{Темата за несътворената светлина е обяснена от о. Максим Марета [Fr. Maximus Maretta, GOC] в обръщението му, произнесено на конференция [на супер-правилните, или „десните”] през 2011 г.. О. Максим преди време беше част от РПЗЦ, но с обединението РПЗЦ – МП той се присъедини към ГПЦ. Беседата му, днес, се отнася до всички и не показва супер-правилно мислене.
Световното Православие сякаш е извадило тази тема от контекст. О. Максим го връща обратно в точно правилната перспектива с перфектна трезвост. Прочетете тази беседа, за да се запознаете с настоящето ни място и днешното ни състояние в по-общата схема на нещата.
[Йоанна Х.]} Световното Православие сякаш е извадило тази тема от контекст. О. Максим го връща обратно в точно правилната перспектива с перфектна трезвост. Прочетете тази беседа, за да се запознаете с настоящето ни място и днешното ни състояние в по-общата схема на нещата.
Ваши Преосвещенства, отци, братя и сестри в Христа,
Светът, в който се намираме днес, е свят на почти пълно изоставяне на Бога. Ние живеем в едно напълно светско общество, в което религията в най-добрия случай се игнорира, а в най-лошия – бива активно тормозена. Всеки аспект от нашата култура се бори против познаването на Бога и против християнския начин на живот. Как ние – православните християни, би следвало да водим набожен и сериозен живот, имащ Христос за свой център? Как можем да следваме стъпките на Светите Отци и да продражаваме на техните светоглед и начин на живот?
Част от отговора, мисля, е в това, че трябва да се опитаме да разберем писанията на Светите Отци. Това, което бих искал да сторя днес, е да ви предложа кратко описание на духовния живот според ученията на Светите Отци. Макар че част от онова, което ще ви кажа може да изглежда на пръв поглед малко абстрактно или дори неприложимо по отношение на живота на средностатистическия човек в света, мисля, че това човек да има разбиране на теорията, която стои зад духовния живот, е изключително полезно за всички. Всички ние, независимо дали сме духовници или монаси, или миряни, в крайна сметка имаме една и съща цел: да се съединим с Христа. Едни и същи духовни закони важат за всички ни, въпреки че някои от особеностите може и да се различават в зависимост от статуса на даден човек в живота. Всички ние сме хора и всички ние сме православни християни, и всички ние следваме едно и също Евангелие и едни и същи Свети Отци на Църквата. Светите Отци са писали не просто за монасите, а за всички хора; и всеки, който има сериозно намерение да води живот в съответствие с Евангелието трябва да разбере основополагащите правила за духовната бран и основните рамки, в които работим за нашето спасение.
Една от най-големите хвалби на Православната Църква е това, че ние не влизаме в духовната бран сляпо както правят протестантите и сектантите, а по-скоро с определен план наум. Според св. Максим Изповедник, ние трябва да се борим „по научному”. „По научному” ще рече, че духовният живот може да бъде анализиран и разбит на части, така че да знаем какво правим във всяка една стъпка по пътя. Стремим се да разберем кои са пречките пред нас, как можем да преодолеем изкушенията, какви са проявите на благодатта, каква е разликата между благодат и заблуда и така нататък.
Духовният живот като цяло е разделен на три етапа, които за първи път са били ясно разграничени от св. Дионисий Ареопагит. Той говори за етапите като [за] пречистване, просветление и съвършенство. Други Свети Отци говорят за последния етап като [за] обо́жение. Пречистването е етапът, в който започват всички хора: това е, когато се очистваме от осемте главни страсти, за да се подготвим да получим Божията благодат. Най-простичкият начин да мислим за страстите е като за лоши навици. Като се пречистваме от тях ние достигаме състоянието на безстрастие, което е предпоставка за обитаването на Светия Дух и за непрестанната молитва.
Светите Отци на Църквата изброяват осем общи [главни] страсти: лакомия, блудство, алчност, гняв, равнодушие или отегчение, отчаяние, тщеславие и гордост. Тези осем страсти идват от три основни [коренни] страсти, които са любов към удоволствие, любов към притежание и гордост. Те са описани в Свещеното Писание като „похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска” [1 Йоан. 2:16]. Тези три страсти на свой ред произхождат от един източник на всяко зло, който е любовта към самия себе си. И така, страстите са изброени в определен традиционен ред, който не е случаен, а по-скоро е свързани с начина, по който те властват над нас и с реда, в който трябва да се борим с тях. Като така, първите страсти, които са изброени, са лакомия и блудство, които са грехове, свързани с плътта. Греховете на плътта сякаш са първите, в които изпадаме (по този начин Адам изпадна в лакомия в рая), понеже те предлагат незабавно удоволствие и удовлетвореност. И така, там където Адам падна, и ние трябва да започнем нашия духовен живот; ще рече – с постене. Тъй стана, че Христос започна Своето служение чрез четиридесетдневен пост в пустинята. Другите страсти следват поред, като звършват с гордостта, която едноврменно е най-лошата от всички и е изцяло нематериална.
В етапа на пречистване, нашата основна цел е да изкореним и унищожим страстите. Божията милост, обаче, е винаги с нас: обикновено по незабележими начини, но понякога и по начини, които са напълно очевидни. Всеки един от трите етапа има свое собствено ниво на благодат, която постепенно става все по-интензивна и по-забележима. Тези дела на Божията благодат са красиво описана от Йоан Преподобни, сирийски отшелник, чиито творби са събрани ведно с творбите на св. Исаак Сириец. Той описва благодатта, която получаваме, докато биваме пречиствани, по следния начин, към който повечето от нас могат да се съотнесат на някакво ниво.
„Посещенията на Първия Етап [т.е. на очистването от страстите]
√ Понякога благодатта сее смирение в сърцето на човека и прави мисълта му по-ниска и от прахта и пепелта.
√ Понякога тя го кара да пролива сълзи посредством спомнянето на своите грехове.
√ Понякога прави рецитирането на Псалмите да се услажда на сърцето му, като му дарява лекота и наслада в дългото му служение.
√ Понякога го кара да обикне честите земни поклони, възбуждайки у него импулси на скръб и смирение, или на радост и увереност.
√ Понякога го утешава с мечтания, той трябва да е предпазлив с тях, независимо колко прекрасни са те, заради Лукавия.
√ Понякога го стимулира с възпоменание на светиите и на техните трудове и постижения, като му дава пламенно желание да подражава на трудовете им.
√ Понякога го укорява с възпоменание на грешките му и как благодатта търпеливо го е търпяла като любяща медицинска сестра, и при този спомен той ще рони сълзи на скръб и радост. Тук, ако благодатта не би поддържала сърцето, той ще издъхне поради множеството парещи сълзи.
√ Понякога му дарява неспирни похвали и услаждане в тях.
√ Понякога го кара да обикне постоянното четене и смесва сълзи или удоволствие с него.
√ Понякога му припомня живота на нашия Господ, и човек става смирен, но радостен; или изобразява Страданието пред него и го кара да рони от очите си страдалчески сълзи без мяра.
√ Понякога вдъхновява у него любов да прави неща за удоволствието на братята му.
√ Понякога тя ще до дари с мълчние, за да потуши импулсите на страстите.
√ Понякога тя ще се разбуди в сърцето му жал за угнетените и служение на болните.
Посредством тези неща благодатта на Духа пречиства и полира душата на начинаещия и на всекиго, който обърне гръб на своето безгрижие и гнусни дела, и като се доближава до нея го поставя под ярема на послушанието”.
Когато даден човек се е пречистил от страстите, благодатта на Светия Дух се спуска върху него и просветлява душата му. Тази фаза Светите Отци наричат просветление, и тя се нарича така, защото човек възприема цялата реалност по един коренно различен начин. Човек не само се освобождава от страстите, които разкривяват нашето възприятие на нещата, но също така човек вижда всичко чрез и във Бога: той вижда нещата така както са свързани с Бог, а не така както са свързани със собствените ни желания. С други думи, той вижда нещата такива каквито те наистина са. Това възприятие е толкова различно от възприятието на човек, който е под влиянието на страстите, че разликата е като между светлината и тъмнината. Такъв човек навлиза в друг един свят, свят на светлина и благодат; и все пак, това не е съзерцаването на несътворената светлина, която се отнася до хора в състояние на обОжение. Има три основни характеристики на състоянието на просветление:
1. непрестанна молитва
2. приемането на даровете на Светия Дух
3. съзерцание на “logoi” или на вътрешните принципи на сътворението
√ Понякога тя го кара да пролива сълзи посредством спомнянето на своите грехове.
√ Понякога прави рецитирането на Псалмите да се услажда на сърцето му, като му дарява лекота и наслада в дългото му служение.
√ Понякога го кара да обикне честите земни поклони, възбуждайки у него импулси на скръб и смирение, или на радост и увереност.
√ Понякога го утешава с мечтания, той трябва да е предпазлив с тях, независимо колко прекрасни са те, заради Лукавия.
√ Понякога го стимулира с възпоменание на светиите и на техните трудове и постижения, като му дава пламенно желание да подражава на трудовете им.
√ Понякога го укорява с възпоменание на грешките му и как благодатта търпеливо го е търпяла като любяща медицинска сестра, и при този спомен той ще рони сълзи на скръб и радост. Тук, ако благодатта не би поддържала сърцето, той ще издъхне поради множеството парещи сълзи.
√ Понякога му дарява неспирни похвали и услаждане в тях.
√ Понякога го кара да обикне постоянното четене и смесва сълзи или удоволствие с него.
√ Понякога му припомня живота на нашия Господ, и човек става смирен, но радостен; или изобразява Страданието пред него и го кара да рони от очите си страдалчески сълзи без мяра.
√ Понякога вдъхновява у него любов да прави неща за удоволствието на братята му.
√ Понякога тя ще до дари с мълчние, за да потуши импулсите на страстите.
√ Понякога тя ще се разбуди в сърцето му жал за угнетените и служение на болните.
Посредством тези неща благодатта на Духа пречиства и полира душата на начинаещия и на всекиго, който обърне гръб на своето безгрижие и гнусни дела, и като се доближава до нея го поставя под ярема на послушанието”.
Когато даден човек се е пречистил от страстите, благодатта на Светия Дух се спуска върху него и просветлява душата му. Тази фаза Светите Отци наричат просветление, и тя се нарича така, защото човек възприема цялата реалност по един коренно различен начин. Човек не само се освобождава от страстите, които разкривяват нашето възприятие на нещата, но също така човек вижда всичко чрез и във Бога: той вижда нещата така както са свързани с Бог, а не така както са свързани със собствените ни желания. С други думи, той вижда нещата такива каквито те наистина са. Това възприятие е толкова различно от възприятието на човек, който е под влиянието на страстите, че разликата е като между светлината и тъмнината. Такъв човек навлиза в друг един свят, свят на светлина и благодат; и все пак, това не е съзерцаването на несътворената светлина, която се отнася до хора в състояние на обОжение. Има три основни характеристики на състоянието на просветление:
1. непрестанна молитва
2. приемането на даровете на Светия Дух
3. съзерцание на “logoi” или на вътрешните принципи на сътворението
Непрестанната молитва
не е просто повтаряне на молитва (като например Иисусовата молитва) отново и отново, макар че този вид често-повтаряна молитва е една необходима прелюдия към непрестанната молитва. Непрестанната молитва е непрекъсното съзнание за Бог, Който живее вътре в нас, по един съвсем конкретен и личен начин, така че погледът ни е винаги вперен в Него. Ние Му говорим, не като на някой отсъстващ или отдалечен, а като на някой, който е плътно с нас: не просто до нас като приятел, или пред нас като партньор в обръщането, а вътре в нас като част от самите нас. Тогава ние се изпълваме с непрестанно удоволствие и радост.Чувствените удоволствия считаме за мръсотия и нечистотия, и не желаем нищо друго, освен завинаги да сме в Неговото присъствие. Това е състоянието, което е естествено за човек. Това е състоянието, в което и за което сме създадени, но което сме загубили чрез грях. Човек в това състояние винаги крачи редом с Бога, във всичките си действия той е ведно с Христа, и макар че някои дейности може и да отнемат част от вниманието му за известно време, Христос остава вътре в него, тъй че той може незабавно да се върне към Него, когато привърши със задачата си. Или по-точно казано – и на езика на Светите Отци, разумът му се занимава със светски дела, а интелектът му остава с Бога. В това състояние човек остава да се моли дори и когато е заспал. Това не означава просто, че той сънува, че се моли (защото това се случва често на някой, който все още бива пречистван от греха), а по-скоро, че част от неговия ум (разум) спи, а друга част (интелектът) остава буден и никога не се отклонява от Христовото присъствие.
Трябва да помним, че непрестанната молитва не е идентична с умосърдечната молитва. Въпреки че Светите Отци често използват терминологията свободно, по принцип, умната молитва [молитвата на ума] е всяка молитва, в която човек се съсредоточава върху смисъла на думите, които прознася. Всъщност, всяка молитва, която заслужава името си, е молитва на ума, защото ако не би имало внимание, то това е просто едно бърборене. Сърдечната молитва [молитва на сърцето] е всяка молитва, в която се усеща разкаяние: това често е съпроводено от сълзи. Непрестанната молитва винаги е съпроводена от сърдечна молитва, но не е идентична с нея, защото мнозина – може би повечето хора – преживяват сърдечна молитва без изобщо да са вкусили от непрестанната молитва.
Човек, който е стигнал до непрестанната молитва, не е имунизиран срещу изкушения, тъкмо напротив, той постоянно е обект на все повече и повече нападения на бесовете. Все пак, понеже страстите са били премахнати вътре в него, той не чувства никаква конкретна склонност да се поддаде на изкушението, и така лесно го отблъсква. Изкушението, така да се каже, е извън него, а не е отвътре какъвто е случаят на един страстен човек, който има греховни навици. Понеже бесовете не могат директно да изкушат такъв човек, те обикновено прибягват до предизвикване на най-ужасни и невероятни обстоятелства около човека, за да го прогневят и той да поддаде.
Подобни изкушения включват клевети, преследване, физическо заболяване и други подобни. Ето защо почти всички светии на Църквата са претърпявали подобни неща. Бесовете не са могли да ги нападат по никой друг начин, тъй като те са били защитени от страстите посредством пребиваващата в тях благодат Христова. Разбира се, в състояние на просветление човек запазва, запазва свободната си воля, и винаги може да избере да се поддаде на по-противни страсти. Това се е случило на мнозина добродетелни отшелници в цялата история.
Най-вече, човек в това състояние трябва да се бои от гордостта, защото тя може да се прокрадне у него незабелязано и да го повлече надолу в бездната.
Втората характеристика на човек в състояние на просветление е, че той получава даровете на Светия Дух. Те са изброени от апостол Павел в посланието му до Галатяни: „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон. Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите [на англ. – „привързаностите“, но в скоби в прев. текст се пояснява думата като „букв. страстите“ – б.пр] и похотите. Ако живеем духом, по дух сме длъжни и да постъпваме” [Галат. 5:22-5]. Когато това се случва с човек, той не просто извършва добродетелни действия, но Христос живее в него и в действителност извършва действията заедно с него. Той не губи контрол над самия себе си, нито предава свободната си воля, нито се превръща в марионетка, а по-скоро, Христовите енергии стават негови енергии, така че онова, което прави, не произлиза от самия него, а от Христа вътре в него. Тогава той казва, „и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” [Галат. 2:20]. Той идеално е успоредил волята си с волята на Христа, дори както Христовата човешка воля бе в идеално съгласие с Неговата божествена воля. Двете съвпадат заедно, без никакво противопоставянето помежду си. Те са в идеална хармония и съгласие. Както Халкидонският Събор обявява, те са обединени без промяна, без объркване, без разделение и без отделяне. Това се отнася първо до единението на божествената и човешката природа в Христос, и понеже Христос е нашият модел във всичко, това се отнася също и до единението на нашата човешка природа с божествената благодат, когато Светият Дух се спусне над нас. По този начин нашите действия стават действия Христови, и в същото време те все-таки са [си] изцяло наши собствени действия. Защото Христос, като дава Самия Себе Си на нас, ни дава Самия Себе Си като истински дар, и все още си остава Самият Себе Си.
Докато добродетелите, които извършваме, са Христови, защото сме били единени с Него и сме се облекли в Него, именно Светият Дух, Който привнася Христос вътре в нас. По тази причина даровете се наричат плодовете на Духа. Светците могат да съзерцават как Светият Дух прави тъй, че Христос да присъства вътре в самите тях. В действителност, където има един от Светата Троица, там също са и останалите, защото Тримата са неразделни и действат като един.
Третата характеристика на човек в просветление е, че той възприема „logoi” или вътрешните принципи на сътвореното. Бог е непознаваем в Неговата същност, но ние можем да придобием известни ограничени познания за Него от Неговите енергии и от Неговите дела. Тъй като всички хора по природа желаят да познават нещата, [то] човек, който се стреми да води благочестив живот, естествено ще иска да познае Бог. В частност, той ще иска да разбере толкова от Божията мисъл, колкото се отнася до хората и сътворения свят.
Познанието за Бога, доколкото Той е свързан със Своето творение, се нарича съзерцание на „logoi” или вътрешните принципи на сътвореното. Това съзерцание принадлежи на достигналите състоянието на безстрастност и получилите божествена сила на възприятието. Въпреки това, едно негово предвкусване е достъпно дори и за хора в страстно състояние.
Вътре в Бог има „logoi” или вътрешни принципи, които едновременно са шаблоните или чертежите за цялото сътворение, и смисълът зад него. Тези „logoi” сами по себе си са несътворени и част от Бога, но те са Божия мисъл, доколкото тя се отнася до сътворението. Като такива, те са несътворени божествени енергии. На всяко създадено естество съответства логос, и всички логоси са обединени в лицето на Божието Слово (Логос). Св. Максим Изповедник прекрасно обяснява учението на Църквата за logoi:
„Ако [даден човек] интелигентно насочи въображението на душата към безкрайните различия и разнообразия на нещата, както те съществуват по природа и обърне дирещото си око с разбиране по посока на разбираемия модел (логос), според който те са били направени, то не би ли узнал, че едничкият Логос представлява много логоси? Това е очевидно в несравнимите различия между тварните неща. Защото всяка една твар е безпогрешно уникална сама по себе си и идентичността й остава разпознаваема по отношение на други твари. Човек също така ще узнае, че многото логоси представляват едничкият Логос, с Когото са свързани всички неща и Който съществува в Самия Себе Си без объркване, същественият и индивидуално различим Бог, Логосът [Словото] на Бог Отец... Защото той държеше заедно в Самия Себе Си логосите преди те да бъдат, по милостивата Си воля Той създаде всичко видимо и невидимо от небитието. Със Своето Слово и със Своята Мъдрост, Той направи всички неща и прави всички неща, както универсални, така и частни, в правилното време.
Защото ние вярваме, че логосът на ангелите е предшествал тяхното създаване; логос е предшествал създаването на всяка една от тварите и силите, изпълващи горния свят; логос е предшествал създаването на човешки същества; логос е предшествал всичко, което получава своето създание от Бог, и така нататък. Не е необходимо да говорим за всички тях.
Логосът, чието превъзходство е несравнимо, неизразимо и немислимо, Сам по себе си, се възвисява над цялото творение и дори отвъд идеята за разлика и различие. Същият този Логос, чиято доброта е разкрита и преумножена във всичките неща, които водят началото си от Него, със степента на красота, подходящи за всяка твар, съединява „всичко небесно и земно под един глава – Христа“ (Ефес. 1:10). Чрез този Логос бидоха създадени и продължават да съществуват, защото от него нещата, които бидоха направени, бидоха създадени по определен начин и с определена причина, а като продължават да съществуват – и като се движат, те участват в Бога...
Логосите на всички неща, познати от Бога преди тяхното сътворение са здраво фиксирани у Бога. Те са у Онзи, Който е истината за всички неща. И все пак всички тези неща, неща налични и които тепърва ще станат, не са били създадени в същото време, в което Бог ги е познал [понеже Той винаги ги е познавал], а по-скоро, всяко едно е било създадено по подходящия според своя логос начин, в подходящото според мъдростта на твореца време, и всяко едно от тях само за себе си се е сдобило с конкретно действително битие. Защото Творецът е винаги съществуващо Същество, но те съществуват потенциално преди те да съществуват в действителност... Защото всички тварни неща са дефинирани – по своята същност и по начина си на развитие, от собствените си логоси, и от логосите на съществата, които предоставят външния за тях контекст. Чрез тези логоси те намират своите определящи [ги] граници.”1
1 Ambiguum 7, 1077C - 1084B, прев. Пол M. Блоуърс „За Космическото Тайнство на Иисус Христос”, издателство на семинарията „Св. Владимир”, 2003 г.
По този начин логосите са моделите, принципите и основите на естествата на всички тварни неща. Защото, доколкото нещата [тварите] съществуват, те имат природа, която е обща за подобните индивиди. Тази природа, доколкото е замислена от Бога, представлява логос, но като пример от реалността и възприемана от човешкия ум, тя представлява онова, което наричаме „универсал”. Универсал е една концепция на единение сред подобни индивидуални неща [твари], които умът отделя [прави извлечение] от това че вижда, че тези индивиди са наистина подобни. При това положение, възприемането на универсалите съвсем не е едно и също [нещо] като съзерцание на логосите. Всеки човек разпознава и класифицира неща като универсали в ежедневието, например, когато казвам, че този клен пред мен е дърво, аз идентифицирам какъв вид универсал е то: какъв вид природа има.
„Дърво” е универсал, обхващащ всички отделни растения със ствол и листа. Този вид идентификация е в основата на човешкото познание – за това как ние познаваме света около нас – и той няма нищо общо с духовния живот. Когато съзерцавам логоса на дърветата, обаче, виждам защо Бог е направил дърветата, каква е тяхната връзка с Бога, каква е връзката им с мен самия, както и цялото останало творение.
Човек, който все още не е достигнал безстрастност, не може да възприеме това както то е в действителност, но може да усети негова отсянка, така да се каже. Св. Максим Изповедник сякаш прави разлика между естественото съзерцание на тварните неща, които [от една страна] всички хора – дори и не-християни, могат да практикуват по някакъв начин; и [от друга страна] съзерцанието, което се отнася до пречистените от страстите, чието вътрешно зрение е прояснено. Първото е най-забележимо в усамотени и пусти места: в горите, планините и потоците, където Божието творение не е било опетнено от човешка ръка. Там човешкото сърце естествено се трогва от удоволствие и почуда, и човек усеща, че има нещо отвъд онова, което възприемат физическите сетива, че по някакъв начин цялото е повече от сбора от неговите [съставни] части. Това опитно преживяване представлява коренът на голяма част от човешките религиозни чувства, и то може да доведе човек по-близо до Бог. Но извън вярата, то обикновено води до някаква форма на езичество, защото хората – освен откровението – объркват онзи смисъл на нещо отвъдно със стоящото пред тях и си мислят, че свръхестественото (което те не могат да видят, а едва бегло сещат) произлиза от природата (която лежи в простото виждане), вместо тъкмо обратното, какъвто е случаят в действителност. По този начин хората са изпаднали в боготворене на сътворението, вместо на Твореца.
Това чувство също така има много общо съв съвременното екологично движение, което има явна тенденция към езичеството, в смисъл, че много от природозащитниците са склонни да обожествяват природата, или най-малкото мислят за природата като за по-важна от човечеството. Въпреки това, за един християнин съзерцанието на природния свят е изгодно и може да доведе човек до Бога, макар и само косвено. Прекият начин, разбира се, е чрез молитва и причастяване със светопричастния живот на Църквата.
При пречистването си от своите страсти, човек ще възприема нещата все по-ясно. Защото страстният човек гледа на нещата със страст, а възприятието му е разкривено от желанието му за удоволствия. Но човекът, който е изоставил преследването на удоволствия, вече не гледа на нещата според това как те биха могли да удовлетворят желанията му. Той гледа на нещата и вижда колко мъдро и красиво са били сътворени те. Такъв човек напредва нагоре към истинското съзерцание на логосите, но той все още не го е достигнал, защото Светият Дух все още не се е вселил в него и не му е отворил очите, та да вижда пълноценно. Когато, обаче, той получи тази благодат, тогава той вижда как Бог е във всички неща и всички неща са в Бога, той вижда Бога като началото, средата и края на всичко. Материалният свят вече не отвлича вниманието му от Бога, а по-скоро го кара да възхвалява Твореца, Който е направил всички неща добри.
Тук бих искал да предвидя едно всеобщо неправилно разбиране. Човек, който съзерцава вътрешните принципи на сътворението, не се сдобива с разбиране за съществата на едно научно ниво или на ниво на частици по-малки от атома. Този вид знание няма никакво значение за духовния живот. Той е полезен само за манипулиране на материята според желанията на човешката воля. В нашия свят днес, това означава преследването на удоволствие чрез нови технологии като телевизия, компютри, видео игри и т.н. Но духовният човек разбира какво представлява всяка твар по отношение на Бога, човека и останалото творение, и това съзерцание едновременно го услажда и го приближава до Бога.
Има и още един смисъл, в който се използва думата логос, и той е тясно свързан с това, което ние току-що описахме, макар и да не изглежда така на пръв поглед.
Това е вътрешното значение на Свещеното Писание. Отчасти, това означава да се тълкуват Писанията по един алегоричен (или по-скоро, духовен) начин, въпреки че отива отвъд това.
Всеки може да тълкува Писанието алегорично след малко практика, но само човек, който е бил просветен от Светия Дух, може да разбере всичките пасажи в техните дълбоки и истински значения. Това се случва на няколко нива. Историческите събития – особено във Ветхия, но също така и в Новия Завет – се отнасят било до живота на Христос, било до нашия живот. Христовите думи се разбират не просто като морални предписания, но като събития в духовния ни живот. С нашето изживяване на това как Бог действа в нас, ние разбираме, че именно за това се отнасят думите на Писанието, и това разбиране ни подбужда към по-голямо ревност и по-голяма любов към Бога. В същото време, това изяснява пътищата на духовния живот и ни дава прозрение и проникновение за това как следва да действаме и мислим. Това възприемане на логоса на Писанието не е функция на разума, който претегля и сравнява и изчислява значението на пасажите с позоваване на други библейски пасажи или на известни факти от историята или философията. Това е по-скоро едно възприятие на интелекта, на умосърдечната [умната] сила на душата, което става посредством действието на Светия Дух върху пречистения от страсти ум. Това визприятие по някакъв начин е паралелно на притежаването на плодовете на Духа, защото силата, която действа в нас, е Самият несътворен Свети Дух, а съзерцанието на логоса на Писанието е притежаване на Неговите нетварни енергии.
Точно както има предзнаменование и начало на истинското съзерцание на логосите на тварите от страстния човек при размишляването върху природния свят, така има предзнаменование и начало на съзерцание на логосите на Писанието при тълкуването на Писанието в неговия алегоричен или духовен начин.
По такъв начин град Йерусалим символизира човешката душа, и Църквата, а също така и небесния Йерусалим [свише], който е Царството Небесно. Алегоричният метод на тълкуване на Писанията може да бъде научен от изучаването на произведенията на Светите Отци, и след като бъдат разбрани общите принципи, голяма част от Писанието ще стане лесна за тълкуване в по-дълбокия си смисъл. Въпреки това, не това е изтинското съзерцание на логосите на Писанието, защото това се случва само в онези души, които са просветлени от Духа, които са в състояние да поставят в контекст думите от собствения си опит на Христовото обитаване. Това съзерцание обикновено е съпроводено от разкаяние, сълзи или наслада.
Действията на благодатта в човек, който е на етапа на просветление, са описани по следния начин:
Среден Етап, [т.е. състояние на просветление]
Оттук насетне Духът променя действията си в душата забележжимо, така че тя бива просветлена по такъв начин и се освещава за приемането на дарове, за видения на откровения и за възприемането на скрити тайнства.
√ Понякога благодатта идва да си отдъхне вурху му по време на службата му и успокоява ума му от блуждаещи мисли, а дори и прекъсва службата, като изпраща ума му в екстаз с разбирането за някое тайнство.
√ Понякога тя прекъсва службата му със сълзи за любовта към неговия Господ.
√ Понякога тя придава покой в ума му, и кара пеенето му да престане, без мисъл, без спомен за каквото и да било, или размисъл, макар че понякога тя задържа службата му за още по-отличен размисъл.
√ Понякога възбужда горещи огнени импулси в сърцето му от Христова любов, а душата му бива възпламенена, крайниците му биват парализирани, и той пада възнак. Понякога тя възбужда ревностна топлина в сърцето му, а тялото и душата му биват запалени, така, че той предполага, че всяка негова част бива изяждана от пламъците.
√ Понякога благодатта идва да си отдъхне вурху му по време на службата му и успокоява ума му от блуждаещи мисли, а дори и прекъсва службата, като изпраща ума му в екстаз с разбирането за някое тайнство.
√ Понякога тя прекъсва службата му със сълзи за любовта към неговия Господ.
√ Понякога тя придава покой в ума му, и кара пеенето му да престане, без мисъл, без спомен за каквото и да било, или размисъл, макар че понякога тя задържа службата му за още по-отличен размисъл.
√ Понякога възбужда горещи огнени импулси в сърцето му от Христова любов, а душата му бива възпламенена, крайниците му биват парализирани, и той пада възнак. Понякога тя възбужда ревностна топлина в сърцето му, а тялото и душата му биват запалени, така, че той предполага, че всяка негова част бива изяждана от пламъците.
Най-висшият етап в духовния живот се нарича
съвършенство или обОжение.
съвършенство или обОжение.
ОбОжението означава, че по благодат се превръщаме в това което Бог е по природа. Тоест, Божиите енергии, които вече са активни в човека, просветен от Светия Дух, вече действат по такъв начин, че човекът започва да придобива онези свръхестествени качества, които принадлежат на Бога. Първом, той започва да съзира видението на несътворената светлина. И тук, очите на ума и дори на тялото се променят по благодат, така че да могат да виждат Самия Бог, доколкото Бог благоволи да Се разкрие. Той не съзира същността на Бога, тъй като това е напълно отвъд всичко и напълно недостижимо завинаги, но той вижда как Бог Се проявява в Своите енергии; т.е. в Своите действия. И така, не искам да се спирам на тази тема, защото това наистина е отвъд нас, но достатъчно е да кажа, че видението на несътворената светлина е чисто единение с Бога и вкусване на живота в Царството Небесно.
ОбОженият човек придобива също и дарбата да върши чудеса. Той е станал бог по благодат и по този начин, малко по малко, придобива онези черти, които характеризират Бога. Бог е всемогъщ, и така светецът носи в малка степен белезите на Божието всемогъщество като върши разни чудеса. Бог е всезнаещ, и така светецът започва да узнава хорските мисли. Бог е вездесъщ, и така светецът знае какво се случва в отдалечени места. Нормалните граници на време и пространство вече не важат, защото Бог ги превъзхожда, и светецът, който пребивава в Бога, също ги превъзхожда дотолкова, че носи белезите на божествената благодат. Има определена последователност на чудотворството, която по принцип важи за светиите: най-ниската [степен] е ясновидство и пророчество, следвана от приятелство с диви зверове, сетне излекуване на леки заболявания, умножаване на храна, контрол над времето и природата, лечение на основни заболявания и възстановяване на части от тялото, и в крайна сметка – възкресяване на мъртвите. Въпреки това, те са дарове от Бога, а не са типични за нашата природа. Бог ги дарява както Той пожелае и знае най-добре. Те се даруват за полза на хората покрай светеца, а не за самия светец, и често се дават с конкретна цел, например обръщането [в Християнство] на дадена нация, което обикновено се извършва от един светец, който чрез чудесата си обръща [във вярата] управляващата класа на страната. Друг пример е Св. Йоан Кронщадски, на когото Бог е дал големи чудотворни сили, за да се призове Русия обратно към вярата от ръба на разрухата – безуспешно, както се оказа. Но повечето светии никога и не получават нещо повече от ясновидство или лечение на леки заболявания, било защото не са достигнали нужните висоти на светостта, било – обикновено, защото тяхното време и място не изискват подобни чудеса. Някои светци, особено архиереи, така и не получават нещо повече от ясновидство, а това е така, защото Бог им е дал различна благодат, благодат, която е по-подходяща и полезна за положението им: благодатта да излагат точно догматите на вярата. Защото, както казва апостолът, съществува разнообразие от дарове, но все един и същи Дух действа във всички тях.
ОбОжението – казано по същество, принадлежи на бъдещия свят. В този свят животът е едва временно състояние, човек само вижда несътворената светлина за ограничени периоди от време, това може да е за една секунда, или да продължава с много дни. Това се извършва изцяло по усмотрение на Бога като щедър дар, не съществува никакъв начин, по който ние можем да предизвикаме това състояние вътре в себе си, така както се опитват да правят индусите или будистите. Йоан Преподобни описва това състояние така:
ОбОженият човек придобива също и дарбата да върши чудеса. Той е станал бог по благодат и по този начин, малко по малко, придобива онези черти, които характеризират Бога. Бог е всемогъщ, и така светецът носи в малка степен белезите на Божието всемогъщество като върши разни чудеса. Бог е всезнаещ, и така светецът започва да узнава хорските мисли. Бог е вездесъщ, и така светецът знае какво се случва в отдалечени места. Нормалните граници на време и пространство вече не важат, защото Бог ги превъзхожда, и светецът, който пребивава в Бога, също ги превъзхожда дотолкова, че носи белезите на божествената благодат. Има определена последователност на чудотворството, която по принцип важи за светиите: най-ниската [степен] е ясновидство и пророчество, следвана от приятелство с диви зверове, сетне излекуване на леки заболявания, умножаване на храна, контрол над времето и природата, лечение на основни заболявания и възстановяване на части от тялото, и в крайна сметка – възкресяване на мъртвите. Въпреки това, те са дарове от Бога, а не са типични за нашата природа. Бог ги дарява както Той пожелае и знае най-добре. Те се даруват за полза на хората покрай светеца, а не за самия светец, и често се дават с конкретна цел, например обръщането [в Християнство] на дадена нация, което обикновено се извършва от един светец, който чрез чудесата си обръща [във вярата] управляващата класа на страната. Друг пример е Св. Йоан Кронщадски, на когото Бог е дал големи чудотворни сили, за да се призове Русия обратно към вярата от ръба на разрухата – безуспешно, както се оказа. Но повечето светии никога и не получават нещо повече от ясновидство или лечение на леки заболявания, било защото не са достигнали нужните висоти на светостта, било – обикновено, защото тяхното време и място не изискват подобни чудеса. Някои светци, особено архиереи, така и не получават нещо повече от ясновидство, а това е така, защото Бог им е дал различна благодат, благодат, която е по-подходяща и полезна за положението им: благодатта да излагат точно догматите на вярата. Защото, както казва апостолът, съществува разнообразие от дарове, но все един и същи Дух действа във всички тях.
ОбОжението – казано по същество, принадлежи на бъдещия свят. В този свят животът е едва временно състояние, човек само вижда несътворената светлина за ограничени периоди от време, това може да е за една секунда, или да продължава с много дни. Това се извършва изцяло по усмотрение на Бога като щедър дар, не съществува никакъв начин, по който ние можем да предизвикаме това състояние вътре в себе си, така както се опитват да правят индусите или будистите. Йоан Преподобни описва това състояние така:
Етап на Съвършенство [т.е. на обОжение]
Тук започва навлизането в съкровищницата, мястото на славни видения, място на радост и ликуване, място без сянка, място на светлина, където не се и споменава тъмнината, място на светлина и наслада, място на мир, жителите на което са просветлени от гледката на красотата на Царя. Сега сърцето им ще се възрадва, на онези, които са подирили Господа в беди, които са жадували да Го зърнат, и на които Той е показал лицето Си. Влезте сега и си отдъхнете, вие, които бяхте изнурени и изтощени. Излегнете се заедно с Господ в брачната стая, вие, които ридаехте на прага. Сълзите на скръб са секнали, а борбите и битките са били отмахнати, тежкият труд и конфликтите са престанали. Сега е време за отдих. Страхът е отстранен от пътя на пламенната любов. Импулсите на ума са възпрени в изумление пред чудесните гледки.
Това е мястото, в което жителите вдишват Духа; като умовете им са упокоени от импулси, Духът изговоря Своите тайни [на] в него.
Това е място на красота и спокойствие, името му е светлина без подобие.
Покана да влезем в него идва от Духа към енергичния ум, импулсите на чиито сили за виждане са изнурени, да се вгледаме, да съзрем Едничкия, Който е във всичко [и във всички] и в Когото е всичко. А когато става дума за молитва, той вижда собствената си слава и връз душата зазорява красотата на собствената й природа и той вижда самия себе си такъв какъвто истински е, и вижда божествената светлина да зазорява в него и да го променя в Негово подобие, докато подобието на собствената му природа е отнето от погледа му, и вижда себе си като подобие на Бога, бидейки съединен със светлината без подобие, която е светлината на Светата Троица, просияваща в самата душа. Той се потопява във вълните на своята красота и остава в екстаз в продължение на дълъг период от време.
От съществено значение за духовния живот е това [човек] да има водач, който притежава опит в борбата срещу страстите и е просветлен от Светия Дух. Такива хора са духовниците, които са ръкоположени в съответните си рангове, според своето ниво на святост. По този начин, както обяснява Св. Дионисий Аеропагит, има три нива духовенство, съответстващи на трите етапа на духовния живот. Дяконите са тези, които са в напреднал етап на пречистване и които учат другите как да се пречистват. Ето защо, по традиция дяконите отговарят за катехизиса. Свещениците са тези, които са просветлени и които водят останалите към просветление посредством своите учения и посредством тайнствата [и най-вече причастието]. Епископите са тези, които са в състояние на обОжение и които водят останалите към същото състояние като председателствуват цялото събрание на Църквата.
Очевидно, тази картинка е значително отженена [разведена] от сегашната реалност в Църквата. Въпреки това, тя си остава един теоретичен идеал, към който ние следва да се стремим, доколкото това е възможно. Това е вярно, независимо от факта, че мнозина от светците са отказвали да бъдат ръкоположени от смирение, както и от факта, че в системата има определено [неголямо] количество гъвкавост.
Духовният и отшелнически живот, така както е изложен в писанията на Светите Отци, е неразделна част – дори и немислима – отделно от тайнствата [и причастието] и предполага активно участие в тях. Това е така, защото описаният живот представлява християнски живот, а не просто един философски живот на добродетели, какъвто е описан от езически автори като платонисти и индуси. Като такива, всяка наша мисъл и действие трябва да се случва единствено в контекста на Христос, защото духовният живот на християнина е животът на Христа; а животът на Христа бива опосредстван, даруван [проявяван?!?] и изразен посредством тайнствата.
В кръщението, ние се възобновяваме и получаваме просветление – потенциално [просветление], ако сме кърмачета или все още пребиваваме в страстно състояние – но действително [просветление], ако сме пречистени от страстите. Ние се кръщаваме в Христовата смърт – което означава, че умираме за страстите и по този начин приемаме Христа и биваме оправдани, т.е. просветлени. По този начин кръстеният може да бъде наречен както просветлен, така и оправдан, макар че ако той не е напълно пречистен тази действителност все още не е изцяло реализирана вътре в него. И ако ние продължаваме да напредваме – биваме прославени, т.е. обОжени. Така че, когато четем в Свещеното Писание за смърт или умиране, трябва да разбераме, че това означава очистване от страстите, т.е. ние умираме за страстите чрез аскетизъм. Когато четем за оправдание, трябва да разбираме просветление, защото просветлението описва духовните ни преживявания, когато Светият Дух слиза над нас, докато оправданието просто означава нашата връзка с Бог по отношение на греха, когато сме в това състояние. Когато четем за слава или прославление, следва да разбираме обОжение, защото учавстваме в славата, която принадлежи на Бога. Като пример, можем да разгледаме онова, което казва св. Павел в Посланието към римляни, „Или не знаете, че всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме? И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот. Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението, като знаем това, че ветхият наш човек е разпнат с Него, за да бъде унищожено греховното тяло, та да не бъдем вече роби на греха; защото, който е умрял, той се е освободил от грях. Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него, знаейки, че Христос, веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта няма вече власт над Него. Колкото до това, че Той умря, умря веднъж за греха; а колкото до това, че живее, живее за Бога. Тъй и вие считайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога в Христа Иисуса, нашия Господ.
” (Римл. 6:3-11). Това е мястото, в което жителите вдишват Духа; като умовете им са упокоени от импулси, Духът изговоря Своите тайни [на] в него.
Това е място на красота и спокойствие, името му е светлина без подобие.
Покана да влезем в него идва от Духа към енергичния ум, импулсите на чиито сили за виждане са изнурени, да се вгледаме, да съзрем Едничкия, Който е във всичко [и във всички] и в Когото е всичко. А когато става дума за молитва, той вижда собствената си слава и връз душата зазорява красотата на собствената й природа и той вижда самия себе си такъв какъвто истински е, и вижда божествената светлина да зазорява в него и да го променя в Негово подобие, докато подобието на собствената му природа е отнето от погледа му, и вижда себе си като подобие на Бога, бидейки съединен със светлината без подобие, която е светлината на Светата Троица, просияваща в самата душа. Той се потопява във вълните на своята красота и остава в екстаз в продължение на дълъг период от време.
От съществено значение за духовния живот е това [човек] да има водач, който притежава опит в борбата срещу страстите и е просветлен от Светия Дух. Такива хора са духовниците, които са ръкоположени в съответните си рангове, според своето ниво на святост. По този начин, както обяснява Св. Дионисий Аеропагит, има три нива духовенство, съответстващи на трите етапа на духовния живот. Дяконите са тези, които са в напреднал етап на пречистване и които учат другите как да се пречистват. Ето защо, по традиция дяконите отговарят за катехизиса. Свещениците са тези, които са просветлени и които водят останалите към просветление посредством своите учения и посредством тайнствата [и най-вече причастието]. Епископите са тези, които са в състояние на обОжение и които водят останалите към същото състояние като председателствуват цялото събрание на Църквата.
Очевидно, тази картинка е значително отженена [разведена] от сегашната реалност в Църквата. Въпреки това, тя си остава един теоретичен идеал, към който ние следва да се стремим, доколкото това е възможно. Това е вярно, независимо от факта, че мнозина от светците са отказвали да бъдат ръкоположени от смирение, както и от факта, че в системата има определено [неголямо] количество гъвкавост.
Духовният и отшелнически живот, така както е изложен в писанията на Светите Отци, е неразделна част – дори и немислима – отделно от тайнствата [и причастието] и предполага активно участие в тях. Това е така, защото описаният живот представлява християнски живот, а не просто един философски живот на добродетели, какъвто е описан от езически автори като платонисти и индуси. Като такива, всяка наша мисъл и действие трябва да се случва единствено в контекста на Христос, защото духовният живот на християнина е животът на Христа; а животът на Христа бива опосредстван, даруван [проявяван?!?] и изразен посредством тайнствата.
В кръщението, ние се възобновяваме и получаваме просветление – потенциално [просветление], ако сме кърмачета или все още пребиваваме в страстно състояние – но действително [просветление], ако сме пречистени от страстите. Ние се кръщаваме в Христовата смърт – което означава, че умираме за страстите и по този начин приемаме Христа и биваме оправдани, т.е. просветлени. По този начин кръстеният може да бъде наречен както просветлен, така и оправдан, макар че ако той не е напълно пречистен тази действителност все още не е изцяло реализирана вътре в него. И ако ние продължаваме да напредваме – биваме прославени, т.е. обОжени. Така че, когато четем в Свещеното Писание за смърт или умиране, трябва да разбераме, че това означава очистване от страстите, т.е. ние умираме за страстите чрез аскетизъм. Когато четем за оправдание, трябва да разбираме просветление, защото просветлението описва духовните ни преживявания, когато Светият Дух слиза над нас, докато оправданието просто означава нашата връзка с Бог по отношение на греха, когато сме в това състояние. Когато четем за слава или прославление, следва да разбираме обОжение, защото учавстваме в славата, която принадлежи на Бога. Като пример, можем да разгледаме онова, което казва св. Павел в Посланието към римляни, „Или не знаете, че всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме? И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот. Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението, като знаем това, че ветхият наш човек е разпнат с Него, за да бъде унищожено греховното тяло, та да не бъдем вече роби на греха; защото, който е умрял, той се е освободил от грях. Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него, знаейки, че Христос, веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта няма вече власт над Него. Колкото до това, че Той умря, умря веднъж за греха; а колкото до това, че живее, живее за Бога. Тъй и вие считайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога в Христа Иисуса, нашия Господ.
В кръщението ние сме посветени в живота, смъртта, погребението и възкресението на Христос, а в Светото Причастие, ние участваме в пълнотата на живота на Христос.
Ето защо Евхаристийният канон, който свещеникът изчита по време на литургията, съдържа обобщение на живота на Христос, защото в Причащението ние участваме във всички Христови действия. В Причащението се осъществява и изяснява фактът, че ние сме едно Тяло с Него. Естествено, връхната точка е Неговата смърт и възкресение; а Евхаристийната жертва не е повторение на жертвата на Христа, а даването й в дар. По този начин, също както Христос прие смъртта върху Себе Си, и по този начин я победи – защото смъртта не можеше да побере Самият ипостасен Живот – така и ние като учавстваме в пречистите Тайнства, биваме възнесени в славата на Христовото възкресение. Както в кръщението, така и в Причащението и във всички тайнства, ние получаваме Божията благодат пропорционално на нивото на своята чистота, което е обяснението защо трябва да се подготвяме да получим тайнствата и защо тайнствата не могат да бъдат отженени [разведени] от отшелническия живот. Защото отшелничеството представлява както средството за очистване от страстите, така и – за кръстените, участие в страданието и смъртта Христови. За човек, който все още се пречиства, това може и да не изглежда толкова очевидно, но човекът, който се е превърнал в съсъд на Светия Дух, възприема ясно съюза на собствения си живот и живота на Христос. Ето защо именно свещениците – т.е. онези, чийто начин на живот е доказано свят – са тези, които извършват тайнствата.
Изложените от мен схема и ред не бива да се възприемат като фиксиран модел, който се следва винаги без изменения. Това е просто едно обобщение, основаващо се на обичайния ред, който възприема духовният живот. При повечето хора действителните събития в собствения духовен живот включват значително по-голям приливен поток спрямо теоретичния модел. По този начин, често човек, който все още се пречиства от страстите, изпитва до известна степен – или за известно време, някои от даровете на Духа, или му се дарува непрестанна молитва. Понякога предоставянето на благодат в такава форма е временно нарочно – от страна на Бога, нещо, което продължава едва няколко мига или няколко часа, или няколко дни, и се дарува като насърчение за утешение на борещия се в неговата битка и за да го подтикне към по-голедми постижения. Понякога благодатта се дарува по един по-траен и всеобхватен начин, и именно тогава дълг на борещия се е да култивира дара и да не го пренебрегва. По този начин, на човек могат да бъдат дарувани характеристиките на просветлението преди напълно да се постигне безстрастие, а дадената тогава благодат подпомага християнина по пътя към пълното безпстрастие. Това по-трайно и пълно даруване на благодат, обаче, се дарува на онези, които са постигнали сериозен напредък, а не на онези, които са още в началото, защото да би било иначе, то на Божията благодат би се гледало като на нещо много евтино. По-малките и кратки прояви на благодатта, обаче, понякога се даруват дори и на начинаещи и дори мнозина благочестиви миряни ги изпитват. Искам да подчертая този факт, защото всичко за което говорих е достижимо – поне отчасти – за всеки, включително и миряните. Не забравяйте, че състоянието на непрестанна молитва и вътрешното пребиваване на Светия Дух би следвало да е нормалното състояние на човешкото същество. В ранните векове на Църквата, голяма част от миряните са били в това състояние. Ето защо първите християни се наричат „светци” в Посланията на Св. ап. Павел. Ето защо апологетите, защищаващи вярата срещу критиките от езичници, са могли да кажат, че е съществувала реална разлика в начина на живот на един християнин и един езичник, и че едно от доказателствата за това, че Християнството е истинно, е, че християните се отличават със своя по-възвишен начин на живот. Никак не е случайно, че всички ранни източници твърдят, че Християнството се е разпространило в Римската империя и отвъд нея заради големия брой чудеса, които християните непрекъснато вършели. Това е била и причината защо Светите Отци, когато са определяли какво пртедставлява Църквата, казват, че един от характерните белези на Църквата е, че нейните членове се отличават със своя свят начин на живот.
В наши дни, тази пламенна ревност е замряла, и ние често се чувстваме сякаш едва висим на една мъничка частица от православното ни наследие. Наша задача би следвало да бъде да възстановим ревността на ранните християни, ревността на Светите Отци на Църквата, показана в духовния живот и която те педантично са очертали, за изучаване и подражание от [страна на] следващите поколения. Ако съм се разпрострял по теми, които изглеждат теоретични или отдалечени от ежедневието ни, то е защото искам да се изпълня с духа на Светите Отци. Бих искал всички ние да изучаваме по-задълбочено Светите Отци и след това да вършим онова, което те говорят! Ако имаме такава нагласа, желанието да разберем Светите Отци, да разберем духовния живот, както и да приложим светоотеческите писания в собствения си живот, то вярвам, че Бог не ще ни забрави. Па макар да можехме да изпълняваме едва малка част от онова, което четем в книгите, Той ще снизходи благодатта Си над нас и ще ни помогне – макар и да сме недостойни. И така, нека усърдно да фокусираме усилията си в четене на Светите Отци, в прилагане на техните съвети към самите нас, и в подражаването им дотолкова доколкото можем. Като правим така, ще се удостоим да участва заедно с тях в Божията благодат, както в настоящия живот, така и в отвъдния живот. Амин.
No comments:
Post a Comment
To comment you MUST be
a Google account user