юстина във Фили, Гърция, на който този манастир е μετόχιον, или метох, много обича да цитира нещо, което може да се нарече "мантра"-та — ако мога да използвам така възприетия термин по един изцяло християнски начин — на св. Григорий Палама: "Kύριε, φώτισόν μου τὸ σκότος!" или "Господи, просвети моя мрак!" Това била постоянната молба на светеца, и бих искал да я използвам, за да въведа няколко елементарни думички за двете нива на духовния живот, които св. Григорий, архиепископ Солунски от четиринадесети век и един от най-видните богослови на Православната Църква, така перфектно и прозорливо осветли за нас: едно светило хвърлящо светлина върху нашия мрак.
Свети Григорий, роден в благородно византийско семейство, дало шест други светци монаси, беше богослов и гений, донесъл похвала за себе си от най-високопоставените представители на императорския двор. И все пак, той избра да служи на Бога като прост монах, като отшелник (аскет), и дори, за кратко време, като пещерен обитател. Той се бореше, като всички нас, да угоди на Бога, да се предаде на Църквата и да достигне до познаване на Бог чрез искрена вяра. Той стори вътрешен – така, че съзнанието му и човешката му воля да съответстват на Божия шепот и на Божията Воля вътре в сърцето му – земния си живот на външноо подчинение на – и любов към – семейството му, колегите му, монашеските му събратя, страната му и ближния му.
Правейки това, той със сигурност се приближил до Бог, първоначално, както всички ние правим: през завесата на плътта, с антропоморфни представи за Него. Но той не сякаш не бил обременен – както повечето от нас сме – от съмненията за Бога, че Злият посява в нас като ни подбужда – ако не към неверие, най-малкото към изкушението да схващаме Бога, Който ни е е сътворил, в габаритите на създадени от самите нас мисли и заблуди – сътворените от Бога да сътворяват Твореца по собствения си образ. Той имал дълбоката добродетел да се бои от Бога, което води до любов към Бог. И тъй като любовта към Бог прогонва съмненията, Той открил Бога на Нетварната Светлина, Който се надвишава – както ни учи Отец – всички човешки образи и представи.
Свети Григорий Палама, отново като всички нас, трябвало да се задоволи с онези, които се стремят да превърнат Църквата е едно удължаване на егото си, придавайки на институцията на църквата човешки страсти: арогантност, както сред вярващите, така и сред духовниците, ревност, негодувание, дребнавост, понасянето на недоволства, омраза към (на) другите в името Христово, триумфализъм и прокламации на лична "чистота" на изповеданието. (И наистина, каква чистота на Вярата има в нещо, което не води до любов към враговете ни, към грешниците, и дори към еретиците, за които трябва да жадуваме с цялата си душа да излекуваме от духовната им болест?) Също така сигурен съм, че той виждал и ония, които в заблудата си и болни от грях оскверняват Църквата със своите страсти и извращения, твърдейки, че са свети. И подобно на много мъченици и светци, той претърпя затвор, не само по време на залавянето му от неверници, а също така и в ръцете на Църквата и на византийските "латинизатори", които го презираха за неговата защита на Православието.
При сблъсъка с всички тези неща на по-ниското ниво на духовен живот, които са отразени в институционалните несъвършенствата на Неопетнената Църква, той ни предаде един чудесен урок. Той не извика със силни викове на праведен гняв; не заяви предпочитанието си да умре, пред лицето на едно Православие, нападнато от противящите му се сили; нито укори онези, които, съвсем истинно, наистина бяха достойни за укор по действията си да го преследват. Вместо това, обръщайки уйора и отговорността за всичко, сполетяло го, върху самия себе си и осъждайки собствения си мрак (защото колкото по-близо стигаме до Бог, толкова повече считаме себе си за грешни – и в тази близост до източника на Любовта, прощаваме и прегръщаме онези, които ни правят лошо), той неумолимо извика: "Kύριε, φώτισόν μου τὸ σκότος!" "Господи, просвети моя мрак"!
Като го чул, Бог излял Нетварната Светлината на Своето Същество върху св. Григорий, който бил предал сърцето си на Бог, а ума си на духовно съзерцание. Сърцето на светеца станало изгарящ пламък, светъл факел на таинствено прозрение, и хранилище на мъдрост. Това преобразявало него, следващите го, както и света около него. Бог, изцяло неизразимият Бог, Бидейки Сам Себе Си, разкрил Себе Си в сърцето и пречистените ум и емоции на св. Григорий, така че той станал едно с Божествените Енергии на Бог. Той се обединил с Благодатта Христова, превръща се в един "малък Иисус Христос" вътре в Иисус Христос, и по един непознаваем начин достигнал до познание на Бог, Който е и не е, Чието "биване" надминава категориите ни за съществуване и несъществуване, Който е самото Биване, и Който Се разкрива на онези, в които Той обитава с оглушителния гръм от духовна тишина, на която светът не обръща никакво внимание.
Ако в този по-висок духовен живот, св. Григорий Палама имаше девиз, който присъства навсякъде в неговите писания и учения, то със сигурност ще бъде утвърждаването, което предварително направил в съвет към една монахиня: утвърждаването, че "Ζωὴ δέ ἐστι τῆς ψυχῆς, ἡ πρὸς τὸν Θεόν ἕνωσις, ὥσπερ καὶ τοῦ σώματος ἡ πρὸς ψυχήν ἕνωσις; тоест, "Животът на душата е единение (съюз) с Бога, точно както животът на тялото е съюз с душата." Когато обединяваме нашите тела с душите си, а сетне душите си с Бог, това единение с Любовта в Бога ни завещава Нов Живот и едно вътрешно виждане за духовните неща, което променя – следва да го кажа, изцяло преобразява – разбирането ни за Бог и за Църквата.
Ние вече не вярваме в Бог, борейки се със спънките на арогантния човешки интелект, тегленето на страстите, или с тежкото, депресиращо теглото на съмнението; по-скоро, ние живеем вътре в Бога, общуваме (причастяваме се) с Божествените Му Енергии, обединени по Благодат с Христа, като ставаме истински наследници и синове и дъщери Божии. Като вземаме своето съществуване отвътре на Неговото Биване (Същество), ние преминаваме от това да вярваме в Бога, към това да намираме реалността на нашето съществуване в Него, като Го прегръщаме чрез Иисуса Христа, с Когото Отец е Едно, като наш Отец по осиновение и (като) източник на това, за което истински сме предназначени: да сме перфектни служители и деца на непознаваемия ни Отец, Когото сме виждали в Неговия Син, Архетипът на собствената ни истинска природа.
Църквата, в по-възвисения живот на Христос, не е просто едно събрание. Това не е просто едно място, където ние участваме в богослужение и се пристъпяме към Бог. Това не е просто място за другарство. Това не е просто място, където несъвършените ни човешки личности се присъединят с други, за да се стремят към познаване на Бога. Тя не е онази институция, която е така затрупани с човешките слабости и страсти, че дори и Злият успява да си намери едно ъгъл в нея, от където да хвърля своите стрелички и стрели. Това – за просветените – се превръща в "Божия дом," свещено пространство, в "духовна дупка" водеща от една реалност в друга, и в мястото, където в страхопочитание се срещаме с Бога. Именно поради тази причина ние правим Църквата великолепна и богата, понеже напасваме най-финото и най-чистото от това, с което разполагаме на земята с (да съответства на) неизразимата, неописуема красота, която просиява, в това свещено пространство, от Бога. Онова което човешките ни усилия за красота не успяват да осигурят, Бог ни дарува по своята Любов и Благодат.
В по-възвисения живот на Църквата, ние биваме издигнати, преобразавани, обвързани един с друг, и защитени и усъвършенствани от Таинствата, които се извършват там. В Църквата, ние намираме ядрото на човешкия живот: източникът на всичко, което търсим и от което се нуждаем. Ние го запечатваме и го премахваме, ако напълно го разбираме, от всичко, което е "ежедневно" и обикновено. Ние се опияняваме от Новото му Вино, което не замърсява ума, а пречиства сетивата, очиства емоциите, и ни носи умосърдечна радост и тържествуващи настроения, които избухват в сълзи, течащи по душата като нектар по вече узрели и сладки плодове. В края на краищата, когато осъзнаем пълнотата на живота, съдържащ се вътре в Църквата, тя вече не е прозорец към един друг свят; тя е врата от преддверието на нашия лъжеживот към истинския живот. Институцията на Църквата избледнява с присияването на същността й с преобразяващи лъчи светлина.
Свети Григорий Палама, следователно, обединява земния ни живот с вечния живот. Ако се вслушваме в него, то се радваме там, където сме: монаси, които танцуват от радост от това, което вкусват, и от това това, с което някой ден, в другия живот – който вече е нахлул в този живот – ще пируват, а миряните се присъединяват в този танц. Свети Григорий обединява живот и задгробен живот ведно с Христа; той ни отвежда от борба към триумф, и ни дава да сурнем – още в този живот – онова, що ни очаква в при завръщането към истинския наш дом и Иснтинния ни Отец.
From a sermon preached
on the Second Sunday of Lent
by Metropilitan Chrysostomos:
A Sermon on the Feast Day of
St. Gregory Palamas
Great Lent 2017
by the Most Reverend Chrysostomos
Former Metropolitan of Etna
In the Name of the Father, the
Son, and the Holy Spirit.
![]()
At the request of His Eminence, Bishop Auxentios, I would like to say a few words about St. Gregory Palamas, whose memory we celebrate today and to whom our monastery is dedicated, and about the Ordination that will occur today.
![]()
I would like to begin my remarks by congratulating His Eminence, our Ruling Bishop (properly and historically our “Metropolitan”); all the members of the brotherhood, and especially Archimandrite Gregory, who is celebrating his Nameday today; as well as Father Photios Cooper, the Rector of the small parish in Portland, Oregon, that serves as the Cathedral Church for the Diocese of Etna and Portland, who is celebrating the anniversary of his Ordination on this day. Χρόνια Πολλά! Many Years!
![]()
I would also like to congratulate Subdeacon James Kalbasky, whom His Eminence will ordain to the first level of the Apostolic Priesthood, the Diaconate, later this morning in the Liturgy. Subdeacon James is one of the finest students that we ever had in the former theological program of the Center for Traditionalist Orthodox Studies, and he brings great joy to us by his advancement in ecclesiastical service. By anticipation, I wish you—soon to be, by the Grace of God, Deacon Father—James, and your worthy wife—soon to be Diakonissa—Marianne every blessing. Ἄξιος!
![]()
I also welcome all of our visitors, as His Eminence will do formally at the Ordination banquet later this afternoon, to our monastic community, my spiritual home in retirement, thanking you for your presence on this auspicious occasion for the monastery and for Subdeacon James. With unbridled joy, I especially welcome His Eminence, the Most Reverend Sergios, retired Bishop of Portland, Archimandrite Father Patrick, who will shortly be enthroned as Abbot of our sister institution, the Monastery of St. Gregory of Sinai, in Kelseyville, California, where Bishop Sergios lives in retirement, and Hierodeacon Father Moses, a brother of the monastery. Lastly, allow me the liberty, which I know that he will grant me, of extending to all of you the blessing of the First Hierarch of the American Eparchy of our Church, Metropolitan Demetrios.
![]()
Metropolitan Cyprian of Oropos and Phyle, who resides at the Monastery of Sts. Cyprian and Justina in Phyle, Greece, of which this monastery is a μετόχιον, or dependency, is very fond of quoting what one might call the “mantra,” if I may use that adopted term in a wholly Christian way, of St. Gregory Palamas: “Kύριε, φώτισόν μου τὸ σκότος!” or “Lord, enlighten my darkness!” This was the Saint’s constant imploration, and I would like to use it to introduce a few elementary words about two levels of spiritual life that St. Gregory, the fourteenth-century Archbishop of Thessaloniki and one of the most eminent theologians of the Orthodox Church, so perfectly and perspicaciously illuminated for us: a luminary shedding light on our darkness.![]()
St. Gregory, born into a noble Byzantine family that produced six other monastic Saints, was a theologian and genius who brought praise on himself from the highest representatives of the imperial court. Yet, he chose to serve God as a simple monk, as an ascetic, and even, for a short time, as a cave-dweller. He struggled, like all of us, to please God, to submit himself to the Church, and to come to know God through sincere belief. He internalized, so as to conform his mind and human will to the whispers of God and to God’s Will within his heart, his earthly life of external obedience to, and love for, his family, his colleagues, his monastic brethren, his country, and his fellow man.
![]()
In so doing, he surely approached God, initially, as we all do: through the veil of the flesh, with anthropomorphic notions of Him. But he was not, it seems, burdened, as most of us are, by the doubts about God that the Evil One sows in us, prodding us, if not to unbelief, at least to the temptation of grasping God, Who created us, in the dimensions of our own created thoughts and delusions—those created by God creating the Creator in their own image. He had the profound virtue of fearing God, which leads to loving God. And since the love of God dispels doubt, He discovered the God of Uncreated Light, Who transcends, as the Fathers teach, all human images and conceptions.
![]()
St. Gregory Palamas, again like all of us, had to contend with those who seek to make the Church an extension of their egos, endowing the institution of the Church with human passions: arrogance, both among the faithful and the clergy, jealousy, resentments, pettiness, the bearing of grudges, the hatred of others in the name of Christ, triumphalism, and proclamations of personal “purity” of confession. (Indeed, what purity of Faith is there in anything that does not lead to love for our enemies, for sinners, and even for heretics, whom we should pine with our whole souls to cure of their spiritual illness?) I am also sure that he saw those who, in their delusion and sick with sin, defile the Church with their passions and perversions, claiming to be holy. And like many of the Martyrs and Saints, he underwent imprisonment, not just during his capture by infidels, but also at the hands of the Church and the Byzantine “Latinizers,” who despised him for his defense of Orthodoxy.
![]()
In confronting all of these things at the lower level of spiritual life, which are reflected in the institutional imperfections of the Spotless Church, he taught us a wonderful lesson. He did not cry out with loud cries of righteous indignation; declare his preference for death, in the face of an Orthodoxy assailed by the forces countering it; or place his blame on those who, in all truth, were indeed blameworthy by their actions for his persecution. Rather, turning the blame and responsibility for all that befell him on himself and condemning his own darkness (for the closer we come to God, the more we think ourselves sinful and, in this closeness to the source of Love, forgive and embrace those who do us ill), he inexorably cried out: “Kύριε, φώτισόν μου τὸ σκότος!” “Lord, enlighten my darkness!”
![]()
Hearing him, God poured forth the Uncreated Light of His Being on St. Gregory, who had surrendered his heart to God and his mind to spiritual contemplation. The Saint’s heart became a burning flame, a luminous torch of mystical insight, and a repository of wisdom. This transformed him, those who followed him, and the world around him. God, the wholly ineffable God, Being Itself, was revealed in the heart and purified mind and emotions of St. Gregory, such that he became one with the Divine Energies of God. He was united by Grace to Christ, became a “small Jesus Christ” within Jesus Christ, and came to know in an unknowable way the God Who is and is not, Whose “Isness” surpasses our categories of existence and non-existence, Who is Being itself, and Who reveals Himself to those whom He indwells with the deafening thunder of a spiritual silence unheeded by the world.
![]()
If, in this higher spiritual life, St. Gregory Palamas had a motto that is everywhere present in his writings and teachings, it would surely be the affirmation that he made in advice given to a certain nun: the affirmation that “Ζωὴ δέ ἐστι τῆς ψυχῆς, ἡ πρὸς τὸν Θεόν ἕνωσις, ὥσπερ καὶ τοῦ σώματος ἡ πρὸς ψυχήν ἕνωσις; that is, “The life of the soul is union with God, just as the life of the body is union with the soul.” When we unite our bodies to our souls, and then our souls to God, this union with Love in God bequeaths to us a New Life and an inner vision of things spiritual that changes—I should say, wholly transforms—our understanding of God and the Church.
![]()
We no longer believe in God, struggling with the impediments of the arrogant human intellect, the pull of the passions, or the heavy, depressing weight of doubt; rather, we live within God, communing with His Divine Energies, united by Grace with Christ, becoming true inheritors and sons and daughters of God. Taking our existence from within His Being, we pass from believing in God to finding the reality of our existence in Him, embracing Him through Jesus Christ, with Whom the Father is One, as our Father by adoption and the source of what we were truly meant to be: perfect servants and children of our unknowable Father, Whom we have seen in His Son, the Archetype of our own true nature.
![]()
The Church, in the loftier Life of Christ, is not just a gathering. It is not just a place where we worship and approach God. It not just a place of fellowship. It is not just a place where our imperfect human personalities join with others to strive towards a knowledge of God. It is not that institution so beset with human foibles and passions that even the Evil One finds a corner in it from which to throw his darts and arrows. It becomes, for those who are enlightened, the “house of God,” sacred space, a “spiritual wormhole” from one realm to another, and the place where we encounter God in awe. It is for this reason that we make the Church splendorous and rich, since we match the finest and purest of what we have on earth with the ineffable, unspeakable beauty that shines forth, in this sacred space, from God. What our human efforts at beauty fail to provide, God gives us by his Love and Grace.
![]()
In the higher life of the Church, we are lifted up, transformed, bound to one another, and protected and perfected by the Mysteries that are performed there. In the Church, we find the nucleus of human life: the source of all that we seek and need. We seal it off and remove it, if we fully understand it, from all that is “everyday” and common. We become inebriated on its New Wine, which does not pollute the mind, but cleanses the senses, purifies the emotions, and brings us noetic joy and exultant sentiments that burst forth in tears that flow over the soul like nectar over an already ripened and sweet fruit. In the end, when we realize the fullness of life that is contained within the Church, it is no longer a window into another world; it a door from the antechamber of our false life into true life. The institution of the Church fades as its essence shines forth with transforming beams of light.
![]()
St. Gregory Palamas, therefore, brings together our earthly life with eternal life. If we heed him, we rejoice where we are: monastics dancing with joy at what they taste and what they will one day, in the other life—which has already invaded this life—feast upon, the lay people joining them in this dance. St. Gregory brings life and afterlife together in Christ; he takes us from struggle to triumph, and he gives us a glimpse, even in this life, of what awaits us in the return to our True Home and our True Father.
![]()
Let me finally say to Subdeacon James, whose soul is pregnant, at this moment, with the Priesthood, that he, like all but the very best of us, will serve in the Priesthood by oikonomia, burdened by imperfections and past sins. In knowing so and feeling this pain, I urge him to call out to God for forgiveness. If he will do this until his last breath, God will, in the course of his struggles, grant him, from time to time, by virtue of the Grace of Priesthood, a higher vision and an experience of higher things. Hold on firmly to your gift, at such moments, and moving from a plea for forgiveness, thank God with tears for the gift of union with Him in your inner man, touched by God’s Grace. Like St. Gregory Palamas, who passed from pleading for light to shining forth with light, as those who saw and knew him in his time attest, you will find great comfort and honor in the Saint whom we today honor and who will, without doubt, bless your Ordination.
Bοηθειά μας ὁ Ἅγιος Γρηγόριος ὁ Παλαμᾶς. May St. Gregory Palamas come to our aid.
Преподобный Шио Мгвимский
Преподобный Шио (Симеон) Мгвимский родился в Антиохии Сирской. Родители его были христианами и воспитывали своего сына как единственного наследника. Юноша получил хорошее образование, изучил Священное Писание. Любовь к Слову Божию так глубоко внедрилась в сердце молодого Шио, что он постоянно держал его в уме своем и даже всегда носил при себе Евангелие, послания Апостола Павла и Псалтирь. И уже в ранние годы был одарен способностью толкования Слова Божия.
Узнав о святом подвижнике Иоанне Зедазнийском, Шио тайно покинул родительский дом и направился к святому. Преподобный Иоанн возвратил юношу родителям, предсказав, что и они станут иноками. Предсказание скоро исполнилось: Шио убедил их провести остаток их жизни в иночестве, а сам, употребив в пользу бедных и монастыря оставшееся после них имущество, пришел к преподобному Иоанну, сиявшему в то время в Антиохии и, получив от него пострижение в иночество, сделался его учеником.
Спустя 20 лет преподобный Шио, в числе 12 других избранных учеников святого Иоанна, отправился в Иверию (Грузию) для проповеди Слова Божия.
Послужив этому делу, распространения веры Христовой преподобный Шио пожелал жить отшельником. И по благословению Католикоса Евлалия и своего учителя преподобный Шио направил свой путь на запад от Мцхета в непроходимые дебри лесные. Здесь в пустыне, защищенной отвесными и совершенно крутыми стенами песчаной горы от взора людского, Шио поселился в тесной пещере, им самим высеченной в скале, едва достаточной, чтобы укрыться в ней. И за суровый аскетический подвиг Шио удостоился чудных видений. В скале открылся родник, источающий для отшельника воду, а с пищей прилетал к нему голубь. Этот-то голубь, по изволению Божию, определившему не оставлять под спудом благодатный светильник, открыл людям жилище Шио.
Некто — Евагрий, знатный царедворец, охотясь по обыкновению за рекой Курой, проследил за голубем, носящим пищу отшельнику, и нашел его, погруженного в молитву, с воздетыми к небу руками. Он был так поражен встречей с этим укрывшимся от мира человеком молитвенно предстоящим в пустыне пред лицем Единаго Бога, что, пленившись этим, внезапно сознал и в себе отречение от всего мирского и стал просить дивного отшельника взять его под свое руководство и подвизаться в пещере, всецело предавшись Богу.
С этих пор о Шио стало известно и другим людям в окружности, которые стали селиться близ него, и таким образом собралось до 25 добровольных пустынножителей. На избранном по откровению блаженному Шио месте выстроили они церковь во имя образца пустынножителей — Иоанна Крестителя. Молва о святом подвижнике распространялась, и место его уединенной жизни и подвига стало превращаться в обитель. Когда царь Парсман VI навестил бывшего любимого своего Евагрия в пустыне, то с благоговением отнесся к подвижнику Шио и подарил ему землю под монастырь, доставив значительные средства для построения храмов. Главным из них был храм в честь Успения Божией Матери; второй — в честь Рождества Иоанна Крестителя, где впоследствии и почивали останки преподобного Шио. Все храмы были освящены Католикосом Макарием. Таким образом, преподобный Шио устроил обитель, которая некогда включала в себя множество иноков и называлась, по имени основателя, Мгвимскою (в 30 верстах от Тифлиса). Здесь навестил его бывший учитель его Иоанн Зедазнийский и, погостив три дня, имел отраду удостовериться в высокой степени духовного совершенства новых иноков.
Но стремление к полному уединению преобладало в душе Шио. Он оставил основанную им обитель, простился с братией назидательнейшим словом, оставил для них 160 письменных поручений и, прервав всякое сообщение с миром, обрек себя на затворническую жизнь в темной, глубокой пещере. Пища святому спускалась туда по веревке. Кто может постичь и исчислять несказанные подвиги этого ангела в человеческом теле! Предузнав по откровению час кончины и приобщившись Святых Тайн, преподобный Шио 9 мая кончил свое земное житие. Тело великого затворника, при напутственном пении собравшихся иноков, было погребено в основанной им обители. Святые мощи его и доныне служат ограждением обители, которая одна из немногих уцелела посреди опустошений Грузии.
Преподобный Авксентий
Преподобный Авксентий, по происхождению сириец, служил при дворе императора Феодосия Младшего (418 - 450). Он был известен как добродетельный, ученый и мудрый человек, и имел дружбу со многими благочестивыми мужами своего времени.
Тяготясь мирской суетой, святой Авксентий принял сан пресвитера, а потом и иноческий постриг. После этого, удалившись в Вифинию, он нашел уединенное место на горе Оксия, недалеко от Халкидона, и стал там вести жизнь отшельническую. (Гора эта впоследствии названа была Авксентьевой.) Место подвигов святого было обнаружено пастухами, искавшими заблудившихся овец. Молва о нем разнеслась, и к нему стали приходить люди за исцелением. Именем Божиим святой Авксентий исцелял множество больных и недужных. "
В 451 году святой Авксентий был призван на IV Вселенский Собор в Халкидоне, где и прославился как обличитель Евтихиевой и Несториевой ересей. Великий знаток Священного Писания, святой Авксентий легко посрамлял вступавших с ним в спор противников. По окончании Собора святой Авксентий снова вернулся в свою уединенную келлию на горе. Духовным взором он видел на большом расстоянии кончину святого Симеона Столпника (459). Преподобный Авксентий скончался около 470 года, оставив после себя учеников и устроив многие монастыри в Вифинской области.
Тропарь преподобного Авксентия
глас 1
Пустынный житель, и в телеси Ангел,/ и чудотворец явился еси, Богоносе отче наш Авксентие,/ постом, бдением, молитвою Небесная дарования приим,/ исцелявши недужныя и души верою притекающих ти./ Слава Давшему тебе крепость,/ слава Венчавшему тя,/ слава Действующему тобою всем исцеления.
Кондак преподобного Авксентия
глас 2
Насладився, богомудре, воздержания/ и желания плоти твоея обуздав,/ явился еси, верою сияя,/ якоже сад посреди рая, процвел еси,// Авксентие отче священне.
