Да стъпиш и в огън!
за даденото обещание ...
(Жечка)
+ I do not fear God
because I love Him. +
because I love Him. +
St. Anthony the Great
УВОД
към книгата
"ЛЮБОВ"
от еп. Хризостом
[сега архиеп. Хризостом Етнийски]
[сега архиеп. Хризостом Етнийски]
Превод от английски
Това е четвъртият и последен том от една поредица, „Теми по православна светоотеческа психология”, която започнах да пиша през 1983 г. Първият том, „Смирение”, е публикуван от Центъра за Традиционалистични Православни Изследвания и включва, освен собствените ми писания, есета от преп. д-р Тиодор М. Уилямс и сестра Паула Рийд (сега Мат Михаела и монахиня от Сръбската Патриаршеска църква), както и прекрасен увод от Мат Александра, бивша румънска принцеса и член на румънския епископат в рамките на Православната Църква в Америка.
Вторият том, трактат за послушанието, е публикуван от (издателство) „Хоули Крос Ортодокс Прес” в сътрудничество с Центъра за Традиционалистични Православни Изследвания. Той излезе през 1984 г. и също съдържа есета от други писатели: преп. Алексей Янг и преп. Владимир Деругин, и двамата – духовници на Руската Православна Задгранична Църква.
През 1986 г. Центърът за Традиционалистични Православни Изследвания публикува третия том от поредицата, „Покаяние”, който написах като гостуващ преподавател в Оксфордския университет, където учех по покана на епископ Калистос (Уеър) в колежа Пемброук (Pembroke College) и с финансовата подкрепа от Фондацията Марсден.
Настоящият том, значи, представлява кулминация на един проект, който е резултат от сътрудничеството на много различни православни писатели и учени от много различни юрисдикции и богословски предпочитания. Той довежда до завършек едно изследване, което се радваше на всевъзможни ползи от онзи благодатен дух, който бележи „икуменизмът у дома”, във който ние, православните, споделяме какво именно ни свързва заедно в едно общо наследие, което все така може да побере плурализма на мнения и пътища в границите на истинското Предание. Надявам се, че този вече пълен набор от томове на моите наблюдения за психологията на Светите Отци Пустинници ще послужи като пример за плодовете на сътрудничество, които се намират отвъд юрисдикционните спорове и съперничества, които толкова често са ни разделяли нас, православните. Същите тези Св. Отци ни призовават да се завърнем към основната духовност, която ни обединява всички нас в едно общо наследие на святост и любов, която надхвърля дребните ни лични раздори и разделяния – към едно наследие, което достига отвъд Православието, за да прегърне всички, които биха пожелали да се доближат до християнския идеал на древната пустош.
Изследванията ми в областта на Православното светоотеческо разбиране за любовта и написването на тази книга бяха подкрепени и от една втора стипендия от Фондация Марсден, на която съм особено задължен. Директорът на фондацията и нейните представители бяха особено добри с мен и силно ме насърчаваха в моята работа. Също така, за настоящата книга ми бе помогнато и от отец Джеймс Торнтън, който ми помогна при фундаменталните изследвания, при формулирането на схемата за излагане на ученията на Отците Пустинножители и на Православната светоотечески традиция на любовта, както и при действителното написване на текста. Той е повече от просто един съавтор, по много различни начини, той ми даде вдъхновение и мотивация, което го прави част дори и от онези неща, които той не е написал непосредствено. Неговият принос за моето мислене се равнява само на този на духовния ми отец митрополит Киприан Оропски и Филийски, чието духовно напътствие формира основата, от която винаги съм тръгвал при разглеждането на Светите Отци на Църквата – които трябва да бъдат изучавани и разбирани единствено в общение с другите и при напътствието на опитни ‘получатели’ на светоотеческия дух.
В тази поредица за психологическите предписания на Светите Отци на Православната Църква, съм се концентрирал върху свидетелството на Пустинножителите, онези ранни отци практикуващи изкуството и науката на християнството, които са процъфтявали в египетската пустиня през първите няколко века на християнството. Ευεργετινοσ(Евергетинос), или стандартният православен сборник от жития, поговорки и афоризми на Светите Отци Пустинножители, събрани от двама значими Православни Светии през осемнадесети век, е основният текст за мен. Все пак, не съм ограничил изследванията и наблюденията си до Св. Отци от пустинята, тъй като има единство на свидетелството за истинската православна духовност, което довежда духовните гиганти от минали времена в общение с тези наши съвременници – и макар и рядко, а и често пъти скрити от погледа на света, такива гиганти има дори и днес сред нас. Този консенсус не е просто начин на мислене, или неотлъчно съгласие и единение на мисълта, основаващи се в строгостта на някаква догматична система, а по-скоро произтича от един общ духовен опит, от една обща среща с Истината, пораждаща начин на мислене, та дори и начин на живот.
Единението на мисълта в истински-православните писания също излиза отвъд пределите на време и личност, тъй като то произлиза от и се изразява във единство, което е заложено в самата Истина. Точно както Истината, по дефиниция, без фалш и без всякакви различия в опита или мненията, които биха могли да квалифицират или да опорочат нейния характер, така и истината, споделена от (Св.) Отци на Църквата, е изразена в това, което те споделят извън личностните различия, извън каприза на интелектуалните тенденции и извън времевите и емпирични граници, които определят само личните черти на даден (Св.) Отец.
Като се връщаме към Светите Отци Пустинножители, ние просто се обръщаме към един стандарт, символизиран от техният опит, но който по никакъв начин не се ограничава до техните писания.
Няма нищо случайно около начина, по който пристъпих към психологията на Светите Отци на Църквата. Не зададох различни теми за изследване, та чак след това да търся у Светите Отци техни наблюдения по същите. Вместо това, след двайсетина години четене из отците – четене с известна интензивност за определени периоди, а в други – с по-малко усърдие, – развих известен усет за онази универсална цел, която лежи в основата на християнското дирене, както го представят Светите Отци. Достигнах до разбирането – с духовното ръководство на моя изповедник, човек вещ в истинското християнство, и посредством внимателното изучаване на научните трудове на такива вещи патристолози като Константин Каварнос (Cavarnos) и покойния протопрезвитер Жорж Флоровски, – че човешкото преображение, единението с Христа и обоже́нието (θέωσις) представляват основните цели на християнството. Консенсусът на Светите Отци е в тяхното изложение на процеса, по който човек – по Божията благодат – става „бог”, участник в божественото, съпричастник на Божествените енергии.
Човек никога не става Бог в сввоето търсене на обоже́ние, но много подходящо става именно онова, което му е писано да бъде: икона на Бога, сътворен образ на онова, в която може да участва по силата на Божествените Енергии, както ни казва св. Григорий Палама , но които той никога не ще може да бъде по отношение Божието естество. Ако човек си остава изцяло самия себе си в съюз с Христа – в единение с Изкупителя или Възстановителя на падналата човешка природа – то именно неговата личност, той самият, бива обновен. Той не е – по примитивния образ на древните Упанишади, река, която тече към универсалното море на Божественото, [с цел] да бъде погълнат в тоталността на битието и на самата личностност. Напротив, човек си остава капка в рамките на това Море, като никога не става това, което Морето представлява в своята цялост, а си остава една отъждествима, уникална единица, която споделя от Енергиите на Божеството [божествената природа]. Като си остава личност, дори и в преобразеното си – или възстановоено, състояние, човек си остава създание на психологията. Ето защо, Светите Отци учат на един път към преображението, който по своя обхват е ясно психологически. Човек започва възкачването до истинското свое аз чрез пречистване на ума. Именно този път се опитах да опиша в тези четири тома за психологията на Светите Отци.
Тук трябва да отбележа, като съпътстваща забележка, но по тема, която не е никак маловажна, че днес – сред православните духовни водачи – има някои, които биха възразили гръмогласно на характеризирането от моя страна на християнския път като път, насочен в крайна сметка към обоже́ние. Като правилно посочват, че високите теоретични понятия за християнския живот трябва да се основават на практически усилия като молитва, пост и живот в самоконтрол и благочестие, тези критици, за съжаление, пренебрегват две много важни неща.
Първо, поради факта че се фокусират върху практическите духовни писания, вместо (да се фокусират) едновременно и върху практическите, и върху теоретичните съставки у Светите Отци (на Patristic corpus), тези критици не успяват да разберат, че при православната мисъл е налице съществена връзка между практическото и теоретичното, πραχισи φεωρια. Християнският живот изисква научен метод на самопреобразяване, движещ се от практическото поведение до теоретичното действия. Човек действа не само при извършването на практически неща, но също и при духовни пасивни упражнения, като например умосърдечната молитва. Има действие, макар и от вид, за който обикновено не мислим. Действието предполага следствие. Когато мислим за метафизичните и духовните последствия от вътрешната молитва, незабавно осъзнаваме, че тя е активна и енергична. Нещо повече, вътрешните, духовни усилия не са отделени, макар и да са разграничени от „физическите” духовни дейности, а са свързани със тези дейности и ги обхващат.
По този начин, молитвата и постът не са някак си разграничени от пътуването, което християнинът предприема от живот, поробен от греха и Сатаната, към живот в Христа. В края на краищата, молитвата и постът са предписани от Самия Христос като средство за унищожаване на злото, за прогонване на бесовете. Точно както бихме наказали ония, които биха казали, че основните духовни практики не са необходими за просветлението или обоже́нието, така и ние трябва решително да оспорим идеята, че такива практики са насочени към нищото. Ако те не водят до духовно преобразяване, то към каква цел са насочени? Без цел, християнската добродетел става човешка гордост!
На второ място, онези, които твърдят, че външната духовна дейност може да бъде отделена от крайната цел на θέωσις (обоже́нието), че човекът е спасен без да се обърне към „високопарните” понятията на „мистичното преобразяване”, правят това на цената на разчленяването на основните елементи на православното учение, както се намират у най-великите ни Отци. Те просто учат на своето лично мнение, а не на мъдростта на (Св.) Отците. Всъщност, Св. Никодим Светогорец, великият Отец монах от осемнадесети век, заявява, че спасението в действителност е невъзможно без просветлението на обоже́нието. В класическя си том „Византийска мисъл и изкуство” (Belmont, MA, 1968 г.), проф. Константин Каварнос обобщава тази традиционна светоотечески мисъл с абсолютна яснота: „Истинската вяра води до добродетелен живот; а той – до висше духовно развитие, а то – на свой ред, до единение с Бога или обоже́ние (theosis), а така – до спасение” (стр. 28). Бих подчертал силно, че спасението предполага обоже́ние.
Светите Отци Пустинници и онези (Св.) Отци, присъединили се към тях по (силата на) общите духовни преживявания, излагат една психология на човека, която – освен всичко друго – се фокусира върху следните четири елемента: смирение, послушание, покаяние и любов. Аз избрах тези четири теми за моята поредица по светоотеческа психология, защото – струва ми се, от моето четене – те докосват всеки аспект от процеса на преобразяване в човешкия ум, чрез който се достига просветление. Те обхващат всички елементи, които човек среща в светоотеческите текстове.
Според светоотеческата психология, човек прави първата си крачка в духовния свят като практикува смирение. Смирението е – нека цитирам един пустинножител „дървото на живота, което достига до висинето”. Научаваме се на смирение като признаваме огромната бездна, която ни разделя – в грехопадналите ни желания и пристрастия – от божествения потенциал, който съществува вътре в нас. Първата ни духовна стъпка включва отказ от капризното „аз” на „Аз-поколението”, в който лежат всички прерогативи на егоцентричното само-(достатъчно)-развитие, самооправдание, и самодоволство, а и умишлено движение към аз-а вътре в себе си, към Христа вътре (в нас), към възстановения аз. Самоосъзнаването започва със себеотрицание, което на свой ред започва със смирено преместване на приоритетите от „аз” към „Теб”. Смиреният човек е верен на себе си, само когато се отвръща от тиранията на падналото си аз.
Предприел практиката на послушанието, благочестивият подвижник – стремящ се към духовно преобразяване – се стреми да изучи смисъла на послушанието. Впоследствие той успоредява волята си с духовните наставления, ученията и законите на Църквата. Толкова важно е това успоредяване, че според св. Исаак Сириец „Бог се (при-)открива вътре” в такъв (човек), който изпълнява заповедите Му. В действителност, Свети Талазий приравнява послушанието с възкресението от смъртта. В доброволния, волеви акт да се следва Волята Божия така както тя е проявена в Църквата и у духовните Старци и водачи, в рамките на строгите граници на Свещеното Предание, смиреният човек започва един живот на отдаденост, който ни води към Христа.
Като се отдава смирено на ръководството на Църквата чрез загърбването на своето его и на нуждите на социалното обвързване, с което поведение цели да се хареса на другите и по този начин да повдигне аз-а чрез признание от страна на другите, християнинът трябва след това изцяло да се отвърне от света – трябва да се покае. При покаянието човек се отвръща от съблазънта на света, от мимолетните и глупави награди за егото и от суверенното си царство, към един нов живот. След като смирението е отмило нуждата на егото да се самоукрасява и самозащищава, а и след като послушанието е поставило на правилните им места целите и приоритетите, установени от Божествено откровение, каещият се човек не само мисли и действа по един нов начин, но намира – по силата на промяна в ориентацията и насоката – една нова, духовна вселена. Неговото покаяние, според св. Йоан Карпатски, води такъв човек към „живот на добродетелта” ("εις ζωήν εναρετον").
Едно от най-висшите състояния на духовно развитие – при което тези, чиито психология и начин на мислене и действие са били преобразени от достигането на смирение, от практиката на послушание и от разкаяното дръзновение в самия себе си и в духовния свят, – е това, при което доминира любовта. Според Божествения Апостол Йоан, Сам Бог е любов, така че духовният подвижник, който познава любовта и тайнствените й плодове, е по-близо от всеки друг до образа на възстановения човек, изложен в Евангелията. Животът на любовта е самият живот, осъществен по опита на Отците Пустинножители и техните приемници през вековете. Любовта увенчава духовните борби на ония, които възхваляваме като най-прекрасни християнски поборници и примери.
Ако преобразуваното човешко същество живее всред любов, то тази любов трябва да се разбира като нещо съвсем различно от онова, което съвременният грехопаднал човек познава като любов. Важно е да подчертаем това, тъй като в много хетеродоксални религии идеята за постигането от човек на духовно съвършенство тук на земята – като си остава грешащ смъртен, увлечен все пак в някаква степен в преобразения живот чрез единение с Христа – е абсурдна. Последователите на тези религии не осъзнават, че до ден днешен Православната Църква се хвали с „Ангели по плът”, които – чрез духовната наука на (само)пречистване, подновяване, и пречистване на ума, (си) остават до, но над човешките страсти и грях. Повлияни от неправославните (хетеродоксалните) идеи и жертва на оскъдността на духовни преживявания, която поразява съвременното Православие, мнозина православни вярващи също знаят малко или дори нищо за по-дълбокото богословие на своята Църква и без съмнение биха счели идеята за християнско съвършенство на земята за несъстоятелна. Докато не установим, че е възможно да се постигне високо ниво на нравствено съвършенство и чистота от онези християни, преживели преобразения живот тук на земята, не можем да започнем да разбираме любовта така както са я разбрали Светите Отци на Църквата.
Съвременният човек има много объркани представи за любовта. Импулсите от нервната система често биват идентифицирани за прекурсори на любовта. Привързаността се дефинира свободно (в широки граници) като любов. А макар една от най-завладяващите сили в рамките на човешката психика да е търсенето от човек на самоидентичност, на смисъл, на безсмъртие и на Бога (дори атеизмът издава едно (твърде голямо) занимаване с Бога!), то (все пак) днешният човек по-скоро глуповато придава на либидото – един до голяма степен обусловен отговор на хормоналната активност и на инстинкта за възпроизводство, който подлежи на контрол и пренасочване, – силата на тези предишни страсти. Съвременният човек е създал един фалшив човек, отделен от вътрешните си нужди и поробен от набелязаните нужди, които един все по-материалистичен и извратен свят със сила е наложил в него. Такъв един човек не знае нищо за духовната любов. Той е толкова далеч от истинската любов, колкото мозъчна клетка е (далеч) от едно стихотворение.
Духовната любов, както отбелязах, е плод на духовната борба. Тя изразява живота, преобразен в Христа. Тъй като духовният живот винаги включва растеж – дори и след смъртта – то любовта, макар и да е най-висшата духовна сила и да е най-близо до Бога, също така съществува на три нива. Тези нива съответстват на една добре позната в православната светоотеческа литература йерархия на духовното познание, която се движи от по-ниското и по-конкретното схващане на даден принцип или добродетел към по-високото или по-абстрактното разбиране за същото. Св. Максим Изповедник, например, говори за йерархия на духовното развитие, движещо се от практически духовен живот (πρακτικη φιλοσοφια) до едно ниво на действие въз основа на природните познания (φυσικη θέωρια) и, накрая, до мистично ниво на разбиране (μυστικη θέωρια). По същия този начин, човек, който е завършен в духовния живот, познава любовта първо в практическите й аспекти, като φιλια (Philia), или индивидуална любов към нещо или някого, а по-късно – като αγαπη (agape), или в контекста на любов, която обвързва един човек с друг – съществуваща над простото физическо лице, и в крайна сметка, в най-висшата й форма, като ερως(eros), или пламенна любов към Бога.
Следващите глави разглеждат тези три понятия за любовта, така както са разбирани у Светите Отци Пустинножители, като се концентрират върху гостоприемство (φιλοξενια), любов към ближния (αγάπη προς του πλησίον), и любов към Бога. Тези отделни примери за любов образуват един съставен светоглед на ония, които са достигнали духовното осъществяване и – чрез Божията благодат са заживели в среда от любов, където смирението е властващата добродетел, а послушанието е завършено в живот на покайна тишина – (този светоглед) води до най-висшата форма на човешка свобода: Христовото иго.
Като финална уводна бележка, трябва да кажа няколко конкретни неща за моя подбор на Светите Отци Пустинножители. Подборът и преводът на тези анекдотични случки са изцяло и само мои и всякакви критики по възможните ограничения или недостатъци в работата ми в тази насока не бива да се простират до моя съавтор, отец Джеймс. Някои от пасажите (малко на брой) съм превел в други произведения, но в по-голямата си част това са нови преводи, които не са се появили другаде. Подредбата на анекдотичните случки също така е изцяло моя собствена, макар понякога да съм следвал подредба, взета назаем от няколко съвременни гръцки текста, почерпали от мъдростта на Ευεργετινοσ. Както и при всички от моите предишни сборници от преводи от Светите Отци Пустинножители, опитах се да уловя както тона, така и духовното качество на тези анекдотични случки, в някои случаи като използвах волности, които няма да са по вкуса на всеки читател. И тук също, аз съм единствено отговорен за резултатите.
end of translation
LOVE
By Bishop Chrysostomos
[now Archbishop Chrysostomos of Etna]
[now Archbishop Chrysostomos of Etna]
A Fourth and Last Volume in the Series
“Themes in Orthodox Patristic Psychology”
“Themes in Orthodox Patristic Psychology”
by
Bishop Chrysostomos of Oreoi
Bishop Chrysostomos of Oreoi
and
the Reverend James Thornton
the Reverend James Thornton
‘HOLY CROSS ORTHODOX PRESS’
Brookline, Massachusetts 02146
Brookline, Massachusetts 02146
© 1990
CONTENTS
Introduction (Bishop Chrysostomos) 9
CHAPTER ONE
Love as Φιλια 18
CHAPTER TWO
Love as Αγαπη 28
CHAPTER THREE
Love as Εροσ 55
Index 69
