Google tag

06 June 2017

ABC: The “Otherly,” Innovation, Baptism, and God’s Wrath


Metropolitan Chrysostomos's first posting placed first
and then his answers 
to questions about it
following the original - 
to make it easer ... 




God bless you. An interesting and short commentary
by Metropolitan Chrysostomos on a newspaper article
that was sent to him by a friend.
                                                      † Bp. Auxentios


On Jun 5, 2017, at 12:39 PM, xxx wrote



Innovative Orthodoxy
meets
frightful sectarianism.

Well, as usual, I am not on neither side. Nor am I in the middle. I am with the “otherly”: exactitude in tradition bound to moderate freedom in the Christian yoke of love.

The reception of the man into a new and innovative kind of Orthodoxy was by an extreme form of economy (as pictured in the photograph, a ritual unknown to us!), rather than a proper Orthodox Baptism, which is not only a Mystery specific to Orthodoxy, but one that represents something quite different than the western sacrament. Most Orthodox are so unaware of their own Faith that they cannot explain that fact, usually for fear of appearing sectarian or, again, because they lack a basic understanding of the ritual to begin with. Neither is sectarianism involved in our view of Baptism (“enlightenment”) nor, were it so, can I imagine ignorance and bigotry as its valid antidote.

The reaction to his conversion with ignorant and sectarian ideas about graven images (these poor people cannot distinguish veneration from worship?) and other backwater bigotry appalls me. The babble about cancer and linking it to conversion speaks of an irrational understanding of God’s “wrath” that would place me in opposition to whatever vision of God these people entertain. What an awful conception of God. Cult-like notions of “wrath” unwashed by mercy and Christ’s ministry of love are not worthy of our attention.

I remain astounded, at times, at what passes as the God of the universe which gives Christianity its force: an ontological force formed in love, bathed in mercy, conveyed in pious action inseparable from inner faith, and surely higher than the lowliness of a sectarian narrow-mindedness that ares not ultimately leave to Christ, Who is the Church, the judging of another man’s heart.

A “lose-lose” situation is all that I see. On all sides, I walk away from a sour taste in my mouth: “Ye have changed judgment into gall, and righteousness into hemlock.”

In Christ, † Bp. C.

/further replies:/

From: Bishop Chrysostomos 

The “Otherly,”
Innovation,
Baptism, and
God’s Wrath

Feast of the Holy Spirit, 2017

Dear Diocesan Clergy, Faithful, and Friends:
Evlogia Kyriou. Gospod’ blagoslovit!


Bishop Auxentios sent me a letter from someone who responded to the mailing which he asked me to allow him to distribute earlier today. (See all of that material below, after my comments and four questions and answers.) He asked me to answer some questions that were contained in this response to his mailing. Quite frankly, I am desperately trying to complete my translation of the Spiritual Instructions of Abba Dorotheos of Gaza this summer, and my declining energy and the weight of my overwhelming correspondence have collided. I have spent well over a year on my translation, which I had hoped to complete much earlier than this. I am, I admit, not therefore inclined to invite the endless responses that I receive when I write something that those who love controversy and debate (and who therefore badly need to read what I hope is a much clearer rendering of the Saint’s very practical and wonderful treatise) take as an opportunity to inform me of their opinions. 

However, I have agreed to write a few short responses, with the hope that any who agree or benefit from my responses will understand and accept my silence as gratitude, and that those who have disagreements will simply realize that I have enough useless opinions of my own and am consequently not in need of those of others. I can then get back to the tedious but rewarding task of providing answers to many questions by translating the works of someone whose teachings are based on deep spiritual insight and experience, far exceeding my meagre opinions and the opinions of those in my limited state of spiritual development. 

Thus, please see, immediately below, the questions posed to His Eminence, Bishop Auxentios, and my short responses.

With warm wishes for the upcoming Fast of the Apostles next week,

Least Among Monks,
† Bishop Chrysostomos


1) What does [Bp. Chrysostomos] mean by what he calls the ‘otherly' and that he connects to "exactitude in tradition bound to moderate freedom in the Christian yoke of love”? I am at lost to find any meaning in this.

I mean that Orthodox traditionalists, who follow St. Paul in holding firmly to the traditions passed down to us and who cling to an Orthodox way of life found in the Canons of the Church and the teachings of the Fathers, take on this yoke as freedom in Christ. By our fidelity to our Orthodox traditions — in how we act, eat, dress, and worship — we gain the freedom of obedience. Obedience is a path to freedom, in that we trust that all things done in obedience to Holy Tradition will ultimately be for our good and, following the natural path set out by the Church for living in a world that has deviated from the standards of Christianity, we will be freed from the enslavement of an imperfect world. Our freedom is reinforced by seeing what such a life brings us, in terms of a modicum of relief from the woes of the world and an abiding vision of the wonderful path towards spiritual evolution and union, by the Grace of the Holy Spirit, with Christ: i.e., human deification.

By moderation, I mean that we do not foolishly impose our path, even if we may consider it correct, on others. Nor do we employ abusive, nasty, and ill-intentioned words, or engage in offensive actions, in relating to those who do not accept our path. Our path, the royal way, is always paved with toleration and respect for others, even when we disagree with them or regret the path they take. They have free will, the hallmark of those created in the Image of God, and we must respect them even when we disagree with them or politely chastise them for their errors. Nor can we consider ourselves somehow better than they. Such arrogance impedes any spiritual progress. We must simply pray for them and accept them where they are, unless they ask us for help in moving elsewhere.

The “otherly,” the cataphatic “unknowing” and the mystical life of the Church, wherein we encounter spiritual things in silence and in the mystery of inner transformation, is simply something that our tradition, moderation, and love make possible to us. The “otherly” is the goal of spiritual life, which is given to those who observe Holy Tradition as a “means to an end.” To state it ironically, obedience affords us a certain freedom in this life and, at the same time, opens up to us, when we embrace it, to something wholly beyond our expectations.


2) What does he mean by a new and innovative Orthodoxy?

I mean by that the Orthodoxy of “officialdom,” which is bestowed on whole jurisdictions either by virtue of their association with some political or national entity that sponsors one of the ancient Patriarchates, or the Orthodoxy of the ecumenical movement, which rejects Orthodox claims to spiritual and historical primacy and which, confusing “officialdom” with canonical authenticity, still calls itself “canonical.” There is, of course, no such thing as an “official” Orthodoxy, and the administrative authority of the Church is based on spiritual principles: Apostolic Succession, confessional purity, and, indeed, a life led according to Holy Tradition, the teachings of the Church Fathers, and adherence to the Canons of the Church, the rudders by which it is guided. Official Churches have canonical authenticity when they follow the Canons.

The new and innovative Orthodoxy of our day believes that Orthodoxy is not the criterion of Christianity, often teaches that it holds no primacy in the array of Christian bodies, and does not hold that all should be measured by it. Holy Tradition is at times dismissed as medieval (or openly mocked), and such inanities as a post-Patristic age and freedom from the search for the True Church or the criterion of the Faith is a matter of folly or simple-mindedness. As a result, the new and innovative Orthodoxy that we see so triumphantly raising its voice in the contemporary world today has succumbed to foibles and true follies that disfigure the Faith and give clear evidence that Orthodoxy as they present it is nothing special, but is slowly walking the path of irrelevancy that marks so many religious institutions today. While sincere people would like to believe that this is still the ancient Faith of Orthodoxy, they are foolishly ignoring the fact that it is teetering on the verge of losing what makes Orthodoxy what it is.

Nor is Orthodox traditionalism without it betrayals and weaknesses, though at least it has not succumbed to an institutional vision of the essence of Orthodoxy. It understands that genuine Orthodoxy lies in the cultivation of Saints, the transformation of human life, and a tenacious dedication to the principle that Christ founded the Church, the Apostles and Fathers preached and preserved it, and that the clear sign of its presence is found where sinners repent, where humans participate in the Energies of God and unite with Christ, and true guides /holy people/ guide us to that end.


3. How does Orthodox baptism differ from baptism in other churches and are non-Orthodox baptisms useless?

Baptism in the Early Church was often called “enlightenment,” since by threefold immersion in the sanctified waters of the Baptismal font the “ancestral curse,” the “sickness unto death” of fallen man, is washed away and our faculty for spiritual understanding (the nousor spiritual mind) is activated. Our path to the restoration of our “Godlike” qualities is restored by Baptism. The Mystery and the form of the ritual are preserved in Orthodoxy as they were in early times, and that Mystery includes not just a washing away of sin and enlightenment, but a oneness, as Scripture expresses it, of confession and mind in the Orthodox Faith. The Church can, when those baptized in another confession by threefold immersion convert, and especially if immersion in water is physically impossible on account of age or health, receive believers by “economy,” that is, by endowing the Grace of one of the Church’s Mysteries on a ritual foreign to Orthodoxy. This is an elaborate service in and of itself and involves the profession of a clear belief in the primacy of Orthodoxy, even if Orthodox ecumenists ignore that provision in many cases. In fact, the wholly proper and acceptable manner of reception into Orthodoxy is by Baptism, whatever a convert’s Faith.

As for what Baptism in outside Orthodoxy, that is not our concern. Our concern is to preserve the integrity of the Church as a community of those with a common Baptism, a common confession, and a common mind in Christ.

Dismissing other Christians and their confessions as nothing, however, is impolite and crude, violates the ethos of the Church and the Church Fathers, and is, in my personal opinion, as much an assault against the integrity of Orthodoxy as receiving converts by economy, as though the Orthodox Mystery of Baptism were not unique and singular. 

Knowing where Grace is does not give us license to assume that we are God and can judge the hearts, intentions, and human virtues of others, whatever their religion. Those who disagree with me have every right to do so. But my assessment of deficiencies among the heterodox does not include ugly, loud, sectarian, and vulgar condemnations of anyone. I cannot imagine how people living a spiritual life could do such a thing, even if I do not believe that there is no criterion of truth or that all religions are the same (a belief that common sense, even a slight bit of logic and intelligence, and human decency cannot countenance).


4. Does he really think that God does not punish people and that His wrath is not going to destroy the earth? Can a Christian deny God's wrath?

I do not pretend to understand fully the Old Testamental vision of God, if taken alone, but I do know that it is a vision that is turned from fear to love, wrath to loving sacrifice, and violence to peace in the Light of Jesus Christ, Who is God revealed on earth and in human form and time. If God had to seek man within man's own fallen passions and through his primitive, sinful nature in Old Testamental times, in the New Testament the God Who was looking for man man in the Old Testament is revealed as the God that man (including the Old Testamental Fathers and Prophets) was all the while seeking in his heart. In the mystery of His Providence, God revealed Himself in full as what He always was, even if He mysteriously tried to reach man in ways that I, at least, do not, again, fully understand. In any event, taking on our nature, communing with the tarnished image of His Light within us, and sacrificing Himself for us, He proved that He is certainly not a God Who wishes by His wrath to destroy us. 

God does not wish to destroy sinners, whom He loves and forgives, and has no desire to destroy His own creation. He by nature withdraws from our world and from us when we indulge in and perpetuate sin; but He wills none of this. We will it, ultimately. And what happens when we destroy our world and lose our souls? God renews the world, restores us, and frees us from sin and death, if we freely desire that and voluntary accept Him. As for those who reject him and earn damnation, what about them? Even in Hell His love is present, though it serves to torment sinners for their choices and for having distanced themselves from Him.

What I said before, as a closing remark, I quote again from the Prophet Amos, whose prophecies are filled with the language of wrath and retribution, to find words that, wholly independently of their provenance, speak to me about the Old Testamental view of God: "Ye have changed judgment into gall, and righteousness into hemlock.”

These are simply my very fallible thoughts, and should they be wrong, discard them at first evidence of that.

Least Among Monks,
† Bishop Chrysostomos



01 June 2017

Bulgaria needs no living, crazed Botev (hero)България няма нужда от жив, побъркан Ботев


T A L M A C H
so much and simple



/откъс от неиздадени мемоари "Обикновен живот"/

20. Към „Защо не съм“ – от Хр. Ботев
(из „Архива“ на един засегнат)


Но защо не съм аз Христо Ботйов
На прочут Владика зет
Нощем при Чу-Бу* да ходя
Да прескачам НЕЙ** ний плет.

2010 г.        „намерил“ Иван Джамбов

* чужда булка
** Ботевото стихотворение НЕЙ е едно от доказателствата, че Захари Стоянов не без основание е написал своя „Опит за биография“, в който Ботев е представен в не най-добра светлина. (Четѝ „Опит за биография на Хр. Ботев“ от Захари Стоянов и стохотв. „НЕЙ“ от Хр. Ботев.)



Защо не съм...?
Защо не съм и аз поет,
поет като Пишурката?
Ех, че ода бих направил
на баба си на хурката!

Защо не съм и аз поет,
като Сапунова трети!
Че запял бих, че възпял бих
на владиката конете!

Но защо не съм Владикин,
да напиша чудна драма –
за жабите, за мишките,
и боят им с цар Радана?

Защо не съм и Войников,
плодовит, прочут списател,
да съставя и молитви
на нашия цар-създател?
Защо не съм и Пърличев,
да преведа Илиада;
но с такъв превод, за който
и лобут да ми се пада?

Но защо не съм Славейков,
да заплача, да запея:
„Не пей ми се, не смей ми се,
от днес вече ще да блея“?

Но защо не съм и Вазов,
„Вярата“ си да възпея:
че ще стане вълк овцата,
а певците като нея?!

(Но защо не съм и Стамболъв,
Той трева не хрупа
и когато стане Лъв,
той богатства ще натрупа.
)*


 Хр. Ботев



* Последният куплет Ботев не е отпечатал, защото Стамболов му е приятел, съавтор и съидейник (макар и 10 г. по-млад – още дете), но му го прочел и тогава Стамболов написал своето стихотворение: „Не щеме ний богатства, не щеме ний пари“ и т.н., а Ботев написал нов вариант – също непечатан:
(Защо не съм и Стамболъв –
„ний пари не шеме“,
но когато стане Лъв
той парички ще отнеме.)
Ботев е усетил властническите наклонности у младия Стамболов.

Като оставим настрана шегата със Стамболов, в това стихотворение Ботев бичува безмилостно 7 свои съвременници – поети и писатели, макар и нееднакво сполучливо и нееднакво справедливо (според действителните им качества).
Наред с посредствените, той напада и такива като П. Р. Славейков и Иван Вазов – достатъчно преуспели на литературното поле, но несподелящи политическите му възгледи (за незабавна революция).
Самият Ботев тогава не е бил толкова „прочут“, колкото стана след „Радецки“ и „Вола“ (след смъртта си**) и отговорът на една от засегнатите страни е доста логичен, макар и той да не е „съвсем“ сполучлив, нито „съвсем“ справедлив.
Може би П. Р. Славейков е дал по-сполучлив отговор с баснята „Осел и славей“, в която магарето – след като чуло виртуозното изпълнение на славея – рекло:        
„Добро. За тебе право мож се рече,
че пееш доста ти добре.
Но туй е само жалко,
че се не знаеш с нашът псалт,
да си поучил ти от него малко,
как би се още изтъщил.
Да видиш салт, да видиш стил: --- оставей“.
Кат' чул тоз съд добрия славей
в гори далечни отлетял
и тука веч не се върнал.

И Славейков добавя:

„И нази Бог да пази
от критикаре като туй магаре.“


** Смъртта на Ботев е забулена в дълбока тайна.
Легендата за „коварния“ куршум, който случайно „плеснал в челото вдъхновено и високо“ (виж стихотворението „Той не умира“ от Ив. Вазов) никога не е била доказана от очевидци – нито устно, нито писмено.
Затова мнозина вярвали, че Ботев може и да е останал жив. Помня, че през 1958 г., когато бях студент втора година в МЕИ, в София вървеше слух, че Ботев е намерен безпаметен ,някъде в Диар Бекир (Турция), на 110 години!!
В един коридор на бившата сграда на МЕИ (близо до паметника на В. Левски) чух професора по Съпромат Иван Кисьов да разговаря с двама свои колеги по въпроса и се замислих. Значи може и да има нещо вярно, щом и професорите говорят за него.
Че в Диар Бекир е имало човек с брада, приличащ на Ботев, това е напълно възможно, но то нищо не доказва. От друга страна, Захари Стоянов в своя „Опит за биография“ пише, че Ботев „отчаян от тежките загуби обичал да се осамотява и плачел“ (сам Ботев в стрихотворението „Към брата си“ признава: „често, брате, скришом плача“) и някои решили, че в такъв момент може да е пленен и откаран в Турция!! Защо турците не са го убили (както правели с другите възстанници) и защо турските власти не са го съдили, а са мълчали повече от 80 години?
Още тогава си казах, че България няма нужда от жив, побъркан Ботев.
От друга страна, ако Ботев е убит, стои въпросът: „кой е изпратил коварния куршум“?
През годините 1946-47 бях юнкер в НВУ „В. Левски“ – София и при големи празници (9.IX и др.) при нас идваше министър-председателят Георги Димитров, неизменно придружаван от последния жив опълченец (от Шипка) и участник в Ботевата чета, за когото се говореше, че знаел истината за смъртта на Ботев, но не я казва.
Породи се съмнение, че Ботев може да е убит от свои хора (от близкото му обкръжение) – като виновник за тежката участ на четата.
Или че сам той е стрелял в челото си чувствайки, че обвиненията са справедливи?!?
(Ботев много често мисли и пише за смъртта – почти във всичките си творби. Стихотворението му „Делба“ завършва така „на смърт, братко, на смърт да вървим“, а „Майце си“: „пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба“. В стихотворението „До моето първо либе“: „смъртта е мила усмивка, а хладен гроб – сладка почивка“ и т.н. – да не цитираме всички случаи. Затова Вазов в стихотворението „Дипломираните“ го нарича: „тоз, мрачниятпевец“. Остава впечатлението, че Ботев желае и търси смъртта си.)
Самоубийството като възможен вариант за смъртта му е силно шокиращо, но то не говори за слабост, а за висок морал и чувство за отговорност и никак не уронва неговия престиж – даже напротив! – повишава го.
Тук, може би, аз съм първият и единствен човек, който се осмелява да каже: „Възможно е Ботев да се е самоубил“.
(Подобно на малкото невинно дете от приказката за цар Траян и невидимите му дрехи, което извикало: „Царят е гол!“)
За да не се гаврят турците с него, и Левски е направил „опит за самоубийство“ (ударил глава в стената на килията) и увиснал на бесилката полу-мъртъв. Обаче, това ни най-малко не пречи на високия му авторитет.
При цялото си величие като революционер, публицист и поет, Ботев наистина е бил слаб военачалник – без военна подготовка или опит и е станал войвода „по неволя“ – старите и опитни войводи се криели и отказвали да поведат готвената от Ботева чета и разбира се под влиянието на общия екстаз, раздухван от самия него.
Така или иначе Опълченецът умря без да проговори и загадката около смъртта на Ботев си остана (и едва ли някога ще се разбули).
Мисля, че каквато и да е истината, България има нужда от Ботев такъв, какъвто го виждаме в цялото му творчество и особено в стихотворенията „На Прощаване“ и „Моята молитва“: – пламенен революционер и поет, щастлив, че „може и млад да загине“ (стига му 'да каже нявга народа: умря сиромах за правда, за правда и за свобода') и че „молитвата му“ се сбъдва (както пише в писмото до близките си от кораба „Радецки“), ЗАГИНАЛ от вражески (турски) куршум – макар и случаен.
Ако Левски е предаден, а Ботев – убит от „свои“, и ако гробовете и на двамата ни великани са неизвестни, ние нямаме основание за особена гордост от това, че сме „българи“, освен че между българите има и немалко достойни хора, а не само крадци, предатели и убийци.
Примери за „достойни“ българи има много. Тук аз ще спомена само ЕДИН – Джон Атанасов – изобретателят на компютъра, чието дело вече е ЕПОХА в световната история. – Компютърна епоха – Интернет (от 20 и 21 век до ... ... ... ?)
Компютъризация електрификация
Компютъризацията е сравнима с електрификацията, атомизацията, автомобилизацията, въздухоплаването, водоплаването и други ЕПОХИ в човешката история и е основа за бъдещата РОБОТИЗАЦИЯ.


2010 г.                                               Иван Джамбов 

15 May 2017

OUR AZ-BUKI... веди


T A L M A C H
so much and simple


Директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров: Само след няколко дни за пореден път ще честваме денят на създателите на „славянската” азбука Светите братя Кирил и Методий

15 Май 2017 | 11:23 | Агенция "Фокус"
В огромния манастир – скрипторий, долепен до
Голямата базилика в Плиска, е била създадена българската азбука.


София. Само след няколко дни за пореден път ще честваме денят на създателите на „славянската” азбука Светите братя Кирил и Методий. Отново медиите ще ни залеят благоговейни слова на почит към делото на двамата братя. Може би отново тук-там ще избухнат спорове какви са по произход двамата братя – българи или гърци. В Скопие естествено ще ревнат, че са македонци. И ще бъдат прави, ако Зоран Заев е прав, че българи и македонци са един народ. Това се казва в изявление на директора на Националния исторически музей (НИМ) Божидар Димитров, изпратено от НИМ.

В изявлението се посочва още:

"И все пак не бива да забравяме, че ние не пишем и през Средните векове и днес (а също и руси, белоруси, украинци, сърби, черногорци и „великите” македонци) пишат на азбука, създадена, утвърдена и разпространена от други хора. Затова е редно като зряла нация да не изпадаме в онова умилително преклонение от годините на Възраждането само пред свети Кирил и Методий и да отдадем дължимото и на други лица, живели в онази епоха и допринесли решително за създаването и утвърждаването на нашата азбука. Ще изпиша имената им с ГЛАВНИ БУКВИ.

Патриарх ФОТИЙ


Византийският патриарх ФОТИЙ. Негова е идеята, че християнството може по-лесно да стане официална държавна религия в България, а и в други страни само ако се практикува на роден език. Знаел е за интенциите на кан Борис I (852-889 г.) да направи това и въздържането му породено от страховете, че ще настъпи бърза ерозия на все още неоформената българска народност. Затова Фотий поръчва към 855 г. на двама висши византийски политически и духовни служители (Кирил и Методий) да създадат азбука и преведат необходимите богослужебни книги. И най-важното, дава канонично признание на азбуката. Без него да си кажем истината, азбуката щеше да бъде обявена за еретическа, Кирил и Методий, кан Борис I и българите, които биха я приели щяха жестоко да бъдат наказани.

Фотий прави и повече. Вероятно по споразумение с кан Борис те са допуснати да проповядват в България – в Брегалнишката област с център град Равен през 855-856 г. Успяват успешно да покръстят 54 000. Но по неизвестни причини са оттеглени във Византия. В 863-864 г. Кирил и Методий са изпратени на втора мисия – този във Велика Морава. 

Папите – АДРИАН, НИКОЛАЙ и ЙОАН VIII. Те също с нарочни укази дават канонично признание на новата азбука. А това е най-важното. Повече нито Константинопол, нито Ватикана правят тази „грешка”. Превода на Библията на немски език чак през XV век води до кървави войни, в които загиват милиони европейци, а от католицизма се откъсват държави с милионно население и стават протестанти.

Свети СедмочисленициКЛИМЕНТ, НАУМ, ГОРАЗД, САВА, АНГЕЛАРИЙ, КИРИЛ и МЕТОДИЙ.

Нека да си кажем истината. Те са създателите на нашата азбука. Те я утвърждават, те я разпространяват, подготвят хиляди свещенослужители грамотни в новата писменост и слово. Но тази азбука няма нищо общо с графичните очертания на азбуката, създадена от Кирил и Методий. Тя се съставя от добре познатите вече в България гръцка азбука и няколко руни от идеографичната прабългарска азбука, на които е даден фонетичен смисъл. Не само ние, но и в целия свят, названието кирилица, дадено от свети Климент е заблуждавало хората, че това е азбуката на Свети Кирил.

Защо, къде и от кого е създадена тази азбука. Последните изследвания сочат, че това е станало в огромния манастир – скрипторий, долепен до Голямата базилика в Плиска. Според биографа на Св.Климент гърка Теофилакт Охридски Св.Климент [счита], че очертанията на глаголическите букви са трудни за учениците му, подготвяни за бъдещи свещеници. Вероятно на българския цар Борис (или Симеон) е докладван този факт. И той е поръчал на седмината да създадат по „лесна” азбука. Създали са я.

Народът е знаел тази работа. Затова е канонизирал седмината като „Св.Седмочисленици”. Култът им внезапно се появява в югозападните български земи без санкция на Българската патриаршия, която обаче се съгласява тихомълком седмината да станат нейни пълноправни светци.

Това са най-странните светци в световната църковна история. Говоря за първите пет. Те не са мъчени, разпъвани на колело, давени, живи изгорени. Родени са според житията им в благородните аристократически български семейства. Отрасли са в охолство. Като такива на тинейджърска възраст стават част от т.н. „хранени хора”, т.е. пажеския корпус, отглеждан към двореца на владетеля. Изпратени са с мисия във Великоморавия, заедно с Кирил и Методий и като български поданици не са продадени в робство, а екстрадирани в България. След това са натоварени с мисия от цар Борис I да подготвят във възможно най-кратко време 20 000 свещеници, грамотни в новата писменост и произвеждат 300 – 400 000 богослужебни книги, необходими в един ден в България с официален закон да се премине в богослужението на български език. Правят го за 7 години. През 893 г. Преславския събор прави официална писмеността.

СВЕТИ ЦАР БОРИС I

Не знам дали той не трябва в този списък да бъде на първо място. Първо, защото е съавтор на идеята с патриарх Фотий. Второ, защото осигурява на Кирил и Методий възможност да проверят ефективността на азбуката си в България в Брегалнишката област. Трето, защото вероятно по линия на тихата дипломация работи за признаване на каноничността на писмеността от Папството с което е с чудесни политически отношения. Четвърто, защото изисква своите поданици Климент, Наум, Сава, Ангеларий… от немския крал, арестувани, заедно с останалите двеста ученици на Кирил и Методий, продадени по-късно с робство, немският крал не може да не изпълни искането му. По това време България е велика сила и в 829-831 г. е разказала играта на Немското кралство в една война за земите на днешна Унгария. За пет свещеника немския крал едва ли е искал да види като предшественика си Людовик Благочестиви българските конни корпуси да вилнеят по равнините на Австрия и Средна Германия.


Но голямата заслуга на цар Борис е не само в горните неща. Най-голямата е поставянето на огромен човешки, икономически и политически ресурс за утвърждаването на новата писменост. Отклоняването на 20 000 младежи от военна служба и насочването им към свещеническия занаят означава нескрито ръмжене на областните военноадминистративни ръководители (комитите). Изработването на 300-400 000 книги изисквало да бъдат заклани 15-20 милиона агнета и ярета. По простата причина, че в онази епоха листата на книгите се правят не от хартия, а от пергамент – специално обработена кожа на младо животно. От едно агне или яре излизат 8 листа максимум, а една книга има минимум 300-350 страници. Това струва много пари, както и труда на хиляди занаятчии, специалисти по обработване на кожи. В тази епоха няма печатници – текста на една книга трябва да се препише на ръка. Завършилите школите на Климент, Наум, Горазд, Ангеларий са вършили тази работа, но да има къде да живеят и да го правят, цар Борис I строи десетки манастири от Варна до Дебър. Да си говорим откровено, огромен финансов, производствен и човешки ресурс е отделян от цар Борис между 886-893 г., за да даде на българите от Будапеща до Одрин и от устието на Днестър до Дуръс оръжие, което не може да се строши. И всичко това се е правило без европейски фондове, без възможност да се вземат заеми. Да доуточним – в българските земи в IV и в V век са създадени още две писмености – готската и тракийската, съответно от епископите им Никита Ренесански и Вулфила. Но държава не застава зад тях. Със създадените със собствени средства книги са заредени 2-3 манастира и дузина-две църкви. И при някое варварско нашествие са унищожени. Цар Борис е мислил и за това. Едновременно „зареждане” в 893 г. на всички български църкви с книги и грамотни хора несъмнено е довело до това, че ако някои печенеги изгорят книгите в храмовете при нападение в Добруджа след оттеглянето им оцелялото население си купува книги от други незасегнати от нападението части на България. Велик е наистина цар Борис I. Велик, велик".

Източник


Нека кажем истината: Кой създаде българската азбука




В огромния манастир – скрипторий, долепен до Голямата базилика в Плиска е била създадена българската азбука.
15 Май 2017, Понеделник


Редно като зряла нация да не изпадаме в онова умилително преклонение от годините на Възраждането само пред свети Кирил и Методий и да отдадем дължимото и на други лица, живели в онази епоха и допринесли решително за създаването и утвърждаването на нашата азбука

Автор: Проф. Божидар Димитров, директор на НИМ

Само след няколко дни за пореден път ще честваме денят на създателите на „славянската” азбука Светите братя Кирил и Методий. Отново медиите ще ни залеят благоговейни слова на почит към делото на двамата братя.




Може би отново тук-там ще избухнат спорове какви са по произход двамата братя – българи или гърци. В Скопие естествено ще ревнат, че са македонци. И ще бъдат прави, ако Зоран Заев е прав, че българи и македонци са един народ.

И все пак не бива да забравяме, че ние не пишем и през Средните векове и днес (а също и руси, белоруси, украинци, сърби, черногорци и „великите” македонци) пишат на азбука, създадена, утвърдена и разпространена от други хора.

Затова е редно като зряла нация да не изпадаме в онова умилително преклонение от годините на Възраждането само пред свети Кирил и Методий и да отдадем дължимото и на други лица, живели в онази епоха и допринесли решително за създаването и утвърждаването на нашата азбука. Ще изпиша имената им с главни букви.

Патриарх ФОТИЙ

















Византийският патриарх ФОТИЙ. Негова е идеята, че християнството може по-лесно да стане официална държавна религия в България, а и в други страни само ако се практикува на роден език. Знаел е за интенциите на кан Борис I (852-889 г.) да направи това и въздържането му породено от страховете, че ще настъпи бърза ерозия на все още неоформената българска народност.

Затова Фотий поръчва към 855 г. на двама висши византийски политически и духовни служители (Кирил и Методий) да създадат азбука и преведат необходимите богослужебни книги. И най-важното, дава канонично признание на азбуката.

Без него, да си кажем истината, азбуката щеше да бъде обявена за еретическа, Кирил и Методий, кан Борис I и българите, които биха я приели щяха жестоко да бъдат наказани.

Фотий прави и повече. Вероятно по споразумение с кан Борис те са допуснати да проповядват в България – в Брегалнишката област с център град Равен през 855-856 г.

Успяват успешно да покръстят 54 000 души. Но по неизвестни причини са оттеглени във Византия. В 863-864 г. Кирил и Методий са изпратени на втора мисия – този във Велика Морава.

Папите – АДРИАН, НИКОЛАЙ и ЙОАН VIII.



Кирил и Методий пред Папа Адриан


Те също с нарочни укази дават канонично признание на новата азбука. А това е най-важното. Повече нито Константинопол, нито Ватикана правят тази „грешка”. Превода на Библията на немски език чак през XV век води до кървави войни, в които загиват милиони европейци, а от католицизма се откъсват държави с милионно население и стават протестанти.

Свети Седмочисленици – КЛИМЕНТ, НАУМ, ГОРАЗД, САВА, АНГЕЛАРИЙ, КИРИЛ и МЕТОДИЙ.

Нека да си кажем истината. Те са създателите на нашата азбука. Те я утвърждават, те я разпространяват, подготвят хиляди свещенослужители грамотни в новата писменост и слово.


Но тази азбука няма нищо общо с графичните очертания на азбуката, създадена от Кирил и Методий. Тя се съставя от добре познатите вече в България гръцка азбука и няколко руни от идеографичната прабългарска азбука, на които е даден фонетичен смисъл. Не само ние, но и в целия свят, названието кирилица, дадено от свети Климент е заблуждавало хората, че това е азбуката на  Свети Кирил.

Защо, къде и от кого е създадена тази азбука.

Последните изследвания сочат, че това е станало в огромния манастир – скрипторий, долепен до Голямата базилика в Плиска. Според биографа на Св. Климент гърка Теофилакт Охридски Св.Климент, че очертанията на глаголическите букви са трудни за учениците му, подготвяни за бъдещи свещеници. Вероятно на българския цар Борис (или Симеон) е докладван този факт. И той е поръчал на седмината да създадат по „лесна” азбука. Създали са я.

Народът е знаел тази работа. Затова е канонизирал седмината като „Св.Седмочисленици”. Култът им внезапно се появява в югозападните български земи без санкция на Българската патриаршия, която обаче се съгласява тихомълком седмината да станат нейни пълноправни светци.

Това са най-странните светци в световната църковна история. Говоря за първите пет. Те не са мъчени, разпъвани на колело, давени, живи изгорени. Родени са според житията им в благородните аристократически български семейства. Отрасли са в охолство. Като такива на тинейджърска възраст стават част от т.н. „хранени хора”, т.е. пажеския корпус, отглеждан към двореца на владетеля.

Изпратени са с мисия във Великоморавия, заедно с Кирил и Методий и като български поданици не са продадени в робство, а екстрадирани в България. След това са натоварени с мисия от цар Борис I да подготвят във възможно най-кратко време 20 000 свещеници, грамотни в новата писменост и произвеждат 300 – 400 000 богослужебни книги, необходими в един ден в България с официален закон да се премине в богослужението на български език. Правят го за 7 години. През 893 г. Преславския събор прави официална писмеността.

СВЕТИ ЦАР БОРИС I



















Не знам дали той не трябва в този списък да бъде на първо място. Първо, защото е съавтор на идеята с патриарх Фотий. Второ, защото осигурява на Кирил и Методий възможност да проверят ефективността на азбуката си в България в Брегалнишката област.

Трето, защото вероятно по линия на тихата дипломация работи за признаване на каноничността на писмеността от Папството с което е с чудесни политически отношения.

Четвърто, защото изисква своите поданици Климент, Наум, Сава, Ангеларий… от немския крал, арестувани, заедно с останалите двеста ученици на Кирил и Методий, продадени по-късно с робство, немският крал не може да не изпълни искането му.

По това време България е велика сила и в 829-831 г. е разказала играта на Немското кралство в една война за земите на днешна Унгария. За пет свещеника немския крал едва ли е искал да види като предшественика си Людовик Благочестиви българските конни корпуси да вилнеят по равнините на Австрия и Средна Германия.

Но голямата заслуга на цар Борис е не само в горните неща. Най-голямата е поставянето на огромен човешки, икономически и политически ресурс за утвърждаването на новата писменост.

Отклоняването на 20 000 младежи от военна служба и насочването им към свещеническия занаят означава нескрито ръмжене на областните военноадминистративни ръководители (комитите).

Изработването на 300-400 000 книги изисквало да бъдат заклани 15-20 милиона агнета и ярета. По простата причина, че в онази епоха листата на книгите се правят не от хартия, а от пергамент – специално обработена кожа на младо животно.

От едно агне или яре излизат 8 листа максимум, а една книга има минимум 300-350 страници. Това струва много пари, както и труда на хиляди занаятчии, специалисти по обработване на кожи.

В тази епоха няма печатници – текста на една книга трябва да се препише на ръка. Завършилите школите на Климент, Наум, Горазд, Ангеларий са вършили тази работа, но да има къде да живеят и да го правят, цар Борис I строи десетки манастири от Варна до Дебър.

Да си говорим откровено, огромен финансов, производствен и човешки ресурс е отделян от цар Борис между 886-893 г., за да даде на българите от Будапеща до Одрин и от устието на Днестър до Дуръс оръжие, което не може да се строши. И всичко това се е правило без европейски фондове, без възможност да се вземат заеми.

Да доуточним – в българските земи в IV и в V век са създадени още две писмености – готската и тракийската, съответно от епископите им Никита Ренесански и Вулфила. Но държава не застава зад тях. Със създадените със собствени средства книги са заредени 2-3 манастира и дузина-две църкви. И при някое варварско нашествие са унищожени.

Цар Борис е мислил и за това. Едновременно „зареждане” в 893 г. на всички български църкви с книги и грамотни хора несъмнено е довело до това, че ако някои печенеги изгорят книгите в храмовете при нападение в Добруджа след оттеглянето им оцелялото население си купува книги от други незасегнати от нападението части на България.

Велик е наистина цар Борис I. Велик, велик.


Източник