III /excerpt/
or opt at BOOK INVENTORY
...
Йеротей замълча,
наведе глава и само от време на време поглеждаше встрани. Мълчеше и Василе. Той
с удоволствие крачеше по пътя. Птици чуруликаха по клоните на дърветата, дрозд
пееше на една малка поляна.
Тъй вървяха те доста
дълго: работникът отпред, младият собственик отзад; когато изведнъж Йеротей
обърна към семинариста тъпото си лице.
- Видя ли? – попита
той и продължи напред.
Василе Мурешану достигна
работника и закрачи до него.
- Какво?
- Гората! – въздъхна
Йеротей.
- Че какво й е,
на гората? - попита Василе.
Но колкото и да
се стараеше, не извади нито дума повече от Йеротей. Тогава Василе започна да гадае:
какво искаше да каже работникът. Йеротей сега крачеше редом с конете, понякога ласкаво
ги побутваше и потупваше с грубата си длан по гърбината. А гората около тях
сякаш бе пораснала – могъщи букове-великани опираха направо в небето и нарядко,
нарядко, в просторните им корони се промъкваше синева. Но долу в ниското гората беше
доста рехава, а надалеч се виждаха бляскавите й белостволи колони, които
понякога се подреждаха в редица, като гигантски свещи. Склонът ставаше все
по-стръмен, но непоколебимият покой на древната гора държеше под контрол - така
изглеждаше – коварството на планинския път, вливайки в душата спокойна увереност.
Вървейки по хлъзгавата пътека отстрани на междуселския път, семинаристът си
спомни, че всеки път след лятната ваканция, напускайки дома си с притеснено
сърце, той намираше покой и радост, благодарение на тази гора. Раздялата с дома
винаги бе трудна за Василе; като наближеше първи септември, той неволно започваше
да копнее и дори като ученик в шести и седми клас – за свой срам – не можеше да
сдържи сълзите си, когато на прощаване целуваше ръка на
родителите си. Целият път чак до тази гора му се струваше като пътя към
Голгота. Обикновено мълчеше и разпускаше душата си само с въздишки. Но след
като влезеше в гората, на която никога не преставаше да се възхищава, и самият
той без да знае защо, Василе постепенно се успокояваше, въздишаше все по-малко,
мислите в главата му се проясняваха, решителността в душата му крепнеше. И макар
че под сянката на тези огромни дървета и да нямаше нищо друго освен тишина и
спокойствие, у Василе Мурешану винаги оставаше чувството, че е пил от извора на
живот и сила. И това чувство не го напускаше чак до гимназията, че и по-дълго понякога.
Отдавна знаеше, че чрез пътя от Велен до града непременно ще се прилепи към
чудотворния извор. Неведнъж му се струваше, че невидим приятел го чака посред
пътя и му дарува воля и сила. Не си даваше сметка каква промяна се случваше в
него и знаеше само, че щом се озове в гъстата, напоена с аромати горска сянка,
ще погледне с широко отворени омагьосани очи високите бели колони, които леко жужаха
иззад люлеещите се вършини, изнесени високо в небето. Пътят започваше да изсветлява
и вече ставаше различен: на устните му разцъфваше усмивка, сърцето му започваше
да пее.
... /"Архангели", Йон Агърбичану/
________________
П.П. Ако се случи това да са последните ми думи, поне са поетични! Владимир
П.П.П. Мишо:
"Ако някога стана писател - както Вики -ще запиша този ден, - както казва тя -
'да имам нещо хубаво за четене, когато ми се доплаче'..." -
'Не падай духом' еп. 5,
1999 г. /БНТ/
No comments:
Post a Comment
To comment you MUST be
a Google account user