Кратка история на (гръцката) ИПЦ–K

 

 

 

Превод от английски

http://www.hotca.org/orthodoxy/orthodox-awareness/416-a-brief-history

http://remnantrocor.blogspot.com/2014/03/a-brief-history-of-goc-k.html

 

 

Кратка история

Кратка история на ИПЦ–K

Кратка история на ИПЦ-K
и участието на РПЗЦ в нея...

 

Сряда, 30 януари, 2013 17:31

4 март 2014 г.

 

В началото на 20 век, идеята за насърчаване на обединяването на Църквите (православни и инославни) започва да се утвърждава сред кръгове в източно-православната църква чрез създаване на „Общност на Църквите", по модела на Обществото на народите.

 

Патриаршеската енциклика от 1920 г. предвижда поредица от стъпки към „обединението на Църквите", първата от които бе смяната на календара за едновременно празнуване на празничните дни от всички „Църкви". Съдържанието на енцикликата бе запазено в тайна от вярващите и едва след няколко години то станало известно.

 

През 1923 г. патриарх Мелетий Метаксакис свика „Всеправославна Конференция", която взе решения по много нововъведения, сред които бе и смяната на календара. Представители на останалите Патриаршии от Изтока не бяха дошли на конференцията, а и работата на конференцията бе прекъсната след като благочестивите християни от Константинополската Църква мобилизираха силите си срещу нея. Мелетий бе в крайна сметка изгонен от града. Същата година Кралски Указ постанови, че Новият (григорианският) календар ще се прилага в Гърция по политическите въпроси, а Църквата продължи да използва Стария (Юлиански) календар.

 

През 1924 г. архиепископът на Атина, Хризостом Пападопулос, въведе Григорианския календар в Църквата, въпреки Кралския Указ от предишната година.

 

Благочестивите хората реагираха. Онези духовници и миряни, които не последваха обновленчеството, сформираха „Общество на Православните" в Атина, което през 1926 г. бе преименувано на „Гръцка Религиозна Общност на Истинно-Православните християни". На 14 септември, 1925 г., докато ревнителите за Светото Предание бяха на бдение за празника Въздвижение на Светия Кръст, се появил ярък Кръст над параклиса на Св. Йоан Богослов в Hymettus. Мнозина видели чудото и повярвали в светоотеческото благочестие. Всички тези хора били литургийно обслужвани от минимален брой свещеници и свещеномонаси от Света Гора, обикновено в параклиси.

 

Хризостом Пападопулос и други обновленчески архиереи, наредили сили за сигурност да експулсира последователите на светото Предание (св. традиции). Свещениците били арестувани, малтретирани, лишавани от свещеническото си облекло, затваряни, и изпращани в изгнание. Една млада жена в Мандра, Катрин Рутес, срещнала мъченическа смърт, когато със собственото си тяло се опитала да защити свещеника от ударите на полицаите. Епископите на официалната Църква водели полицията, за да разпръсва религиозните събирания на истинно-православните християни, те прекъсвали литургии, изпразвали светите съсъди от съдържанието им, и го стъпвали.

 

Въпреки кървавите гонения, броят на вярващите се умножил, а през 1935 г. трима митрополити присъединили към ревнителите за Вярата. Те бяха Герман Деметрийски, Хризостом, бивш Флорински и Хризостом Закинтоски. След това те ръкоположиха четирима йеромонаха в епископски сан: Герман Барикопулос, Поликарп Лиосес, Кристофър Шатцес и Матей Карпатакис, създавайки първия Свети Синод на Църквата на Истинно-Православните Християни в Гърция. Поради преследване, заточение, и т.н., някои от тях се оттеглили и се върнали в официалната църква. През 1939 г. Хризостом, бивш Флорински, замени Герман Деметрийски в ръководството на ИПЦ, който почина през 1941 година.

 

През 1951 г. – чрез Закона на правителството #45/1951, бе обявенo общо преследване на ИПЦ. Църквите били затворени или разрушавани, свещениците били арестувани, разпопвани и насила обръсвани от полицаи. Нашите йерарси били осъдени на изгнание; литургиите били преустановени, шествията били разпръснати, а надгробните надписи били преобърната от полицията. Нашият лидер, Хризостом, бивш Флорински, бил заточен в манастир в Митилини. През 1951 г. митрополит Герман Цикладски умря. Погребението му било забранено, а полицията била пратена да пази трупа му, за да се гарантира, че ще бъде погребан без свещеник. Двама други църковни йерарси се поддадоха на натиска и се присъединиха към официалната църква. През 1953 г. преследването продължавало да чезне, но Законът на правителството, #45/1951, не бил отменен.

 

През 1955 г., Хризостом, бивш Флорински, единственият останал епископ на нашата Църква – след като претърпял сериозни здравни проблеми, дължащи се на неотдавнашното си изгнание – починал без да остави наследници. От 1955 до 1960 г. комисия от дванадесет свещеници пое ръководството на борбата, чиято основна цел бе ръкополагането на епископи за Църквата на ИПЦ. През 1960 г. и 1962 г. със съдействието на архиереите на Руската Задгранична Църква, Църквата на Истинно-Православните Християни в Гърция постепенно възвърна свои епископи, а Светият Синод бе съставен под председателството на архиепископ Акакий. Акакий Талантийски бе лидерът на Църквата на ИПЦ като епископ (1960 г.) и архиепископ (1962 г.), докато кончината си през 1963 г. След смъртта му бе избран епископ Авксентий Гардикийски за архиепископ (1963-1985 г.).

 

По време на периода на седемгодишната диктатура, архиепископ Йероним (от официалната църква) планира да подчини всички частни hesychasteria – каквито са всичките манастири на ИПЦ – под директното управление на местния Епископ на официалната Църква. Оттогава насетне, в името на отбраната, много манастири законно присъединиха своите имоти към манастира Есфигмен на Света Гора. През същия този период, с министерско решение, Тайнствата на ИПЦ бяха най-накрая регистрирани в службите по вписванията. Едно важно събитие, което стана по онова време (през 1969 г.) бе признаването от страна на Светия Синод на Руската Православна Задгранична Църква на Епископските ръкоположения, проведени през 1960 г. и 1962 г.

 

През 1982 г. с министерско решението на министър Антъни Трицес на нашата Църква бе позволено законно да изгражда нашите църкви. През 1985 г. и 1989 г. с други министерски решения, на нашите свещениците беше дадена здравна осигуровка.

 

От 1986 г. до 2010 г. архиепископ на Църквата на ИПЦ бе архиепископ Хризостом II (който (преди това) е бил митрополит Солунски). По време на неговото пастирство бе постигнато така желаното очистването на духовенството от странни и чужди елементи, навлезли в редиците на свещената борба на ИПЦ, и след преодоляването на множество препятствия, той успява да освежи тялото на йерархията с нови епископски ръкоположения през 1998 г., 1999 г. и 2000 г., и възстановява нормалното функциониране на синодалната система към Църквата на ИПЦ.

 

Архиепископ Хризостом II бе първият архиепископ на ИПЦ, приет от лидера на страната, гръцкия президента Константин Стефанопулос, на 8 юни 1998 г., и който освети Свето миро заедно със Светия Синод на Църквата на ИПЦ на Гърция на Велики четвъртък 2001 г. Под неговото пасторство съвременната все-ереста на икуменизма бе синодално осъдена (през 1998 г.), и бе свикана Четвъртата Все-Гръцка Конференцията на духовенството ( през 2003 г.). Със негова благословия бе създадено вероучително Училище (за катехизация), и то работи от 2001 г. насам, а бившият Съюз на младежта бе възстановен под името Православната Младежка Асоциация.

 

След светата му кончина в неделя, 6/19 септември 2010 г., на негово място бе избран митрополит Калиник Ахайски за архиепископ на Атина и на цяла Гърция, който ръководи Светия синод днес.

 

Преведено от гръцки