Google tag

05 February 2014

Introduction to the book “Love” by Abp. Chrysostomos of Etna


T A L M A C H
so much and simple












Да стъпиш и в огън!
за даденото обещание ... 
(Жечка)
 


+ I do not fear God
because I love Him. +
St. Anthony the Great
 







УВОД
към книгата
 "ЛЮБОВ"
от еп. Хризостом
[сега архиеп. Хризостом Етнийски]



Превод от английски

Това е четвъртият и последен том от една поредица, „Теми по православна светоотеческа психология”, която започнах да пиша през 1983 г. Първият том, „Смирение”, е публикуван от Центъра за Традиционалистични Православни Изследвания и включва, освен собствените ми писания, есета от преп. д-р Тиодор М. Уилямс и сестра Паула Рийд (сега Мат Михаела и монахиня от Сръбската Патриаршеска църква), както и прекрасен увод от Мат Александра, бивша румънска принцеса и член на румънския епископат в рамките на Православната Църква в Америка.

Вторият том, трактат за послушанието, е публикуван от (издателство) „Хоули Крос Ортодокс Прес” в сътрудничество с Центъра за Традиционалистични Православни Изследвания. Той излезе през 1984 г. и също съдържа есета от други писатели: преп. Алексей Янг и преп. Владимир Деругин, и двамата – духовници на Руската Православна Задгранична Църква.

През 1986 г. Центърът за Традиционалистични Православни Изследвания публикува третия том от поредицата, „Покаяние”, който написах като гостуващ преподавател в Оксфордския университет, където учех по покана на епископ Калистос (Уеър) в колежа Пемброук (Pembroke College) и с финансовата подкрепа от Фондацията Марсден.

Настоящият том, значи, представлява кулминация на един проект, който е резултат от сътрудничеството на много различни православни писатели и учени от много различни юрисдикции и богословски предпочитания. Той довежда до завършек едно изследване, което се радваше на всевъзможни ползи от онзи благодатен дух, който бележи „икуменизмът у дома”, във който ние, православните, споделяме какво именно ни свързва заедно в едно общо наследие, което все така може да побере плурализма на мнения и пътища в границите на истинското Предание. Надявам се, че този вече пълен набор от томове на моите наблюдения за психологията на Светите Отци Пустинници ще послужи като пример за плодовете на сътрудничество, които се намират отвъд юрисдикционните спорове и съперничества, които толкова често са ни разделяли нас, православните. Същите тези Св. Отци ни призовават да се завърнем към основната духовност, която ни обединява всички нас в едно общо наследие на святост и любов, която надхвърля дребните ни лични раздори и разделяния – към едно наследие, което достига отвъд Православието, за да прегърне всички, които биха пожелали да се доближат до християнския идеал на древната пустош.

Изследванията ми в областта на Православното светоотеческо разбиране за любовта и написването на тази книга бяха подкрепени и от една втора стипендия от Фондация Марсден, на която съм особено задължен. Директорът на фондацията и нейните представители бяха особено добри с мен и силно ме насърчаваха в моята работа. Също така, за настоящата книга ми бе помогнато и от отец Джеймс Торнтън, който ми помогна при фундаменталните изследвания, при формулирането на схемата за излагане на ученията на Отците Пустинножители и на Православната светоотечески традиция на любовта, както и при действителното написване на текста. Той е повече от просто един съавтор, по много различни начини, той ми даде вдъхновение и мотивация, което го прави част дори и от онези неща, които той не е написал непосредствено. Неговият принос за моето мислене се равнява само на този на духовния ми отец митрополит Киприан Оропски и Филийски, чието духовно напътствие формира основата, от която винаги съм тръгвал при разглеждането на Светите Отци на Църквата – които трябва да бъдат изучавани и разбирани единствено в общение с другите и при напътствието на опитни ‘получатели’ на светоотеческия дух. 

В тази поредица за психологическите предписания на Светите Отци на Православната Църква, съм се концентрирал върху свидетелството на Пустинножителите, онези ранни отци практикуващи изкуството и науката на християнството, които са процъфтявали в египетската пустиня през първите няколко века на християнството. Ευεργετινοσ(Евергетинос), или стандартният православен сборник от жития, поговорки и афоризми на Светите Отци Пустинножители, събрани от двама значими Православни Светии през осемнадесети век, е основният текст за мен. Все пак, не съм ограничил изследванията и наблюденията си до Св. Отци от пустинята, тъй като има единство на свидетелството за истинската православна духовност, което довежда духовните гиганти от минали времена в общение с тези наши съвременници – и макар и рядко, а и често пъти скрити от погледа на света, такива гиганти има дори и днес сред нас. Този консенсус не е просто начин на мислене, или неотлъчно съгласие и единение на мисълта, основаващи се в строгостта на някаква догматична система, а по-скоро произтича от един общ духовен опит, от една обща среща с Истината, пораждаща начин на мислене, та дори и начин на живот.
Единението на мисълта в истински-православните писания също излиза отвъд пределите на време и личност, тъй като то произлиза от и се изразява във единство, което е заложено в самата Истина. Точно както Истината, по дефиниция, без фалш и без всякакви различия в опита или мненията, които биха могли да квалифицират или да опорочат нейния характер, така и истината, споделена от (Св.) Отци на Църквата, е изразена в това, което те споделят извън личностните различия, извън каприза на интелектуалните тенденции и извън времевите и емпирични граници, които определят само личните черти на даден (Св.) Отец. 
Като се връщаме към Светите Отци Пустинножители, ние просто се обръщаме към един стандарт, символизиран от техният опит, но който по никакъв начин не се ограничава до техните писания.

Няма нищо случайно около начина, по който пристъпих към психологията на Светите Отци на Църквата. Не зададох различни теми за изследване, та чак след това да търся у Светите Отци техни наблюдения по същите. Вместо това, след двайсетина години четене из отците – четене с известна интензивност за определени периоди, а в други с по-малко усърдие, – развих известен усет за онази универсална цел, която лежи в основата на християнското дирене, както го представят Светите Отци. Достигнах до разбирането – с духовното ръководство на моя изповедник, човек вещ в истинското християнство, и посредством внимателното изучаване на научните трудове на такива вещи патристолози като Константин Каварнос (Cavarnos) и покойния протопрезвитер Жорж Флоровски, че човешкото преображение, единението с Христа и обоже́нието (θέωσις) представляват основните цели на християнството. Консенсусът на Светите Отци е в тяхното изложение на процеса, по който човек – по Божията благодат – става „бог”, участник в божественото, съпричастник на Божествените енергии. 
 
Човек никога не става Бог в сввоето търсене на обоже́ние, но много подходящо става именно онова, което му е писано да бъде: икона на Бога, сътворен образ на онова, в която може да участва по силата на Божествените Енергии, както ни казва св. Григорий Палама , но които той никога не ще може да бъде по отношение Божието естество. Ако човек си остава изцяло самия себе си в съюз с Христа – в единение с Изкупителя или Възстановителя на падналата човешка природа – то именно неговата личност, той самият, бива обновен. Той не е – по примитивния образ на древните Упанишади, река, която тече към универсалното море на Божественото, [с цел] да бъде погълнат в тоталността на битието и на самата личностност. Напротив, човек си остава капка в рамките на това Море, като никога не става това, което Морето представлява в своята цялост, а си остава една отъждествима, уникална единица, която споделя от Енергиите на Божеството [божествената природа]. Като си остава личност, дори и в преобразеното си – или възстановоено, състояние, човек си остава създание на психологията. Ето защо, Светите Отци учат на един път към преображението, който по своя обхват е ясно психологически. Човек започва възкачването до истинското свое аз чрез пречистване на ума. Именно този път се опитах да опиша в тези четири тома за психологията на Светите Отци. 

Тук трябва да отбележа, като съпътстваща забележка, но по тема, която не е никак маловажна, че днес – сред православните духовни водачи – има някои, които биха възразили гръмогласно на характеризирането от моя страна на християнския път като път, насочен в крайна сметка към обоже́ние. Като правилно посочват, че високите теоретични понятия за християнския живот трябва да се основават на практически усилия като молитва, пост и живот в самоконтрол и благочестие, тези критици, за съжаление, пренебрегват две много важни неща. 
Първо, поради факта че се фокусират върху практическите духовни писания, вместо (да се фокусират) едновременно и върху практическите, и върху теоретичните съставки у Светите Отци (на Patristic corpus), тези критици не успяват да разберат, че при православната мисъл е налице съществена връзка между практическото и теоретичното, πραχισи φεωρια. Християнският живот изисква научен метод на самопреобразяване, движещ се от практическото поведение до теоретичното действия. Човек действа не само при извършването на практически неща, но също и при духовни пасивни упражнения, като например умосърдечната молитва. Има действие, макар и от вид, за който обикновено не мислим. Действието предполага следствие. Когато мислим за метафизичните и духовните последствия от вътрешната молитва, незабавно осъзнаваме, че тя е активна и енергична. Нещо повече, вътрешните, духовни усилия не са отделени, макар и да са разграничени от „физическите” духовни дейности, а са свързани със тези дейности и ги обхващат. 
По този начин, молитвата и постът не са някак си разграничени от пътуването, което християнинът предприема от живот, поробен от греха и Сатаната, към живот в Христа. В края на краищата, молитвата и постът са предписани от Самия Христос като средство за унищожаване на злото, за прогонване на бесовете. Точно както бихме наказали ония, които биха казали, че основните духовни практики не са необходими за просветлението или обоже́нието, така и ние трябва решително да оспорим идеята, че такива практики са насочени към нищото. Ако те не водят до духовно преобразяване, то към каква цел са насочени? Без цел, християнската добродетел става човешка гордост! 
На второ място, онези, които твърдят, че външната духовна дейност може да бъде отделена от крайната цел на θέωσις (обоже́нието), че човекът е спасен без да се обърне към „високопарните” понятията на „мистичното преобразяване”, правят това на цената на разчленяването на основните елементи на православното учение, както се намират у най-великите ни Отци. Те просто учат на своето лично мнение, а не на мъдростта на (Св.) Отците. Всъщност, Св. Никодим Светогорец, великият Отец монах от осемнадесети век, заявява, че спасението в действителност е невъзможно без просветлението на обоже́нието. В класическя си том „Византийска мисъл и изкуство” (Belmont, MA, 1968 г.), проф. Константин Каварнос обобщава тази традиционна светоотечески мисъл с абсолютна яснота: „Истинската вяра води до добродетелен живот; а той – до висше духовно развитие, а то – на свой ред, до единение с Бога или обоже́ние (theosis), а така – до спасение” (стр. 28). Бих подчертал силно, че спасението предполага обоже́ние. 
Светите Отци Пустинници и онези (Св.) Отци, присъединили се към тях по (силата на) общите духовни преживявания, излагат една психология на човека, която – освен всичко друго – се фокусира върху следните четири елемента: смирение, послушание, покаяние и любов. Аз избрах тези четири теми за моята поредица по светоотеческа психология, защото – струва ми се, от моето четене – те докосват всеки аспект от процеса на преобразяване в човешкия ум, чрез който се достига просветление. Те обхващат всички елементи, които човек среща в светоотеческите текстове. 
Според светоотеческата психология, човек прави първата си крачка в духовния свят като практикува смирение. Смирението е – нека цитирам един пустинножител „дървото на живота, което достига до висинето”. Научаваме се на смирение като признаваме огромната бездна, която ни разделя – в грехопадналите ни желания и пристрастия – от божествения потенциал, който съществува вътре в нас. Първата ни духовна стъпка включва отказ от капризното „аз” на „Аз-поколението”, в който лежат всички прерогативи на егоцентричното само-(достатъчно)-развитие, самооправдание, и самодоволство, а и умишлено движение към аз-а вътре в себе си, към Христа вътре (в нас), към възстановения аз. Самоосъзнаването започва със себеотрицание, което на свой ред започва със смирено преместване на приоритетите от „аз” към „Теб”. Смиреният човек е верен на себе си, само когато се отвръща от тиранията на падналото си аз. 
Предприел практиката на послушанието, благочестивият подвижник стремящ се към духовно преобразяване се стреми да изучи смисъла на послушанието. Впоследствие той успоредява волята си с духовните наставления, ученията и законите на Църквата. Толкова важно е това успоредяване, че според св. Исаак Сириец „Бог се (при-)открива вътре” в такъв (човек), който изпълнява заповедите Му. В действителност, Свети Талазий приравнява послушанието с възкресението от смъртта. В доброволния, волеви акт да се следва Волята Божия така както тя е проявена в Църквата и у духовните Старци и водачи, в рамките на строгите граници на Свещеното Предание, смиреният човек започва един живот на отдаденост, който ни води към Христа. 
Като се отдава смирено на ръководството на Църквата чрез загърбването на своето его и на нуждите на социалното обвързване, с което поведение цели да се хареса на другите и по този начин да повдигне аз-а чрез признание от страна на другите, християнинът трябва след това изцяло да се отвърне от света – трябва да се покае. При покаянието човек се отвръща от съблазънта на света, от мимолетните и глупави награди за егото и от суверенното си царство, към един нов живот. След като смирението е отмило нуждата на егото да се самоукрасява и самозащищава, а и след като послушанието е поставило на правилните им места целите и приоритетите, установени от Божествено откровение, каещият се човек не само мисли и действа по един нов начин, но намира – по силата на промяна в ориентацията и насоката – една нова, духовна вселена. Неговото покаяние, според св. Йоан Карпатски, води такъв човек към „живот на добродетелта” ("εις ζωήν εναρετον"). 
Едно от най-висшите състояния на духовно развитие при което тези, чиито психология и начин на мислене и действие са били преобразени от достигането на смирение, от практиката на послушание и от разкаяното дръзновение в самия себе си и в духовния свят, е това, при което доминира любовта. Според Божествения Апостол Йоан, Сам Бог е любов, така че духовният подвижник, който познава любовта и тайнствените й плодове, е по-близо от всеки друг до образа на възстановения човек, изложен в Евангелията. Животът на любовта е самият живот, осъществен по опита на Отците Пустинножители и техните приемници през вековете. Любовта увенчава духовните борби на ония, които възхваляваме като най-прекрасни християнски поборници и примери. 
Ако преобразуваното човешко същество живее всред любов, то тази любов трябва да се разбира като нещо съвсем различно от онова, което съвременният грехопаднал човек познава като любов. Важно е да подчертаем това, тъй като в много хетеродоксални религии идеята за постигането от човек на духовно съвършенство тук на земята – като си остава грешащ смъртен, увлечен все пак в някаква степен в преобразения живот чрез единение с Христа – е абсурдна. Последователите на тези религии не осъзнават, че до ден днешен Православната Църква се хвали с „Ангели по плът”, които – чрез духовната наука на (само)пречистване, подновяване, и пречистване на ума, (си) остават до, но над човешките страсти и грях. Повлияни от неправославните (хетеродоксалните) идеи и жертва на оскъдността на духовни преживявания, която поразява съвременното Православие, мнозина православни вярващи също знаят малко или дори нищо за по-дълбокото богословие на своята Църква и без съмнение биха счели идеята за християнско съвършенство на земята за несъстоятелна. Докато не установим, че е възможно да се постигне високо ниво на нравствено съвършенство и чистота от онези християни, преживели преобразения живот тук на земята, не можем да започнем да разбираме любовта така както са я разбрали Светите Отци на Църквата. 
Съвременният човек има много объркани представи за любовта. Импулсите от нервната система често биват идентифицирани за прекурсори на любовта. Привързаността се дефинира свободно (в широки граници) като любов. А макар една от най-завладяващите сили в рамките на човешката психика да е търсенето от човек на самоидентичност, на смисъл, на безсмъртие и на Бога (дори атеизмът издава едно (твърде голямо) занимаване с Бога!), то (все пак) днешният човек по-скоро глуповато придава на либидото – един до голяма степен обусловен отговор на хормоналната активност и на инстинкта за възпроизводство, който подлежи на контрол и пренасочване, силата на тези предишни страсти. Съвременният човек е създал един фалшив човек, отделен от вътрешните си нужди и поробен от набелязаните нужди, които един все по-материалистичен и извратен свят със сила е наложил в него. Такъв един човек не знае нищо за духовната любов. Той е толкова далеч от истинската любов, колкото мозъчна клетка е (далеч) от едно стихотворение. 
Духовната любов, както отбелязах, е плод на духовната борба. Тя изразява живота, преобразен в Христа. Тъй като духовният живот винаги включва растеж – дори и след смъртта – то любовта, макар и да е най-висшата духовна сила и да е най-близо до Бога, също така съществува на три нива. Тези нива съответстват на една добре позната в православната светоотеческа литература йерархия на духовното познание, която се движи от по-ниското и по-конкретното схващане на даден принцип или добродетел към по-високото или по-абстрактното разбиране за същото. Св. Максим Изповедник, например, говори за йерархия на духовното развитие, движещо се от практически духовен живот (πρακτικη φιλοσοφια) до едно ниво на действие въз основа на природните познания (φυσικη θέωρια) и, накрая, до мистично ниво на разбиране (μυστικη θέωρια). По същия този начин, човек, който е завършен в духовния живот, познава любовта първо в практическите й аспекти, като φιλια (Philia), или индивидуална любов към нещо или някого, а по-късно – като αγαπη (agape), или в контекста на любов, която обвързва един човек с друг – съществуваща над простото физическо лице, и в крайна сметка, в най-висшата й форма, като ερως(eros), или пламенна любов към Бога
Следващите глави разглеждат тези три понятия за любовта, така както са разбирани у Светите Отци Пустинножители, като се концентрират върху гостоприемство (φιλοξενια), любов към ближния (αγάπη προς του πλησίον), и любов към Бога. Тези отделни примери за любов образуват един съставен светоглед на ония, които са достигнали духовното осъществяване и – чрез Божията благодат са заживели в среда от любов, където смирението е властващата добродетел, а послушанието е завършено в живот на покайна тишина – (този светоглед) води до най-висшата форма на човешка свобода: Христовото иго
Като финална уводна бележка, трябва да кажа няколко конкретни неща за моя подбор на Светите Отци Пустинножители. Подборът и преводът на тези анекдотични случки са изцяло и само мои и всякакви критики по възможните ограничения или недостатъци в работата ми в тази насока не бива да се простират до моя съавтор, отец Джеймс. Някои от пасажите (малко на брой) съм превел в други произведения, но в по-голямата си част това са нови преводи, които не са се появили другаде. Подредбата на анекдотичните случки също така е изцяло моя собствена, макар понякога да съм следвал подредба, взета назаем от няколко съвременни гръцки текста, почерпали от мъдростта на Ευεργετινοσ. Както и при всички от моите предишни сборници от преводи от Светите Отци Пустинножители, опитах се да уловя както тона, така  и духовното качество на тези анекдотични случки, в някои случаи като използвах волности, които няма да са по вкуса на всеки читател. И тук също, аз съм единствено отговорен за резултатите. 

end of translation


[You can order the book(s) here]

LOVE
By Bishop Chrysostomos
[now Archbishop Chrysostomos of Etna]

A Fourth and Last Volume in the Series
“Themes in Orthodox Patristic Psychology”



by
Bishop Chrysostomos of Oreoi
and
the Reverend James Thornton

‘HOLY CROSS ORTHODOX PRESS’
Brookline, Massachusetts 02146
© 1990





CONTENTS

Introduction (Bishop Chrysostomos)                                    9

CHAPTER ONE
Love as Φιλια                                                                     18

CHAPTER TWO
Love as Αγαπη                                                                   28

CHAPTER THREE
Love as Εροσ                                                                      55


Index                                                                                   69

 

Hieromonk Grigorios (a.k.a. priest Ligorko) Поп Лигорко






Stoyu N. Shishkov
Hieromonk Grigorios
(a.k.a. priest Ligorko)
Born around 1800, died around 1880

       In that dark and terrible historical era when the native Bulgarian population was compelled by the force of swords to leave their father’s Christian faith and replace it with the Muslim [one], only few were those who managed to avoid murder and Turkicisation and preserve their faith...

       What was life like for that true to Christianity minority left in the mountains in the first years after going after the Turkish faith, how come it has survived to this day – we can only learn this from the preserved private [or family] legends. From these legends and some physical evidence preserved here and there we can see that the remains of Bulgarian Christians – until recently – lived a really difficult, full of deprivations and suffering, life in the mountains, accompanied by constant care for self-defense. In order to avoid death, they have struggled in every way to hide their being Christians, they hid in inaccessible forested areas, etc. (1) No churches, no priests, no signs of Christian life were admissible not so much because of the Mohammedanized neighbors and relatives but because of the numerous raids of janissaries, Tartars, kardjali-s [brigands], delibashi-s etc. which walked all parts of the Rhodope Mountains, and whose only purpose in life was plunder. So even the outer [for the mountains] world for a long time could not know for sure that there is in the broad mountain recesses here and there Christian population to have survived.(2).

       No doubt that under such conditions the religious sentiment must have been dropped by far in the other non-Turkicised forest dwellers. At one time, approximately in the first half of XVIII century, monks from the Mount Athos monasteries began visiting the Rhodopes dressed often in Arnaut or Turkish costumes. This comes to show – as will be seen below – that Athos has at first undertaken a missionary mission to revitalize and preserve Christianity among the residual non-Turkicised Rhodope population.

       From among these monks from Mount Athos, many of whom reached a martyr’s wreath, the deepest memories in the local population is preserved and the most deserving for both the religious-and-moral awakening and also for the national-and-public awakening in the middle Rhodope Mountains [region] was Hieromonk Grigorios called and remembered even today also as [a.k.a.] (by the name of) ‘pop Ligorko’ or pop [priest] Gligorko.

       When circumstances changed somewhat, some of the Mount Athos monasteries succeeded to open in certain villages their own convents [cells, nunneries], which were occasionally visited by monks – (i) to invite pilgrims to Mt. Athos, (ii) to preach and collect votive offerings to the monasteries. In the Ahu-chelebi kaaza [district – Turkish etim.] a chief Athos convent was in the village of Ustovo, which years on end never remained empty, without a monk. That convent was of the “John the Forerunner” Dionysian Monastery. Around the year 1837-38 Hieromonk Grigorios, who was then some 40 years old, came to the said convent. A pure Greek by nationality, born in the village Skutou, somewhere near Mount Athos, monk Grigorios did not know a word in Bulgarian, because of which the residents of Ustovo did not want him. So then monk Grigorios went to the village of Gorno [upper] Dere-kyoy, which had no priest. In the meantime he learned the local Bulgarian speech [dialect] and – along with his priestly duties – he got to also teach the village children at school. Of exemplary living, being an excellent preacher in the church and a good teacher at school, Hieromonk Grigorios soon earned a good reputation in the kaaza [village district]. The following year, the Ustovo residents already invited him to their village, where he stayed until 1849. During that period he already learned the tongue well, wandered about all the villages for confessions and became so popular that people thought him [to be] a saint. In 1849 the “St. J. Forerunner” monastery ordered him to leave Ahu-chelebi and go to Wallachia. However, after three years, in 1832, Hieromonk Grigorios returned back to Ustovo and stayed [there] until 1872, when in his declining years he departed to Mt. Athos, where the days of his life ended.


       Hieromonk Grigorios was of medium height, with blond and sharp beard, dry face and fiery eyes. He was a widely educated theologian and possessed rare Christian virtues. He had a glib tongue and a powerful preaching tone. He lived modestly; he never ate meat food; he never lusted for money; he dressed poorly; he attended on himself; he was easy-accessible to everyone and anyone, and he preached anywhere. He boldly lashed wicked people; he hated the Turks; he hated and kept apart from everything secular; in a word, he led a purely Christian-and-ascetic life, which – coupled with his powerful preaching – revived the population’s spirit, uprooted many prejudices and largely raised the religiousness and morality in that region, which even today stands out in this respect as compared to many other suburbs.


       But the greatest merit of this monk – a true shepherd, was his sermon in the local speech and his siding with the Bulgarians during the Greco-Bulgarian church strife. At his suggestion and guidance priests Cyriac Belkovsky from Ustovo, Dimitar Tolkovski from Raikovo and Konstantin Manolov from Petkovo drafted sermons, reverted other [sermons] into the local Aha-chelebi speech, and they also continued the fight against the Greek clergy at that time and were awakening and fixing [firm] the people’s consciousness in that region (3).

       When the Greek Patriarchate proclaimed our nation [to be] schismatic, Hieromonk Grigorios urged the population and was saying: “Take heart, son, this schism is not a major [thing]. Bulgarians have done no dogmatic violations; the Patriarchate’s purpose is to frighten you and go back into its bosom, for it needs your financial assistance.” In a sermon of his in Raikovo Hieromonk Grigorios literally said these words, too: “The devils came out of the Turkish pashas and entered the Greek bishops and friars.”

       In 1870 the Greek bishop of Xsanti, having heard that monk Grigorios had a great influence in Aha-chelebi and that he upheld the Bulgarian cause vividly, called him to rebuke him and advised him to abandon that path. However, the monk Grigorios boldly told him that he cannot preach things [that are] contrary to the Holy Scripture. Some ascertain that the rebukes by the Bishop and by the monastery management – when the latter learned of monk Grigorios’ diversion from the patriarchal path, it exercised its influence – and he, spiritually deadened, quit Aha-chelebi once and for good. Others argue the opposite, that Hieromonk Grigorios allegedly sided in his last days with the Patriarchate and – having seen that he can do nothing amidst the newly awakened and already ill disposed population of Aha-chelebi, despaired and left the country. Which of these are we to believe one cannot say with certainty, but one thing is known [for sure] – namely, that in his last two years after the schism the old man was spiritually deadened.

       Hieromonk Grigorios had also visited [somewhat – the village of] Darudere and some of the Rupchos [area] villages, like Chepelare and Shiroka Lukka. His merits to this Bulgarian region during those times are great and invaluable (4).




Source: Stoyu Shishkov. Selected Works.
“Hristo G. Danov”, Plovdiv, 1965. Str.57-60
(magazine “Rhodope progress”, ch. I (1903) vol. II)








Notes by the author:     1)    Until recently the Bulgarian Christian women in Darudere used to wear yashmaks and to hide their face from men, the same as mohammedan women. Even today – so as to avoid possible dangers when passing through certain Turkish suburbs, Bulgarian craftsmen and [cart-] drivers dress up in Turkish clothing, speak Turkish and pretend to be Turks.
    2)    See the book “Portrait of the Greek clergy and its treacherous deeds against Bulgarians in the Rhodope Mountains” by S. M. Rodopski, 1887, Central Printing House ‘Ed Dion’ in Plovdiv.
    3)    See “Material towards studying the Rhodope dialect” by late. Chr. Popkonstantinov in books I and II, from the Anthology on folklore [sayings / sentences], etc. of the Ministry of National Education.
    4)    Much of the above information I was given about that Athonite Monk by the His All-Reverence manciple Basil Avramov, now Arch. Vicar in Stanimaka. In his early age he was student of Hieromonk Grigorios.



© Pravosloavna Beseda [Orthodox talk]: pravoslavie.domainbg.com

all you breathing the Light...


T A L M A C H
so much and simple



All you Bulgarian Saints,

All you Hagiorite SAINTS,

And all ye Russian SAINTS,
(with you Vitaly and Valeria –
parents of Gervas and Protas
)

And all ye Greek SAINTS,

And all ye Christ's friends and sons,
prophets and pleasers,
martyred, annointed,
confessors, enlighteners

All you Christ-faithful!!!

And all ye bodiless powers of God's Light

REJOICE. And worship,

tremble and bow in veneration...

All you saved and being saved,

all you suffered and suffering

all you breathing the Light...



"ПОКАЯНИЕТО ражда упование и радост -
стига да е истинско" (еп. Фотий)

(Неделя втора след Петдесетница,
на всички български светци,
17 юни (4 юни ст. ст.) 2012 г.)






“House of Grace” / Дом на Благодатта



Стоя в неделната Църква като във Витезда.
Очаквам нещичко да се размърда...
Очаквам чудото да стане...
С пълно упование... немея...

И нищичко не се помръдва!
И нищичко не се променя!
И отвънка, и отвътре...
А всъщност цялата Църква лети!!!



T A L M A C H
so much and simple




Лети високо, неудържимо,
безпрепятствено
(крилете не се чуват!)
Лети както Земята лети в Космоса.

(„И все пак тя се върти!“ –
едва ли някога е изричано
пред Инквизицията,
на нашите мисли.)

Ти си вътре в летящата Църква
и с олекотения си дух
свръхлеката песъчинка
се слива с Твърдта.

Такова е предначертанието –
а отвън Църквата е все така
прикована към масивно стълбище,
дори и камбанария със работещ часовник...

... И тук се топва Ангелът до нас,
О, чудо! – и там – и не усещаме!
И тука става чудото във нас,
след чудо! – и там – и не разбираме...

Защото всички ние сме
неделни Християни,
безпоклонни, недоразкаяни,
и луднали по външното...

(А все пак...!?!)
((То било четвъртък,
Спасовден,
Светите братя Кирил и Методий))


“House of Grace”
/Bethesda/


In the Sunday Church I am as if in Bethesda.
I expect something driblet to move...
I expect the miracle to happen...
In full confidence... I’m speechless...

And not a thing ever moves!
And not a thing ever changes!
Both from the outside and the inside...
And the whole Church is actually flying!

It flies high and irresistible,
unimpeded
(wings cannot be heard!)
It flies as the Earth does into Space.

(“And yet it moves” [Eppur if muove] –
was hardly ever uttered
before the Inquisition,
of our thoughts.)

You’re inside the flying Church
and with its lightweight spirit
the ultra-light sand-grain
merges into the Firmament.

This has been destined –
and from the outside the Church is still
fixed firm to a massive staircase,
even a bell-tower with a working clock...

... And here, by us, the Angel dips
Oh, wonder! – and there – and we don’t feel it!
And here, in us, the miracle does happen
after a miracle! – and there – and we don’t see...

Because we all are
Sunday Christians,
bowless, not fully repented,
and gone crazy after the outward...

(But yet...!?)
((It proved to be a Thursday,
Ascension Day,
[of] the Saint brothers Cyril and Methodius))

04 February 2014

St. Onuphry of Gabrovo


T A L M A C H
so much and simple



St. Onuphry of Gabrovo

RE - "Know my dream" - Prophet Daniel


T A L M A C H
so much and simple




[10]       Many shall be purified, and made white, and tried; but the wicked shall do wickedly: and none of the wicked shall understand; but the wise shall understand.
[11]       And from the time that the daily sacrifice shall be taken away, and the abomination that maketh desolate set up, there shall be a thousand two hundred and ninety [1,290] days.
[12]       Blessed is he that waiteth, and cometh to the thousand three hundred and five and thirty [1,335] days.









[12:10]       Мнозина ще се очистят, избелят и ще бъдат оплавени в изкушение; а нечестивите ще постъпят нечестиво, и няма да разбере това никой от нечестивите, а мъдрите ще разберат.
[12:11]       От времето, когато се прекрати всекидневната жертва и се постави мерзостта на запустението, ще минат хиляда двеста и деветдесет дена.
[12:12]       Блажен, който очаква и достигне хиляда триста трийсет и пет дена.


Върни се към живота непроменен!


also - St. Dionysius of Zakynthos

Vesting [Ourselves] in the Grace – Fr. Nicholas***BOW***, sermon GOD Is Alive Обличане в благодатта – Жив е БОГ




(проповед на о. Николай***ПОКЛОН***, в катедр. храм „Успение Богородично“, София)



December 11, 2011, Sunday 26-th after Pentecost
(a sermon by Fr. Nicholas***BOW***, at the “Dormition of the Most Holy Theotokos” cathedral Church, Sofia)









       We heard the words of the Apostle Paul to Timothy: “Be not thou therefore ashamed of the testimony
[sufferings] of our Lord ” [2 Tim. 1:8] Jesus Christ. This message of the apostle is filled both with general Christian and particularly pastoral instructions, most of which – clear[-cut] and specific. Such is the content of his first epistle to Timothy. The former persecutor of Christ, called by the Grace to be an apostle of the Gentiles, as he writes, “ordained a preacher, … a teacher of the Gentiles in faith and verity” [1 Tim. 2:7] tutors one of these Gentiles who has became for him his “own son in the faith” [1 Tim. 1:2]. This faith in the One who has redeemed the entire human race – the Son of God, [this faith] which after Christ’s birth has been leading the new God-chosen people, both Hebrews and Gentiles. This faith is revealed and established not by the vague Old Testament promises and expectations, but - through the light of enlightenment for every soul - by the truth of God. This is the human nature resurrecting action of the Grace, of the soul’s living connection with God through the condescending to it regenerating power of God. But this is only valid when faith has turned into a center, the contents and the meaning of life; when the soul has started living and has come to know Christ in itself. When the evidence and the confirmations of this faith are born on their own, without being sought after. And this takes place in the presence of newly acquired awareness, of the enlightened thinking through the new capabilities for understanding, which give the faithful the inbuilt in their minds “nous of Christ”. This applies to those who not only believe in Him, but also carry their cross, which consists in taking off the old man of sin and vesting oneself in the Grace.




       Can one really make a distinction between the life of an ordinary Christian and of the Christian pastor? – This is possible only within the specifics of the sacral ministry of the pastorate through the particular Grace by succession in the ordination. As well as [within] the higher moral demands on the priesthood. But the contents of life – both layman’s and pastor’s, depends on the degree of their internal communion with the Lord, on the acquisition of and the life in Grace.
This is why the mission of Christ’s preaching, of the evangelical gospel [good tidings] is on its own becoming a duty of each and every one to have believed and come to know the Saviour from one’s personal spiritual experience. As an Incorporated partaker in the light of truth, one turns into its vehicle for those who do not know it. It is by no chance that the power of preaching the presented [shown, handed down] “life and immortality” [2 Tim. 1:10] in the words of the Apostle, i.e. of the ones who have – through Grace – come to know the Divine nature of the New Testament preaching from personal experience, is not in eloquence, in the ability to speak impressively and convincingly by human measure but in the filled with power words of truth, which are born by the Grace of God in an enlightened mind. This is clearly expressed by the Apostle in his epistle to the Corinthians: “And my speech and my preaching was not with enticing words of man's wisdom, but in demonstration of the Spirit and of power” [1 Cor. 2:4].

       Weren’t just the same almost all words professing the faith in the Savior of the countless martyrs and confessors, evidenced by the simultaneous action of the power of God both in them and in the amazing, visible to all miracles when doing their exploit. They all bore the stamp of complete selflessness, of denial from oneself because of the self-identification with the Christ living in one’s soul. We know that when they asked them, they would not even say their first names, for them these had vanished and their proper name was [a] Christian – a living imprint of Christ and of part of Christ. All this is the inner circle of that feeling and conviction, which self imposes itself as the only possible consciousness and behavior. Therefore in no way should it be mixed for the external posturing, for the religious hypocrisy that we so often see in the lives of modern Christians in their desire to appear pious, without actually being such. And they are not such because they are not – fully and firmly – dedicated to Christ in implementing His commandments, which are suffering – that suffering in the name of salvation, of the faithfulness – at any moment and in everything – to Christ, in denial from everything He detests and prohibits. Because they do not wish to part with this world’s comforts but most often they only limit these somewhat – according to their own measure and understanding. While at the same time they expect – completely unrealistically – to acquire the properties of and the life in Grace. (In holiness).

       All who – just like Him – wished – because of the life with Him, because of the acquisition of the grace-filled light of renewal, – to be poor were not ashamed of the testimony [sufferings] of our Lord Jesus Christ. Some of them were poor and remained so, another part voluntarily wished to become impoverished, they gave up earthly power and wealth for life with Christ. They were not ashamed to become in the eyes of people – from well-known and honored – nobodies, humiliated and scorned. They all were content with the bare essentials in life such as food, clothing and amenities. This abstinence and self-restraint was imposed by their inner sense because of the danger of the everyday well-being and contentment slackening the will, as well as their full satisfaction through the comforts and the joys of the sense of the full value of life in union with Christ. Subsequently this was also what all the experienced in the spiritual life righteous taught, whatever the outward lifestyle of theirs. The unity among all was in the enlightening grace-filled knowledge of the truth by living in Christ and through Christ, an ascetic life, which always has some suffering, in the likeness of Christ's testimony (sufferings).

       If a person – regardless of the specifics of one’s life, regardless of the time and of the duration of one’s life as a Christian – has not yet come to know from personal experience the power and grace-filled communion, which implies a certain degree of moral purification and growth – to such one the Personality of Christ remains actually unknown from Its most important aspect – as the eternally living and communicating with us Person of God Who not only created us from some distance, but suffered for us and redeemed us for the blissful life in His kingdom of eternity. He brought us out of the ubiquitous for the postlapsarian humanity gloom and gave us an opportunity to begin to see the Truth, to see not ghost-like and unintelligibly, but with the eyes of “the sound words” [2 Tim. 1:13] – the common sense as worded by the Apostle. This is the new, enlightened understanding and reason of the grace-filled renewal of the soul by the God’s – appeared[handed down] to us through Christ – Truth. When one comes to know this truth by realizing the power of God within it, then one is logically isolated from fraud and deception, by which the all-undoing spirit of the prince of this world keeps captive and dependent those who have not come to believe. The norms of the world that has not come to know and has not accepted its Creator and Redeemer cease to be norms, criteria and values for those who have come to know Christ. Then a person stops to be ashamed of the testimony sufferings of our Lord Jesus Christ, because one only sees in them the inexpressible Sacrifice of the God-man for the redemption, for the true happiness of the mankind He created. One feels of that trepidation benevolence that enlightens even the deepest heart-felt experiences, and the latter tend to change the heart, the mind and all our nature. This is a touch of the soul with the Very Source of Truth and Life, which gives birth to new life of Grace. This is the great secret of communion with God that can be fully realized only when experienced. This deep God-revelation into the human soul can be kept by ongoing efforts for life (in) and proximity with Christ. A man thus redeemed becomes attached to all the powers of one’s whole nature to one’s Creator. And this bondage gives impulse and strength to progress in one’s cleansing (of) the sinful inclinations of the old man in oneself that are “enmity against God”. [Rom. 8:7]

       Let us – after the example and the prayer intercession of – the Apostle of the Gentiles and [of] his axion disciple and own son in the faith, – exert efforts for zealous Christian life, that is inconceivable without the sufferings of self-denial from earthly comforts and pleasures, from the fight against sin. This will internally bring us closer to Christ and to His testimony [sufferings], which by the Grace shall bring their divine cleansing power unto our souls, as well. Amen.


*** I may have erred – referring to the Father as Archemandrite... BOW
*** Може би по грешка нарекох отеца архимандрит... ПОКЛОН

Talk on Uncreated Energies Беседа за Несътворените Енергии








       {Темата за несътворената светлина е обяснена от о. Максим Марета [Fr. Maximus Maretta, GOC] в обръщението му, произнесено на конференция [на супер-правилните, или „десните”] през 2011 г.. О. Максим преди време беше част от РПЗЦ, но с обединението РПЗЦ – МП той се присъедини към ГПЦ. Беседата му, днес, се отнася до всички и не показва супер-правилно мислене.

       Световното Православие сякаш е извадило тази тема от контекст. О. Максим го връща обратно в точно правилната перспектива с перфектна трезвост. Прочетете тази беседа, за да се запознаете с настоящето ни място и днешното ни състояние в по-общата схема на нещата.
[Йоанна Х.]}


Ваши Преосвещенства, отци, братя и сестри в Христа,

       Светът, в който се намираме днес, е свят на почти пълно изоставяне на Бога. Ние живеем в едно напълно светско общество, в което религията в най-добрия случай се игнорира, а в най-лошия – бива активно тормозена. Всеки аспект от нашата култура се бори против познаването на Бога и против християнския начин на живот. Как ние – православните християни, би следвало да водим набожен и сериозен живот, имащ Христос за свой център? Как можем да следваме стъпките на Светите Отци и да продражаваме на техните светоглед и начин на живот?

       Част от отговора, мисля, е в това, че трябва да се опитаме да разберем писанията на Светите Отци. Това, което бих искал да сторя днес, е да ви предложа кратко описание на духовния живот според ученията на Светите Отци. Макар че част от онова, което ще ви кажа може да изглежда на пръв поглед малко абстрактно или дори неприложимо по отношение на живота на средностатистическия човек в света, мисля, че това човек да има разбиране на теорията, която стои зад духовния живот, е изключително полезно за всички. Всички ние, независимо дали сме духовници или монаси, или миряни, в крайна сметка имаме една и съща цел: да се съединим с Христа. Едни и същи духовни закони важат за всички ни, въпреки че някои от особеностите може и да се различават в зависимост от статуса на даден човек в живота. Всички ние сме хора и всички ние сме православни християни, и всички ние следваме едно и също Евангелие и едни и същи Свети Отци на Църквата. Светите Отци са писали не просто за монасите, а за всички хора; и всеки, който има сериозно намерение да води живот в съответствие с Евангелието трябва да разбере основополагащите правила за духовната бран и основните рамки, в които работим за нашето спасение.

       Една от най-големите хвалби на Православната Църква е това, че ние не влизаме в духовната бран сляпо както правят протестантите и сектантите, а по-скоро с определен план наум. Според св. Максим Изповедник, ние трябва да се борим „по научному”. „По научному” ще рече, че духовният живот може да бъде анализиран и разбит на части, така че да знаем какво правим във всяка една стъпка по пътя. Стремим се да разберем кои са пречките пред нас, как можем да преодолеем изкушенията, какви са проявите на благодатта, каква е разликата между благодат и заблуда и така нататък.

       Духовният живот като цяло е разделен на три етапа, които за първи път са били ясно разграничени от св. Дионисий Ареопагит. Той говори за етапите като [за] пречистване, просветление и съвършенство. Други Свети Отци говорят за последния етап като [за] обо́жение. Пречистването е етапът, в който започват всички хора: това е, когато се очистваме от осемте главни страсти, за да се подготвим да получим Божията благодат. Най-простичкият начин да мислим за страстите е като за лоши навици. Като се пречистваме от тях ние достигаме състоянието на безстрастие, което е предпоставка за обитаването на Светия Дух и за непрестанната молитва.

       Светите Отци на Църквата изброяват осем общи [главни] страсти: лакомия, блудство, алчност, гняв, равнодушие или отегчение, отчаяние, тщеславие и гордост. Тези осем страсти идват от три основни [коренни] страсти, които са любов към удоволствие, любов към притежание и гордост. Те са описани в Свещеното Писание като „похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска” [1 Йоан. 2:16]. Тези три страсти на свой ред произхождат от един източник на всяко зло, който е любовта към самия себе си. И така, страстите са изброени в определен традиционен ред, който не е случаен, а по-скоро е свързани с начина, по който те властват над нас и с реда, в който трябва да се борим с тях. Като така, първите страсти, които са изброени, са лакомия и блудство, които са грехове, свързани с плътта. Греховете на плътта сякаш са първите, в които изпадаме (по този начин Адам изпадна в лакомия в рая), понеже те предлагат незабавно удоволствие и удовлетвореност. И така, там където Адам падна, и ние трябва да започнем нашия духовен живот; ще рече – с постене. Тъй стана, че Христос започна Своето служение чрез четиридесетдневен пост в пустинята. Другите страсти следват поред, като звършват с гордостта, която едноврменно е най-лошата от всички и е изцяло нематериална.

       В етапа на пречистване, нашата основна цел е да изкореним и унищожим страстите. Божията милост, обаче, е винаги с нас: обикновено по незабележими начини, но понякога и по начини, които са напълно очевидни. Всеки един от трите етапа има свое собствено ниво на благодат, която постепенно става все по-интензивна и по-забележима. Тези дела на Божията благодат са красиво описана от Йоан Преподобни, сирийски отшелник, чиито творби са събрани ведно с творбите на св. Исаак Сириец. Той описва благодатта, която получаваме, докато биваме пречиствани, по следния начин, към който повечето от нас могат да се съотнесат на някакво ниво.
       „Посещенията на Първия Етап [т.е. на очистването от страстите]

     √    Понякога благодатта сее смирение в сърцето на човека и прави мисълта му по-ниска и от прахта и пепелта.

     √    Понякога тя го кара да пролива сълзи посредством спомнянето на своите грехове.

     √    Понякога прави рецитирането на Псалмите да се услажда на сърцето му, като му дарява лекота и наслада в дългото му служение.

     √    Понякога го кара да обикне честите земни поклони, възбуждайки у него импулси на скръб и смирение, или на радост и увереност.

     √    Понякога го утешава с мечтания, той трябва да е предпазлив с тях, независимо колко прекрасни са те, заради Лукавия.

     √    Понякога го стимулира с възпоменание на светиите и на техните трудове и постижения, като му дава пламенно желание да подражава на трудовете им.

     √    Понякога го укорява с възпоменание на грешките му и как благодатта търпеливо го е търпяла като любяща медицинска сестра, и при този спомен той ще рони сълзи на скръб и радост. Тук, ако благодатта не би поддържала сърцето, той ще издъхне поради множеството парещи сълзи.

     √    Понякога му дарява неспирни похвали и услаждане в тях.

     √    Понякога го кара да обикне постоянното четене и смесва сълзи или удоволствие с него.

     √    Понякога му припомня живота на нашия Господ, и човек става смирен, но радостен; или изобразява Страданието пред него и го кара да рони от очите си страдалчески сълзи без мяра.

     √    Понякога вдъхновява у него любов да прави неща за удоволствието на братята му.

     √    Понякога тя ще до дари с мълчние, за да потуши импулсите на страстите.

     √    Понякога тя ще се разбуди в сърцето му жал за угнетените и служение на болните.

Посредством тези неща благодатта на Духа пречиства и полира душата на начинаещия и на всекиго, който обърне гръб на своето безгрижие и гнусни дела, и като се доближава до нея го поставя под ярема на послушанието”.



       Когато даден човек се е пречистил от страстите, благодатта на Светия Дух се спуска върху него и просветлява душата му. Тази фаза Светите Отци наричат просветление, и тя се нарича така, защото човек възприема цялата реалност по един коренно различен начин. Човек не само се освобождава от страстите, които разкривяват нашето възприятие на нещата, но също така човек вижда всичко чрез и във Бога: той вижда нещата така както са свързани с Бог, а не така както са свързани със собствените ни желания. С други думи, той вижда нещата такива каквито те наистина са. Това възприятие е толкова различно от възприятието на човек, който е под влиянието на страстите, че разликата е като между светлината и тъмнината. Такъв човек навлиза в друг един свят, свят на светлина и благодат; и все пак, това не е съзерцаването на несътворената светлина, която се отнася до хора в състояние на обОжение. Има три основни характеристики на състоянието на просветление:

   1.    непрестанна молитва
     2.    приемането на даровете на Светия Дух
   3.    съзерцание на “logoi” или на вътрешните принципи на сътворението




       Непрестанната молитва
не е просто повтаряне на молитва (като например Иисусовата молитва) отново и отново, макар че този вид често-повтаряна молитва е една необходима прелюдия към непрестанната молитва. Непрестанната молитва е непрекъсното съзнание за Бог, Който живее вътре в нас, по един съвсем конкретен и личен начин, така че погледът ни е винаги вперен в Него. Ние Му говорим, не като на някой отсъстващ или отдалечен, а като на някой, който е плътно с нас: не просто до нас като приятел, или пред нас като партньор в обръщането, а вътре в нас като част от самите нас. Тогава ние се изпълваме с непрестанно удоволствие и радост.

       Чувствените удоволствия считаме за мръсотия и нечистотия, и не желаем нищо друго, освен завинаги да сме в Неговото присъствие. Това е състоянието, което е естествено за човек. Това е състоянието, в което и за което сме създадени, но което сме загубили чрез грях. Човек в това състояние винаги крачи редом с Бога, във всичките си действия той е ведно с Христа, и макар че някои дейности може и да отнемат част от вниманието му за известно време, Христос остава вътре в него, тъй че той може незабавно да се върне към Него, когато привърши със задачата си. Или по-точно казано – и на езика на Светите Отци, разумът му се занимава със светски дела, а интелектът му остава с Бога. В това състояние човек остава да се моли дори и когато е заспал. Това не означава просто, че той сънува, че се моли (защото това се случва често на някой, който все още бива пречистван от греха), а по-скоро, че част от неговия ум (разум) спи, а друга част (интелектът) остава буден и никога не се отклонява от Христовото присъствие.

       Трябва да помним, че непрестанната молитва не е идентична с умосърдечната молитва. Въпреки че Светите Отци често използват терминологията свободно, по принцип, умната молитва [молитвата на ума] е всяка молитва, в която човек се съсредоточава върху смисъла на думите, които прознася. Всъщност, всяка молитва, която заслужава името си, е молитва на ума, защото ако не би имало внимание, то това е просто едно бърборене. Сърдечната молитва [молитва на сърцето] е всяка молитва, в която се усеща разкаяние: това често е съпроводено от сълзи. Непрестанната молитва винаги е съпроводена от сърдечна молитва, но не е идентична с нея, защото мнозина – може би повечето хора – преживяват сърдечна молитва без изобщо да са вкусили от непрестанната молитва.

       Човек, който е стигнал до непрестанната молитва, не е имунизиран срещу изкушения, тъкмо напротив, той постоянно е обект на все повече и повече нападения на бесовете. Все пак, понеже страстите са били премахнати вътре в него, той не чувства никаква конкретна склонност да се поддаде на изкушението, и така лесно го отблъсква. Изкушението, така да се каже, е извън него, а не е отвътре какъвто е случаят на един страстен човек, който има греховни навици. Понеже бесовете не могат директно да изкушат такъв човек, те обикновено прибягват до предизвикване на най-ужасни и невероятни обстоятелства около човека, за да го прогневят и той да поддаде.

       Подобни изкушения включват клевети, преследване, физическо заболяване и други подобни. Ето защо почти всички светии на Църквата са претърпявали подобни неща. Бесовете не са могли да ги нападат по никой друг начин, тъй като те са били защитени от страстите посредством пребиваващата в тях благодат Христова. Разбира се, в състояние на просветление човек запазва, запазва свободната си воля, и винаги може да избере да се поддаде на по-противни страсти. Това се е случило на мнозина добродетелни отшелници в цялата история.

       Най-вече, човек в това състояние трябва да се бои от гордостта, защото тя може да се прокрадне у него незабелязано и да го повлече надолу в бездната.

       Втората характеристика на човек в състояние на просветление е, че той получава даровете на Светия Дух. Те са изброени от апостол Павел в посланието му до Галатяни: „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон. Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите [на англ. – „привързаностите“, но в скоби в прев. текст се пояснява думата като „букв. страстите“ – б.пр] и похотите. Ако живеем духом, по дух сме длъжни и да постъпваме” [Галат. 5:22-5]. Когато това се случва с човек, той не просто извършва добродетелни действия, но Христос живее в него и в действителност извършва действията заедно с него. Той не губи контрол над самия себе си, нито предава свободната си воля, нито се превръща в марионетка, а по-скоро, Христовите енергии стават негови енергии, така че онова, което прави, не произлиза от самия него, а от Христа вътре в него. Тогава той казва, „и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” [Галат. 2:20]. Той идеално е успоредил волята си с волята на Христа, дори както Христовата човешка воля бе в идеално съгласие с Неговата божествена воля. Двете съвпадат заедно, без никакво противопоставянето помежду си. Те са в идеална хармония и съгласие. Както Халкидонският Събор обявява, те са обединени без промяна, без объркване, без разделение и без отделяне. Това се отнася първо до единението на божествената и човешката природа в Христос, и понеже Христос е нашият модел във всичко, това се отнася също и до единението на нашата човешка природа с божествената благодат, когато Светият Дух се спусне над нас. По този начин нашите действия стават действия Христови, и в същото време те все-таки са [си] изцяло наши собствени действия. Защото Христос, като дава Самия Себе Си на нас, ни дава Самия Себе Си като истински дар, и все още си остава Самият Себе Си.

       Докато добродетелите, които извършваме, са Христови, защото сме били единени с Него и сме се облекли в Него, именно Светият Дух, Който привнася Христос вътре в нас. По тази причина даровете се наричат плодовете на Духа. Светците могат да съзерцават как Светият Дух прави тъй, че Христос да присъства вътре в самите тях. В действителност, където има един от Светата Троица, там също са и останалите, защото Тримата са неразделни и действат като един.

       Третата характеристика на човек в просветление е, че той възприема „logoi” или вътрешните принципи на сътвореното. Бог е непознаваем в Неговата същност, но ние можем да придобием известни ограничени познания за Него от Неговите енергии и от Неговите дела. Тъй като всички хора по природа желаят да познават нещата, [то] човек, който се стреми да води благочестив живот, естествено ще иска да познае Бог. В частност, той ще иска да разбере толкова от Божията мисъл, колкото се отнася до хората и сътворения свят.

       Познанието за Бога, доколкото Той е свързан със Своето творение, се нарича съзерцание на „logoi” или вътрешните принципи на сътвореното. Това съзерцание принадлежи на достигналите състоянието на безстрастност и получилите божествена сила на възприятието. Въпреки това, едно негово предвкусване е достъпно дори и за хора в страстно състояние.

       Вътре в Бог има „logoi” или вътрешни принципи, които едновременно са шаблоните или чертежите за цялото сътворение, и смисълът зад него. Тези „logoi” сами по себе си са несътворени и част от Бога, но те са Божия мисъл, доколкото тя се отнася до сътворението. Като такива, те са несътворени божествени енергии. На всяко създадено естество съответства логос, и всички логоси са обединени в лицето на Божието Слово (Логос). Св. Максим Изповедник прекрасно обяснява учението на Църквата за logoi:

       „Ако [даден човек] интелигентно насочи въображението на душата към безкрайните различия и разнообразия на нещата, както те съществуват по природа и обърне дирещото си око с разбиране по посока на разбираемия модел (логос), според който те са били направени, то не би ли узнал, че едничкият Логос представлява много логоси? Това е очевидно в несравнимите различия между тварните неща. Защото всяка една твар е безпогрешно уникална сама по себе си и идентичността й остава разпознаваема по отношение на други твари. Човек също така ще узнае, че многото логоси представляват едничкият Логос, с Когото са свързани всички неща и Който съществува в Самия Себе Си без объркване, същественият и индивидуално различим Бог, Логосът [Словото] на Бог Отец... Защото той държеше заедно в Самия Себе Си логосите преди те да бъдат, по милостивата Си воля Той създаде всичко видимо и невидимо от небитието. Със Своето Слово и със Своята Мъдрост, Той направи всички неща и прави всички неща, както универсални, така и частни, в правилното време.

       Защото ние вярваме, че логосът на ангелите е предшествал тяхното създаване; логос е предшествал създаването на всяка една от тварите и силите, изпълващи горния свят; логос е предшествал създаването на човешки същества; логос е предшествал всичко, което получава своето създание от Бог, и така нататък. Не е необходимо да говорим за всички тях.

       Логосът, чието превъзходство е несравнимо, неизразимо и немислимо, Сам по себе си, се възвисява над цялото творение и дори отвъд идеята за разлика и различие. Същият този Логос, чиято доброта е разкрита и преумножена във всичките неща, които водят началото си от Него, със степента на красота, подходящи за всяка твар, съединява „всичко небесно и земно под един глава – Христа“ (Ефес. 1:10). Чрез този Логос бидоха създадени и продължават да съществуват, защото от него нещата, които бидоха направени, бидоха създадени по определен начин и с определена причина, а като продължават да съществуват – и като се движат, те участват в Бога...

       Логосите на всички неща, познати от Бога преди тяхното сътворение са здраво фиксирани у Бога. Те са у Онзи, Който е истината за всички неща. И все пак всички тези неща, неща налични и които тепърва ще станат, не са били създадени в същото време, в което Бог ги е познал [понеже Той винаги ги е познавал], а по-скоро, всяко едно е било създадено по подходящия според своя логос начин, в подходящото според мъдростта на твореца време, и всяко едно от тях само за себе си се е сдобило с конкретно действително битие. Защото Творецът е винаги съществуващо Същество, но те съществуват потенциално преди те да съществуват в действителност... Защото всички тварни неща са дефинирани – по своята същност и по начина си на развитие, от собствените си логоси, и от логосите на съществата, които предоставят външния за тях контекст. Чрез тези логоси те намират своите определящи [ги] граници.”1


1 Ambiguum 7, 1077C - 1084B, прев. Пол M. Блоуърс „За Космическото Тайнство на Иисус Христос”, издателство на семинарията „Св. Владимир”, 2003 г.


       По този начин логосите са моделите, принципите и основите на естествата на всички тварни неща. Защото, доколкото нещата [тварите] съществуват, те имат природа, която е обща за подобните индивиди. Тази природа, доколкото е замислена от Бога, представлява логос, но като пример от реалността и възприемана от човешкия ум, тя представлява онова, което наричаме „универсал”. Универсал е една концепция на единение сред подобни индивидуални неща [твари], които умът отделя [прави извлечение] от това че вижда, че тези индивиди са наистина подобни. При това положение, възприемането на универсалите съвсем не е едно и също [нещо] като съзерцание на логосите. Всеки човек разпознава и класифицира неща като универсали в ежедневието, например, когато казвам, че този клен пред мен е дърво, аз идентифицирам какъв вид универсал е то: какъв вид природа има.

       „Дърво” е универсал, обхващащ всички отделни растения със ствол и листа. Този вид идентификация е в основата на човешкото познание – за това как ние познаваме света около нас – и той няма нищо общо с духовния живот. Когато съзерцавам логоса на дърветата, обаче, виждам защо Бог е направил дърветата, каква е тяхната връзка с Бога, каква е връзката им с мен самия, както и цялото останало творение.

       Човек, който все още не е достигнал безстрастност, не може да възприеме това както то е в действителност, но може да усети негова отсянка, така да се каже. Св. Максим Изповедник сякаш прави разлика между естественото съзерцание на тварните неща, които [от една страна] всички хора – дори и не-християни, могат да практикуват по някакъв начин; и [от друга страна] съзерцанието, което се отнася до пречистените от страстите, чието вътрешно зрение е прояснено. Първото е най-забележимо в усамотени и пусти места: в горите, планините и потоците, където Божието творение не е било опетнено от човешка ръка. Там човешкото сърце естествено се трогва от удоволствие и почуда, и човек усеща, че има нещо отвъд онова, което възприемат физическите сетива, че по някакъв начин цялото е повече от сбора от неговите [съставни] части. Това опитно преживяване представлява коренът на голяма част от човешките религиозни чувства, и то може да доведе човек по-близо до Бог. Но извън вярата, то обикновено води до някаква форма на езичество, защото хората – освен откровението – объркват онзи смисъл на нещо отвъдно със стоящото пред тях и си мислят, че свръхестественото (което те не могат да видят, а едва бегло сещат) произлиза от природата (която лежи в простото виждане), вместо тъкмо обратното, какъвто е случаят в действителност. По този начин хората са изпаднали в боготворене на сътворението, вместо на Твореца.

       Това чувство също така има много общо съв съвременното екологично движение, което има явна тенденция към езичеството, в смисъл, че много от природозащитниците са склонни да обожествяват природата, или най-малкото мислят за природата като за по-важна от човечеството. Въпреки това, за един християнин съзерцанието на природния свят е изгодно и може да доведе човек до Бога, макар и само косвено. Прекият начин, разбира се, е чрез молитва и причастяване със светопричастния живот на Църквата.

       При пречистването си от своите страсти, човек ще възприема нещата все по-ясно. Защото страстният човек гледа на нещата със страст, а възприятието му е разкривено от желанието му за удоволствия. Но човекът, който е изоставил преследването на удоволствия, вече не гледа на нещата според това как те биха могли да удовлетворят желанията му. Той гледа на нещата и вижда колко мъдро и красиво са били сътворени те. Такъв човек напредва нагоре към истинското съзерцание на логосите, но той все още не го е достигнал, защото Светият Дух все още не се е вселил в него и не му е отворил очите, та да вижда пълноценно. Когато, обаче, той получи тази благодат, тогава той вижда как Бог е във всички неща и всички неща са в Бога, той вижда Бога като началото, средата и края на всичко. Материалният свят вече не отвлича вниманието му от Бога, а по-скоро го кара да възхвалява Твореца, Който е направил всички неща добри.

       Тук бих искал да предвидя едно всеобщо неправилно разбиране. Човек, който съзерцава вътрешните принципи на сътворението, не се сдобива с разбиране за съществата на едно научно ниво или на ниво на частици по-малки от атома. Този вид знание няма никакво значение за духовния живот. Той е полезен само за манипулиране на материята според желанията на човешката воля. В нашия свят днес, това означава преследването на удоволствие чрез нови технологии като телевизия, компютри, видео игри и т.н. Но духовният човек разбира какво представлява всяка твар по отношение на Бога, човека и останалото творение, и това съзерцание едновременно го услажда и го приближава до Бога.

       Има и още един смисъл, в който се използва думата логос, и той е тясно свързан с това, което ние току-що описахме, макар и да не изглежда така на пръв поглед.

       Това е вътрешното значение на Свещеното Писание. Отчасти, това означава да се тълкуват Писанията по един алегоричен (или по-скоро, духовен) начин, въпреки че отива отвъд това.

       Всеки може да тълкува Писанието алегорично след малко практика, но само човек, който е бил просветен от Светия Дух, може да разбере всичките пасажи в техните дълбоки и истински значения. Това се случва на няколко нива. Историческите събития – особено във Ветхия, но също така и в Новия Завет – се отнасят било до живота на Христос, било до нашия живот. Христовите думи се разбират не просто като морални предписания, но като събития в духовния ни живот. С нашето изживяване на това как Бог действа в нас, ние разбираме, че именно за това се отнасят думите на Писанието, и това разбиране ни подбужда към по-голямо ревност и по-голяма любов към Бога. В същото време, това изяснява пътищата на духовния живот и ни дава прозрение и проникновение за това как следва да действаме и мислим. Това възприемане на логоса на Писанието не е функция на разума, който претегля и сравнява и изчислява значението на пасажите с позоваване на други библейски пасажи или на известни факти от историята или философията. Това е по-скоро едно възприятие на интелекта, на умосърдечната [умната] сила на душата, което става посредством действието на Светия Дух върху пречистения от страсти ум. Това визприятие по някакъв начин е паралелно на притежаването на плодовете на Духа, защото силата, която действа в нас, е Самият несътворен Свети Дух, а съзерцанието на логоса на Писанието е притежаване на Неговите нетварни енергии.

       Точно както има предзнаменование и начало на истинското съзерцание на логосите на тварите от страстния човек при размишляването върху природния свят, така има предзнаменование и начало на съзерцание на логосите на Писанието при тълкуването на Писанието в неговия алегоричен или духовен начин.

       По такъв начин град Йерусалим символизира човешката душа, и Църквата, а също така и небесния Йерусалим [свише], който е Царството Небесно. Алегоричният метод на тълкуване на Писанията може да бъде научен от изучаването на произведенията на Светите Отци, и след като бъдат разбрани общите принципи, голяма част от Писанието ще стане лесна за тълкуване в по-дълбокия си смисъл. Въпреки това, не това е изтинското съзерцание на логосите на Писанието, защото това се случва само в онези души, които са просветлени от Духа, които са в състояние да поставят в контекст думите от собствения си опит на Христовото обитаване. Това съзерцание обикновено е съпроводено от разкаяние, сълзи или наслада.

       Действията на благодатта в човек, който е на етапа на просветление, са описани по следния начин:
Среден Етап, [т.е. състояние на просветление]

       Оттук насетне Духът променя действията си в душата забележжимо, така че тя бива просветлена по такъв начин и се освещава за приемането на дарове, за видения на откровения и за възприемането на скрити тайнства.

     √    Понякога благодатта идва да си отдъхне вурху му по време на службата му и успокоява ума му от блуждаещи мисли, а дори и прекъсва службата, като изпраща ума му в екстаз с разбирането за някое тайнство.

     √    Понякога тя прекъсва службата му със сълзи за любовта към неговия Господ.

     √    Понякога тя придава покой в ума му, и кара пеенето му да престане, без мисъл, без спомен за каквото и да било, или размисъл, макар че понякога тя задържа службата му за още по-отличен размисъл.

     √    Понякога възбужда горещи огнени импулси в сърцето му от Христова любов, а душата му бива възпламенена, крайниците му биват парализирани, и той пада възнак. Понякога тя възбужда ревностна топлина в сърцето му, а тялото и душата му биват запалени, така, че той предполага, че всяка негова част бива изяждана от пламъците.

       Най-висшият етап в духовния живот се нарича
съвършенство или обОжение.

       ОбОжението означава, че по благодат се превръщаме в това което Бог е по природа. Тоест, Божиите енергии, които вече са активни в човека, просветен от Светия Дух, вече действат по такъв начин, че човекът започва да придобива онези свръхестествени качества, които принадлежат на Бога. Първом, той започва да съзира видението на несътворената светлина. И тук, очите на ума и дори на тялото се променят по благодат, така че да могат да виждат Самия Бог, доколкото Бог благоволи да Се разкрие. Той не съзира същността на Бога, тъй като това е напълно отвъд всичко и напълно недостижимо завинаги, но той вижда как Бог Се проявява в Своите енергии; т.е. в Своите действия. И така, не искам да се спирам на тази тема, защото това наистина е отвъд нас, но достатъчно е да кажа, че видението на несътворената светлина е чисто единение с Бога и вкусване на живота в Царството Небесно.

       ОбОженият човек придобива също и дарбата да върши чудеса. Той е станал бог по благодат и по този начин, малко по малко, придобива онези черти, които характеризират Бога. Бог е всемогъщ, и така светецът носи в малка степен белезите на Божието всемогъщество като върши разни чудеса. Бог е всезнаещ, и така светецът започва да узнава хорските мисли. Бог е вездесъщ, и така светецът знае какво се случва в отдалечени места. Нормалните граници на време и пространство вече не важат, защото Бог ги превъзхожда, и светецът, който пребивава в Бога, също ги превъзхожда дотолкова, че носи белезите на божествената благодат. Има определена последователност на чудотворството, която по принцип важи за светиите: най-ниската [степен] е ясновидство и пророчество, следвана от приятелство с диви зверове, сетне излекуване на леки заболявания, умножаване на храна, контрол над времето и природата, лечение на основни заболявания и възстановяване на части от тялото, и в крайна сметка – възкресяване на мъртвите. Въпреки това, те са дарове от Бога, а не са типични за нашата природа. Бог ги дарява както Той пожелае и знае най-добре. Те се даруват за полза на хората покрай светеца, а не за самия светец, и често се дават с конкретна цел, например обръщането [в Християнство] на дадена нация, което обикновено се извършва от един светец, който чрез чудесата си обръща [във вярата] управляващата класа на страната. Друг пример е Св. Йоан Кронщадски, на когото Бог е дал големи чудотворни сили, за да се призове Русия обратно към вярата от ръба на разрухата – безуспешно, както се оказа. Но повечето светии никога и не получават нещо повече от ясновидство или лечение на леки заболявания, било защото не са достигнали нужните висоти на светостта, било – обикновено, защото тяхното време и място не изискват подобни чудеса. Някои светци, особено архиереи, така и не получават нещо повече от ясновидство, а това е така, защото Бог им е дал различна благодат, благодат, която е по-подходяща и полезна за положението им: благодатта да излагат точно догматите на вярата. Защото, както казва апостолът, съществува разнообразие от дарове, но все един и същи Дух действа във всички тях.

       ОбОжението – казано по същество, принадлежи на бъдещия свят. В този свят животът е едва временно състояние, човек само вижда несътворената светлина за ограничени периоди от време, това може да е за една секунда, или да продължава с много дни. Това се извършва изцяло по усмотрение на Бога като щедър дар, не съществува никакъв начин, по който ние можем да предизвикаме това състояние вътре в себе си, така както се опитват да правят индусите или будистите. Йоан Преподобни описва това състояние така:

Етап на Съвършенство [т.е. на обОжение]

       Тук започва навлизането в съкровищницата, мястото на славни видения, място на радост и ликуване, място без сянка, място на светлина, където не се и споменава тъмнината, място на светлина и наслада, място на мир, жителите на което са просветлени от гледката на красотата на Царя. Сега сърцето им ще се възрадва, на онези, които са подирили Господа в беди, които са жадували да Го зърнат, и на които Той е показал лицето Си. Влезте сега и си отдъхнете, вие, които бяхте изнурени и изтощени. Излегнете се заедно с Господ в брачната стая, вие, които ридаехте на прага. Сълзите на скръб са секнали, а борбите и битките са били отмахнати, тежкият труд и конфликтите са престанали. Сега е време за отдих. Страхът е отстранен от пътя на пламенната любов. Импулсите на ума са възпрени в изумление пред чудесните гледки.

       Това е мястото, в което жителите вдишват Духа; като умовете им са упокоени от импулси, Духът изговоря Своите тайни [на] в него.

       Това е място на красота и спокойствие, името му е светлина без подобие.

       Покана да влезем в него идва от Духа към енергичния ум, импулсите на чиито сили за виждане са изнурени, да се вгледаме, да съзрем Едничкия, Който е във всичко [и във всички] и в Когото е всичко. А когато става дума за молитва, той вижда собствената си слава и връз душата зазорява красотата на собствената й природа и той вижда самия себе си такъв какъвто истински е, и вижда божествената светлина да зазорява в него и да го променя в Негово подобие, докато подобието на собствената му природа е отнето от погледа му, и вижда себе си като подобие на Бога, бидейки съединен със светлината без подобие, която е светлината на Светата Троица, просияваща в самата душа. Той се потопява във вълните на своята красота и остава в екстаз в продължение на дълъг период от време.


       От съществено значение за духовния живот е това [човек] да има водач, който притежава опит в борбата срещу страстите и е просветлен от Светия Дух. Такива хора са духовниците, които са ръкоположени в съответните си рангове, според своето ниво на святост. По този начин, както обяснява Св. Дионисий Аеропагит, има три нива духовенство, съответстващи на трите етапа на духовния живот. Дяконите са тези, които са в напреднал етап на пречистване и които учат другите как да се пречистват. Ето защо, по традиция дяконите отговарят за катехизиса. Свещениците са тези, които са просветлени и които водят останалите към просветление посредством своите учения и посредством тайнствата [и най-вече причастието]. Епископите са тези, които са в състояние на обОжение и които водят останалите към същото състояние като председателствуват цялото събрание на Църквата.

       Очевидно, тази картинка е значително отженена [разведена] от сегашната реалност в Църквата. Въпреки това, тя си остава един теоретичен идеал, към който ние следва да се стремим, доколкото това е възможно. Това е вярно, независимо от факта, че мнозина от светците са отказвали да бъдат ръкоположени от смирение, както и от факта, че в системата има определено [неголямо] количество гъвкавост.

       Духовният и отшелнически живот, така както е изложен в писанията на Светите Отци, е неразделна част – дори и немислима – отделно от тайнствата [и причастието] и предполага активно участие в тях. Това е така, защото описаният живот представлява християнски живот, а не просто един философски живот на добродетели, какъвто е описан от езически автори като платонисти и индуси. Като такива, всяка наша мисъл и действие трябва да се случва единствено в контекста на Христос, защото духовният живот на християнина е животът на Христа; а животът на Христа бива опосредстван, даруван [проявяван?!?] и изразен посредством тайнствата.

       В кръщението, ние се възобновяваме и получаваме просветление – потенциално [просветление], ако сме кърмачета или все още пребиваваме в страстно състояние – но действително [просветление], ако сме пречистени от страстите. Ние се кръщаваме в Христовата смърт – което означава, че умираме за страстите и по този начин приемаме Христа и биваме оправдани, т.е. просветлени. По този начин кръстеният може да бъде наречен както просветлен, така и оправдан, макар че ако той не е напълно пречистен тази действителност все още не е изцяло реализирана вътре в него. И ако ние продължаваме да напредваме – биваме прославени, т.е. обОжени. Така че, когато четем в Свещеното Писание за смърт или умиране, трябва да разбераме, че това означава очистване от страстите, т.е. ние умираме за страстите чрез аскетизъм. Когато четем за оправдание, трябва да разбираме просветление, защото просветлението описва духовните ни преживявания, когато Светият Дух слиза над нас, докато оправданието просто означава нашата връзка с Бог по отношение на греха, когато сме в това състояние. Когато четем за слава или прославление, следва да разбираме обОжение, защото учавстваме в славата, която принадлежи на Бога. Като пример, можем да разгледаме онова, което казва св. Павел в Посланието към римляни, „Или не знаете, че всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме? И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот. Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението, като знаем това, че ветхият наш човек е разпнат с Него, за да бъде унищожено греховното тяло, та да не бъдем вече роби на греха; защото, който е умрял, той се е освободил от грях. Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него, знаейки, че Христос, веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта няма вече власт над Него. Колкото до това, че Той умря, умря веднъж за греха; а колкото до това, че живее, живее за Бога. Тъй и вие считайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога в Христа Иисуса, нашия Господ.
” (Римл. 6:3-11).

       В кръщението ние сме посветени в живота, смъртта, погребението и възкресението на Христос, а в Светото Причастие, ние участваме в пълнотата на живота на Христос.

       Ето защо Евхаристийният канон, който свещеникът изчита по време на литургията, съдържа обобщение на живота на Христос, защото в Причащението ние участваме във всички Христови действия. В Причащението се осъществява и изяснява фактът, че ние сме едно Тяло с Него. Естествено, връхната точка е Неговата смърт и възкресение; а Евхаристийната жертва не е повторение на жертвата на Христа, а даването й в дар. По този начин, също както Христос прие смъртта върху Себе Си, и по този начин я победи – защото смъртта не можеше да побере Самият ипостасен Живот – така и ние като учавстваме в пречистите Тайнства, биваме възнесени в славата на Христовото възкресение. Както в кръщението, така и в Причащението и във всички тайнства, ние получаваме Божията благодат пропорционално на нивото на своята чистота, което е обяснението защо трябва да се подготвяме да получим тайнствата и защо тайнствата не могат да бъдат отженени [разведени] от отшелническия живот. Защото отшелничеството представлява както средството за очистване от страстите, така и – за кръстените, участие в страданието и смъртта Христови. За човек, който все още се пречиства, това може и да не изглежда толкова очевидно, но човекът, който се е превърнал в съсъд на Светия Дух, възприема ясно съюза на собствения си живот и живота на Христос. Ето защо именно свещениците – т.е. онези, чийто начин на живот е доказано свят – са тези, които извършват тайнствата.

       Изложените от мен схема и ред не бива да се възприемат като фиксиран модел, който се следва винаги без изменения. Това е просто едно обобщение, основаващо се на обичайния ред, който възприема духовният живот. При повечето хора действителните събития в собствения духовен живот включват значително по-голям приливен поток спрямо теоретичния модел. По този начин, често човек, който все още се пречиства от страстите, изпитва до известна степен – или за известно време, някои от даровете на Духа, или му се дарува непрестанна молитва. Понякога предоставянето на благодат в такава форма е временно нарочно – от страна на Бога, нещо, което продължава едва няколко мига или няколко часа, или няколко дни, и се дарува като насърчение за утешение на борещия се в неговата битка и за да го подтикне към по-голедми постижения. Понякога благодатта се дарува по един по-траен и всеобхватен начин, и именно тогава дълг на борещия се е да култивира дара и да не го пренебрегва. По този начин, на човек могат да бъдат дарувани характеристиките на просветлението преди напълно да се постигне безстрастие, а дадената тогава благодат подпомага християнина по пътя към пълното безпстрастие. Това по-трайно и пълно даруване на благодат, обаче, се дарува на онези, които са постигнали сериозен напредък, а не на онези, които са още в началото, защото да би било иначе, то на Божията благодат би се гледало като на нещо много евтино. По-малките и кратки прояви на благодатта, обаче, понякога се даруват дори и на начинаещи и дори мнозина благочестиви миряни ги изпитват. Искам да подчертая този факт, защото всичко за което говорих е достижимо – поне отчасти – за всеки, включително и миряните. Не забравяйте, че състоянието на непрестанна молитва и вътрешното пребиваване на Светия Дух би следвало да е нормалното състояние на човешкото същество. В ранните векове на Църквата, голяма част от миряните са били в това състояние. Ето защо първите християни се наричат „светци” в Посланията на Св. ап. Павел. Ето защо апологетите, защищаващи вярата срещу критиките от езичници, са могли да кажат, че е съществувала реална разлика в начина на живот на един християнин и един езичник, и че едно от доказателствата за това, че Християнството е истинно, е, че християните се отличават със своя по-възвишен начин на живот. Никак не е случайно, че всички ранни източници твърдят, че Християнството се е разпространило в Римската империя и отвъд нея заради големия брой чудеса, които християните непрекъснато вършели. Това е била и причината защо Светите Отци, когато са определяли какво пртедставлява Църквата, казват, че един от характерните белези на Църквата е, че нейните членове се отличават със своя свят начин на живот.

       В наши дни, тази пламенна ревност е замряла, и ние често се чувстваме сякаш едва висим на една мъничка частица от православното ни наследие. Наша задача би следвало да бъде да възстановим ревността на ранните християни, ревността на Светите Отци на Църквата, показана в духовния живот и която те педантично са очертали, за изучаване и подражание от [страна на] следващите поколения. Ако съм се разпрострял по теми, които изглеждат теоретични или отдалечени от ежедневието ни, то е защото искам да се изпълня с духа на Светите Отци. Бих искал всички ние да изучаваме по-задълбочено Светите Отци и след това да вършим онова, което те говорят! Ако имаме такава нагласа, желанието да разберем Светите Отци, да разберем духовния живот, както и да приложим светоотеческите писания в собствения си живот, то вярвам, че Бог не ще ни забрави. Па макар да можехме да изпълняваме едва малка част от онова, което четем в книгите, Той ще снизходи благодатта Си над нас и ще ни помогне – макар и да сме недостойни. И така, нека усърдно да фокусираме усилията си в четене на Светите Отци, в прилагане на техните съвети към самите нас, и в подражаването им дотолкова доколкото можем. Като правим така, ще се удостоим да участва заедно с тях в Божията благодат, както в настоящия живот, така и в отвъдния живот. Амин.