Vladimir_Djambov: SERMON ON ST. PETER’S DAY 2010

Триадицкий епископ Фотий

ПРОПОВЕД НА ПЕТРОВДЕН 2010

(белезите за пребъдване в църквата)

в катедралния храм „Успение на Пресвета Богородица”

12 юли (29 юни, ст. ст.) 2010 г.

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа!

Днес, възлюбени, славим два христолики стълба на Христовата Църква – Светите Апостоли Петър и Павел. Апостол Павел казва на повярвалите в малоазийския град Ефес – а чрез тях и на всички християни: вие "се утвърждавате върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който възраства цялото здание – стройно сглобено – в храм свят чрез Господа, и върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа" [Еф. 2:20-22]. Със словото си, със живота си, с духоносното си огнено свидетелство за Богочовека Христос апостолите – начело с Петър и Павел – са стълбове, основа, слава, незамлъкващ глас на Христовата Църква като Богочовешко Тяло – като Тяло, в което и ние със вас сме призвани да се съзиждаме в жилище Божие чрез Духа, според току-що приведените апостолски думи.

Какво означава да пребъдваш във Църквата? Може би този въпрос на мнозина ще се стори странен или почти неуместен. Но ако се запитаме в какво се изразява нашата принадлежност към църквата, няма ли съвестта да ни упрекне, че в много отношения принадлежността ни към църквата е или формална – или обратно – дейна! Дейна по убеждение и според известни ценности и нагласи – и ние принадлежим на църквата – формално или по-усърдно, така както безчет люде принадлежат към някаква организация, сдружение, движение, партия, клуб... – със съответни права и задължения – място, където са привикнали да идват, да общуват помежду си, да вършат нещо, което е прието!

Вярно е, че в живота на Христовата Църква има и водоравно измерение – това е измерение на взаимно общуване – по въпроси, които не са пряко свързани с духовния живот най-общо казано. Но ако този вид общуване надделява в нашата действителност, ако ние идваме тук – да!, да се помолим, но... – по някой път службите са дълги, не сме се виждали с някого, или пък сме неспокойни и имаме потребност да кажем на някого нещо, но излизаме и започваме да говорим неща, наглед може би и не толкова – и съществени, и даже не наглед! – съществени!, свързани с някои от водоравните измерения на църковния живот! Или пък – водени от желание да чуем нещо ново, да споделим и ние нещо, просто така да си побъбрим с близки хора! То ние сме окаяни и три пъти окаяни, ако този вид общуване надделява в нашето съзнание, в нашето поведение, в нашите взаимоотношения в църквата, в храма Божий. Тогава ние ще заприличаме на древните езичници – и по-точно на жителите на Атина, за които говори дееписателят – Св. Ап. Лука в Деяния Апостолски, че не обичали нищо друго повече от това да говорят и да слушат нещо ново – нещо за този, за онзи, за онази... Ще бъдем нещо като твърде жалък – християнския вариант! – на този езически обичай, нрав.

В какво се изразява нашето пребъдване в Църквата? В посещаване на едно, второ, трето и така нататък (поредно) богослужение?!? Богослужебният живот в църквата не е просто поредица от събития! Днес – това, утре – друго! Богослужебният живот на църквата е естественото живеене на самата църква, богослужебният живот е пулсът и диханието на това живеене. И ако ние имаме законническата нагласа – сега ще отида на служба, но пък следващият път може и да не отида – ще стане много! пък имам и други неща да върша – безспорно човек има и други задължения и неизбежно ги степенува! Но – как гледаме ние на богослужението, на молитвата в храма – като на живеене, като на дихание и пулс?!? Съграждаме ли се ние в църквата, в жилище Божие чрез Духа, чрез Светия Дух, Който е душа и сърце на църквата?!? Имаме ли жива потребност да участваме естествено в църковния живот като молитва, като съвместна молитва – преди всичко!, а сетне – и останалото? Ако ние нямаме такава потребност, и ако – повтарям! – в нашите мисли, съзнание, нагласи, поведение, отношение надделява видът общение, за който стана реч, то тогава нашата принадлежност към църквата не е живо пребъдване, не е участие – или поне пълнокръвно участие – но не поне! – защото това е всъщност целта – не е пълнокръвно участие в църковния живот.

Във всяко едно добропорядъчно жилище има йерархичен ред. Възрастващата йерархична стълбица на властта в църквата – представлява какво! – представлява СТЕПЕНИ НА НАРАСТВАЩО ПО ОТГОВОРНОСТТА СИ СЛУЖЕНИЕ! Т.е. колкото по-висша е степента на власт, която ти имаш в църквата, толкова по-отговорно е служението на църквата, на Тялото Христово, на народа Божий! Колко много сме се отдалечили от тази светоевангелска истина, от тази апостолска истина. Голямо е мнозинството на архиереите в православния свят, което – уви!, имат нрав на източни властелини. Не е малко числото на свещениците – и особено на свещеномонасите, които се изживяват като духовни старци, авторитетни ръководители – които всъщност формират култ към собствената си личност у тия, които – уж духовно! – обгрижват.

И тъй – властта в църквата е служение! А отношението към тия, които са облечени с духовна власт, би следвало да бъде отношение на искрена почит, отношение – израз на любов – на Христова любов! Тази любов безспорно следва да е взаимна! Колцина от нас носят съзнанието, че пребъдването в църквата като в Тяло Христово е наистина служение?!? Служение на епископа, служение на свещениците, служение на миряните... И колко тъжно е, когато немалка част от изговаряните тук приказки, думи са осъждания, обсъждания, критики, недоволство... – понякога и обиди, и клевети... Тежи, възлюбени, много тежи всичко това! Защото то е белег, че нашата принадлежност към църквата не е същинска, не е автентична, не е достоверна, не е живо пребъдване в живота на църквата!

И все пак – как да се съзиждаме в жилище Божие чрез Духа? Всяка една оделотворена в живота на църквата ни Христова заповед – е жив камък в тялото на църквата, акт на съзиждане – всяка една изпълнена заповед! Всяко едно съчувствие, всяка една добра дума, всяка проява на такт, всяка една чистосърдечна прошка, всяка проява на внимание, всяко изпълнение на Христовите заповеди! О! – ние бихме били блажени, ако можехме – тук! – живо и на дело! – да благославяме тия, които ни проклинат, да правим добро на ония, що ни мразят, да се молим – искрено! – за тия, които ни гонят и обиждат! Ето ги белезите за пребъдване в църквата, ето ги белезите за съзиждане, за съзиждане на всички нас, на всеки едного от нас и на всички ни заедно – като жилище Божие чрез Духа – по думите на Св. Ап. Павел.

По молитвите на светите славни, всехвални, първовърховни апостоли Петър и Павел да ни удостои Господ да изпълним попрището на земните си дни като живи членове на Неговата Църква, да преминем през дверите на смъртта като живи членове на Неговата Църква – и да се приобщим в неумиращия вечен живот с Христа Иисуса, нашият Творец, Изкупител, Спасител и Господ, Който заедно с Неговия безначален Отец и със Пресветия благ и животворящ Дух, е благословен сега и в безкрайността на бъдещия век! Амин!

Bishop Fotii of Triaditsa

SERMON ON ST. PETER’S DAY 2010

(the signs of abiding in the church)

at the Cathedral Church „Assumption of Most Holy Theotokos”

July 12 (June 29, O. C.) 2010

In the name of the Father and of the Son and of the Holy Spirit!

Today beloved, we glorify two Christ-faced pillars of the Church of Christ – the St. Apostles Peter and Paul. Apostle Paul tells those who have believed in the Asia Minor city of Ephesus – and through them to all Christians: you "are built upon the foundation of the apostles and prophets, Jesus Christ himself being the chief corner stone; In whom all the building fitly framed together groweth unto an holy temple in the Lord: In whom ye also are builded together for an habitation of God through the Spirit." [Eph. 2:20-22] With their speech, with their life, with their spirit-bearing fiery testimony of God-Man Christ the Apostles, - helmed by Peter and Paul – are pillars, basis, glory, never subsiding into silence voice of the Christ’s Church as God-Man’s Body – as a body, where we – you and I, too, are called to be builded together for an habitation of God through the Spirit, according to the apostolic words just quoted.

What does it mean to abide in the Church? Maybe this question will – to many, seem strange or almost irrelevant. But if we ask ourselves what our membership of the church is expressed in, won’t our conscience rebuke us, that in many ways our belonging to the church is either formal – or vice versa – active! Active by conviction and according to certain values and mind-sets – and we belong to the church – formally or more diligently – the same as a myriad of people belong to some organization, association, movement, party, club ... – with the respective rights and obligations – a place where they are accustomed to come and communicate with each other, to do something that is accepted!

It is true that Christ’s Church’s life has also a horizontal dimension – a dimension of mutual communication – on issues not directly related to the spiritual life in general. But if this type of interaction prevails in our reality, if we come here - yea, to pray some, but... – sometimes the services are long, we have not seen someone, or we are anxious and we need to tell someone something, but we go out and start talking things that seemingly perhaps are not so much… – essential, – and even not seemingly! – but things essential! – associated with some of the horizontal dimensions of church life! Or – driven by a desire to hear something new, and for us to share something, just to chatter with people close! Then we are miserable and three times miserable if this type of interaction prevails in our minds, in our conduct, in our relationships in the church, in the temple of God. Then we will become like the ancient pagans – and in particular like the people of Athens, for whom the acts author – St. Ap. Luke speaks in the Acts of the Apostles – that they loved nothing else more than to speak and listen to something new – something for this, for that man, for that woman... Will be something like a too shabby – the Christian version! – of this pagan custom, disposition.

What is our abiding in the Church expressed in? In attendance of one, of a second, a third and so on (consecutive) worship?? Ecclesiastical life in the church is not just a series of events! Today - this tomorrow - that! Ecclesiastical life of the church is the natural living of the church itself, ecclesiastical life is the pulse and breath of this living. And if we have an old-testament lawyers’ attitude – now I will go to service, but next time I might not go – it will be too much! And I have many other things to do – no doubt, a man has other obligations and inevitably one classifies these! But – how do we view worship, prayer in the temple – as living, like the breath and heartbeat?? Are we being builded in the church together for a habitant of God through the Holy Spirit, Who is the heart and soul of the church?? Do we have the living necessity to partake in the church life naturally – such as prayer, prayer together – above all!, and only then – the rest, as well? In case we do not have such a need, and if – I repeat! – in our thoughts, minds, dispositions, conduct, attitude prevails the type of communication, which I spoke about, then our belonging to the church is not a living abiding, it is not a participation – or at least not a full-blooded participation – but no, not at least! – because this is the purpose indeed – it is not a full-blooded participation in church life.

In each good and decent house there is hierarchical order. The growing hierarchical ladder of power in the church – is what! – it is DEGREES OF GROWING RESPONSIBILITY OF YOUR MINISTRY! I.e. the higher the degree of power that you have in the church, the more responsible is the ministry of the church, of the Body of Christ, of the people of God! How far have we strayed from this Holy-evangelic truth, from this apostolic truth. Big is the majority of prelates in the Orthodox world, who – alas!, have the temper of Eastern potentate. Not small is the number of priests – and especially monastic priests who experience themselves as spiritual elders, authoritative leaders – who in actual fact form a cult to their own personality amidst those who they – seemingly spiritually! – care for.

And so – power in the church is ministry! And the attitude towards those who are clothed in spiritual power should be an attitude of sincere honor, respect – an expression of love – of Christ’s love! This love should certainly be mutual! How many of us have the awareness that abiding in the church as in the Body of Christ is in fact a ministry?? Ministry of bishops, ministry of priests, ministry of laity... And how sad it is when a significant part of the here spoken talks, words are judgments, discussions, criticisms, discontent... – sometimes insults and slander... Oh, how heavy, beloved, how very heavy this all is! Because it is a sign that our belonging to the church is not essential, it is not authentic, it is not trust-worthy, it is not a living abiding in the life of the church!

And yet – how are we to be builded together in an habitant of God through the Spirit? Each one of Christ orders transformed into deeds in the life of our church – is a living stone in the body of the church, an act of building up – each fulfilled order! Each one act of sympathy, every single good word, any manifestation of tactfulness, each sincere forgiveness, each act of attention, any fulfilling of the commandments of Christ! Oh! – We would be blessed if we could – here! - alive and in actual deed! - bless those who curse us, do good to those who hate us, to pray – honestly! – for those who persecute and offend us! These are the signs of abiding in the church, these are the signs of being builded together, of all of us being builded topgether, of each and every one of us and of us all in one – as an habitant of God through the Spirit – in the words of St. Ap. Paul.

By the prayers of the Holy glorious, all-praise-worthy, first Apostles Peter and Paul may Lord grant us the honor to fulfill the course of our earthly days as living members of His Church; to go through the gates of death as living members of His Church – and to commune in one with the undying eternal life with Christ Jesus, our Creator, Redeemer, Savior and Lord, Who together with His Father of no beginning and His most Holy and live-giving Spirit, is blessed now and unto eternity of the age to come! Amen!