The River of fire Огнената река – Александър Каломирос

Превод от английски

Огнената река

Автор: Александър Каломирос

Докладът на А. Каломирос, "The River of fire",
така както е бил представен пред
Православната [Младежка] Конференция
в Сиатъл, САЩ, през 1980 г.

Отговор на въпросите:          (1) Бог наистина ли е добър?
                                                  (2) Бог ли е създал ада?

Пронаос, северна стена: Страшният съд,
чудовището Левиатан,
в чиято паст се втича Огнената река на Ада.

Pronaos, north wall: Last Judgment,
the Leviathan monster,
into whose maw flows Hell’s River of Fire.

+ Во имя Отца, и Сина, и Светаго Духа.

Досточтими отци, скъпи братя и сестри:

Няма никакво съмнение, че живеем в епохата на отстъпление от Бога, предсказана за последните дни. На практика повечето хора са атеисти, въпреки че мнозина на теория все още вярват. Безразличието и духът на този свят властват навсякъде.

Коя е причината за туй състояние?

Причината е охладняването на любовта. Любовта към Бога вече не гори в сърцата на хората и като последица – любовта между нас е мъртва също.

А каква е причината за това угасване на човешката любов към Бога? Отговорът несъмнено е грехът. Грехът е тъмният облак, който не дава на Божията светлина да достигне до очите ни.

Но, грехът винаги е съществувал? Тъй че как така дотам не просто да игнорираме Бога, но и фактически да Го ненавиждаме. Отношението на хоратаа към Бога днес всъщност не е невежество или безразличие. Ако вникнете по-надълбоко в хората, ще забележите, че тяхното невежество или безразличие е белязано с една дълбока ненавист. Само че никой не ненавижда нещо, което не съществува.

Подозирам, че днес хората вярват в Бога повече от когато и да е било в цялата история на човечеството. Хората познават – по-добре от всякога – Свещеното Писание, учението на Църквата и Божието домостроителство. Те притежават пълно съзнание за това, че Бог съществува. Техният атеизъм не е истинско неверие. Това е по-скоро е отвращение към някого, когото познаваме много добре и при това го ненавиждаме с цялото си сърце: точно както правят и бесовете.

Ние ненавиждаме Бога и затова Го игнорираме, пренебрегваме Го сякаш не сме Го видели и се преструваме на атеисти. В действителност ние просто Го възприемаме като враг "пар екселанс" [в собствения смисъл на думата]. Нашето отрицание на Бога е нашата мъст, атеизмът ни е нашето отмъщение.

Но защо хората ненавиждат Бога? Ненавиждат Го не само защото делата им са тъмни, докато Бог е светлина [вж. Йоан 3:20], но и защото Го възприемат като заплаха, като неизбежна и вечна опасност, като противник в съда, като опонент по закон, като прокурор и вечно преследващ. За тях Бог вече не е Всемогъщият Лекар, Който дойде, за да ги спаси от болест и смърт, а е по-скоро жесток съдия и отмъстителен инквизитор.

Видите ли, дяволът успя да накара хората да повярват, че Бог всъщност не ни обича, че Той всъщност обича само Себе Си, че Той ни приема само ако се държим така, както Той иска да се държим; [да повярват хоратa,] че Той ни ненавижда ако не се държим държим така, както Той е заповядал да се държим, и че до такава степен е оскърбен от нашето неподчинение, че трябва да платим за това с вечни мъки, създадени от Него с тази цел [точно].

Кой може да обича мъчителя? Даже и ония, които всячески се опитват да се спасят от гнева Божий, не могат истински да Го обикнат. Те обичат само себе си: като се опитват да избегнат Божието отмъщение и да постигнат вечно блаженство само благодарение на това, че са се постарали да угодят на този страховит и неимоверно опасен Създател.

Разпознавате ли дяволската клевета към нашия Вселюбящ и Всемилостив, абсолютно благ Бог? Не случайно на гръцки на дявола е дадено името DIABOLOS, „клеветникът”.

ІІ

Но какъв е бил инструментът на дяволското оклеветяване на Бога? Какво средство е използвал, за да убеди човечеството, за да разврати човешката мисъл?

Той е използвал „богословието”. Отпървом е въвел незначително отклонение в богословието, което – след като веднаж било прието – той успял да увеличи все повече и повече до степен, че християнството станало напълно неразпознаваемо. Това е което наричаме „западно богословие”.

Опитвали ли сте се някога да разкриете основна характеристика [отличителната черта] на западното богословие? Ами, основната му характеристика е, че то счита Бог за истинската причина за всяко зло.

Какво представлява злото? Нима то не е отчуждението от Бога, Който е Живот? [1] Нима то не е смърт? Какво учи западното богословие за смъртта? Всички римокатолици както и повечето протестантите възприемат смъртта като наказание от Бога. Бог вменил на всички хора като вина греха на Адам и ги наказал чрез смърт – т.е. като ги отсякъл от Себе Си и ги лишил от животворящата Си енергия, и така Той първом ги убил духовно, а сетне и телесно, посредством някакво духовно гладуване. Августин тълкува откъса от книга Битие – „а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш”, като – „ако ядеш от [плода на] това дърво, Аз ще те убия”.

Някои протестанти възприемат смъртта не като наказание, а като нещо естествено. Но – нима Бог не е създателят на всички природни [естествени] неща? Тъй че и в двата случая Бог – за тях – е истинската причина за смъртта.

И това е вярно не само по отношение на смъртта на тялото. В същата степан то важи и за смъртта на душата. Нима западните богослови не възприемат ада – вечната духовна смърт на човек, като наказание от Бога? И нима те не възприемат дявола като Божи служител за [осъществяването на] вечното наказанието на хората в ада?

Западният „Бог” е един оскърбен и разгневен Бог, преизпълнен с гняв заради непослушанието на хората, жадуващ в разрушителната Си страст да подхвърли цялото човечество на вечни мъки за греховете им, освен ако не получи безкрайно удовлетворение на оскърбената Си гордост.

Какъв е западният догмат за спасението? Нима Бог [Отец] не уби Бог [Син], за да удовлетвори гордостта Си, което западняциите наричат с евфемизма „справедливост”? И нима не благодарение именно на това безкрайно удовлетворение Той не снизхожда да приеме спасението на някои от нас?

Какво предсташлчша спасението за западното богословие? Нима то не е спасяване от гнева Божий?

Разбирате ли сега, че западното богословие учи, че реалната опасност за нас, че истинският ни враг, това е нашият Създател и Бог? За западняците спасението е това да се спасиш от ръцете на Бога!

Как може човек да обича такъв Бог? Как може да вярваме в някого, когото ненавиждаме? Вярата в своята дълбока същност е продукт на любовта, и поради това желанието ни би било щото такъв, който ни заплашва, въобще да не съществува, още повече когато тази заплаха е вечна.

Даже и да съществува средство да бъде избегнат вечния гняв на това всемогъщо, но зло Същество ([а именно] смъртта на Сина Му вместо нас), то би било много по-добре, ако това Същество не съществуваше. Това е било най-логичното заключение на ума и на сърцето на западните народи, защото с такъв жесток Бог даже вечният Рай би бил отвратителен. Така се е родил атеизмът и именно поради това Западът е мястото на неговото раждане. Атеизмът е бил непознат в източното християнство докато западното богословие не проникнало и там.[2] Атеизмът е пряко следствие на западното богословие.[3] Атеизъм е отричане и отрицание на злия Бог. Хората станали атеисти, за да могат – криейки глашите си и затваряйки очите си подобно на щрауса – да се спасят от Бога. Атеизмът, братя мои, е отрицанието на римокатолическия и протестантския Бог. Атеизмът не е нашият истински враг. Истинскичт враг е онова фалшифицирано и изкривено „християнство”.

ІІІ

Западняците нерядко говорят за „благия Бог”, (например във Франция le bon dieu се използва почти винаги когато се говори за Бога.). Западна Европа и Америка, обаче, никога не са били убедени, че такъв благ Бог [действително] съществува. Напротив, те наричаli Бога благ по същия начин, по който [древните] гърците наричали EULOGIA [благословение] бича и проклятието на едрата шарка – т.е. благословия, благословение, за да я прокудят и пропъдят с магия. По същшата причина Черно море е било наречено [от гърците] En'xeinos Póntos – гостоприемното море – въпреки че в действителност то било много страховито и коварно море. В дълбините на Западната душа Бог бил възприеман като злия Съдия, Който никога не забравя дори и най-малкото оскърбление, причинено Му при нашите нарушавания на Неговите закони.

Това законническо разбиране за Бога, тази напълно извратена интерпретация на Божията справедливост, не било нищо друго освен пренасяне на човешките страсти в сферата на богословието. Това било връщане към езическия процес на очовечаване на Бога и обожествяване на човека. Хората, са объркани и разгневени, когато не са приемани насериозно, и считат това за унижение, което може да бъде премахнато само чрез мъст, било то чрез престъпление или дуел. Това било светското, страстно възприемане за справедливостта, което преобладавало в умовете на така нареченото „християнско” общество.

И западните християни са мислили за Божията справедливост по същия начин. Бог, безначалното Същество, бил безкрайно оскърбен от непослушанието на Адам. Той решил вината на Адамовото непослушание да се разпростре поравно над всички негови потомци, и те трябва да бъдат осъдени на смърт заради греха на Адам, който те самите не са извършили. За западнчците Божията справедливост действала като вендета [кръвна мъст]. Трябва да умре не само човекът, който те е оскърбил, но и цялото му семейство. И трагичното за хората – до пълно отчаяние – било че никой човек, нито дори цялото човечество не може да удовлетвори оскърбеното достойнство на Бога, дори и ако бъдат жертвани всички хора от цялата история. Достойнството на Бога можело да се спаси само да би Сам Той накажел някого със същото достойнство като Него. И тъй, за да бъде спасено както достойнството на Бога, така и човечеството, нямало никакво друго решение освен въплъщението на Неговия Син, за да може човек с с божествено достойнство да бъде принесен в жертва за спасяване честта на Бога.

ІV

Тази езическоподобна концепция за Божията справедливост, която изисква безкрайни жертвоприношения за да бъде удовлетворена, явно превръща Бога в наш истински враг и в причина за всички наши нещастия. [Дори] Нещо повече, това е справедливост, която изобщо не е справедлива, тъй като наказва и изисква удовлетворение от лица, които въобще не са отговорни за греха на своите праотци[4]. С други думи, това, което западняците наричат справедливост, по-скоро би следвало да се нарече обида [негодувание] и мъст от най-лошия вид. Дори Христовата любов и жертва губи своето значение и логика при едно такова шизоидно възприятие на Бог, който убива Бога [Сина] за да удовлетвори така наречената Божия справедливост.

Има ли тази концепцията за справедливост каквото и да е отношение към справедливостта, която Бог Сам ни е разкрил? Такова ли значение има словосъчетанието „Божия справедливост” в Стария и Новия завет?

Може би началото на погрешната интерпретация на думата „справедливост” в Свещеното Писание е нейниият превод с помощта на гръцката дума DIKAIOSYNI̱ [„dikaiosyne” правосъдие]. Не че такъв превод е сгрешен, а защото това слово – бидейки термин на езическата, хуманистична древногръцка цивилизация било заредено с определени човешки представи, които лесно бига могли да доведат до недоразбирателства [погрешно разбиране – за точното значение на думата].

Преди всичко, думата DIKAIOSYNI̱ [„dikaiosyne” правосъдие] извиква в съзнанието представа за някакво равномерно разпределение. Ешо защо тя е представена посредством везна [баланс]. Добрите биват възнаградени, а лошите – наказани от човешкото общество по един честен начин. Това е човешка справедливост – тази, която се случва в съда.

Но това ли, обаче, е значението на Божията справедливост?

Думата DIKAIOSYNI̱ [„dikaiosyne” правосъдие], „справедливост” представлява превод на думата на иврид tsedaka. Тази дума означава „божествената енергия, която постига човешкото спасение”. Тя е паралел и почти синоним на друга дума в иврид hesed, която означава „милост”, „състрадание”, „любов”, а също и на думата emeth, която означава „преданост”, „правда”. Това, както виждате, дава напълно друго измерение на това, което обикновено възприемаме като справедливост[5]. И точно така Църквата е разбирала Божията справедливост. Именно така са учили за него и Светите Отци на Църквата. „Как може да наречеш Бога справедлив, – пише св. Исаак Сириец, – когато четеш пасажа за платата, дадена на работниците? приятелю, аз те не увреждам; нали за динарий се съгласи ти с мене? Вземи своето и си иди; а на тоя последния искам да дам, каквото и на тебе; нима нямам власт да правя със своето си, каквото искам? Или окото ти е завистливо, задето съм добър?” [Мат. 20:13-15]. „Как може човек да нарече Бога справедлив, – продължава св. Исаак, – когато попадне на притчата за блудния син, пропилял своето състояние, живеейки неправедно, и въпреки това заради разкаянието, показано от него, бащата побегна и се хвърли на яичта му и му даде власт над цялото си богатство [вж. Лука 15:20-22]? Не някой друг, а Сам Неговият Единородин Син казва тия неща за Него, за да не се съмняваме, и тъй Той принесе свидетелство относно Него. В какво се, тогава, се заключава Божията справедливост, онеже докато бяхме грешници, Христос умря за нас?”[6]

И така, виждаме, че Бог не е справедлив в смисъла, по който хората разбират тази дума, но виждаме, че Неговата справедливост означава Неговата благост и любов, които са дадени по един несправедлив начин, т.е. Бог винаги дава без да взема нищичко в замяна, и Той въздава на лица като нас – недостойни да получат. Затова и св. Исаак ни учи: „Не наричайте Бога справедлив, понеже Негова справедливост не се проявява в нещата, които ви засягат. И ако Давид Го нарича справедлив и честен, то Неговият Син ни разкри, че Той е благ и добър. 'Той е благ', казва Той, 'към злите и нечестивите'”.[7]

Бог е благ, любящ и добър към онези, които не Го зачитат, не Го слушат и Го пренебрегва.[8] Той никога не отвръща на злото със зло. Той никога не Си отмъщава.[9] Наказаниата Му са любящи средствата за изправление, стига все нещичко да е възможно да бъде изправено и излекувано в този живот.[10] Те никога не се простират във вечността. Той е създал всичко добро.[11] Дивите зверове припознават за свой господар християнинът, който чрез смирение е придобил Божия лик [се е уподобил на Бога]. Те се приближават към него, не със страх, а с радост, с благодарна и любяща покорност...; те размятат глави [приятелски] и лижат ръцете му и му служат с благодарение. Неразумните зверове знаят, че техният Владика и Господ не е зъл и лош и отмъстителен, а по-скоро е преиюзщвхех с любов. (Вж. също св. Исаак Сириец, SОZOMENA ASKHTIKA [Атина, 1871 г.], стр. 95-96.) Той ни предпази и ни спаси, когато паднахме. Вечното зло няма нищо общо сБога. То идва по-скоро от волята на Неговите свободни, разумни създания, и Той уважава тази воля.[12]

Смъртта не ни е дадена от Бога.[13] В нея ние попадахме посредством нашия бунт [нашето противенето си към Бога]. Бог е Живот и Животът е Бог. Ние възстанахме против Бога и така сами затворихме портите към животворящата Му благодат.[14] „Колкото повече се отделя от живота, – пише св. Василий Велики, – толкова повече се приближава до смъртта. Тъй като Бог е живот, лишаването от живот е смърт”.[15] „Не Бог създаде смъртта, – продължава св. Василий, – ь ние сами си я навлякохме.” „Никак, обаче, Бог не възпрепятства действието на тлението (смъртта)... за да не би Той да направи нашата немощ безсмъртна в нас”.[16] Както е казал св. Ириней: „Отделянето от Бога е смърт, отделянето от светлината е тъмнина... и не светлината е тази, която донася върху им наказанието на слепотата”.[17]

„Смъртта – казва св. Максим Изповедник – по същество е отделяне от Бога, от което по необходимост следва смъртта на тялото. Животът по същество е Оня, Който каза: Аз съм Живот”.[18] Но защо смъртта дойде над цялото човечество? Защо онези, които не са съгрешили заедно с Адам, умряха както умря Адам? Ето отговора на св. Анастасий Синаит: „Ние станахме наследници на проклятието на Адам. Ние не сме наказани сякаш не сме се подчинили на божествената повеля заедно с Адам; а понеже Адам стана смъртен; той предаде греха на своето потомство. Станахме смъртни, понеже сме родени смъртни от един смъртен”.[19] А св. Григорий Паламà утвърждава следното: „[Бог] не каза на Адам: „върни се там откъдето си бил взет”, а Той му каза: „пръст си и в пръстще се върнеш”... Той не е рекъл: „в деня, в който вкусиш от него (дървото), умри!”, а: „в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш”. Нито пък впоследствие Той каза: „връщай се сега в пръстта”, а реюе: „и в пръст ще се върнеш”, като по този начин Бог предупреждава, справедлишо допуща и не възпрепятства онова, което има да става”.[20] Ние виждаме, че смъртта е дошла не в резултат на Божия повеля, а като следствие от това, че Адам скъса отношението си с Извора на Живот, чрез своето непослушание; а Бог по Своята благост само го предупреди за това.

„Само по себе си дървото на познанието, – казва св. Теофил Антиохийски, – е било добро, и плодовете му са били добри. Защото не дървото, както някои си мислят, имаше в себе си смърт, а непослушанието съдържаше смурт в себе си. понеже в плодовете нямаше нищо друго, освен едно познание, а познанието е добро, когато се използва правилно”.[21] [Светите] Отците ни учат, че забраната за вкусване от дървото на знанието не е била абсолютна, а временна. Адам е бил духовен младенец. Не всяка храна е добра за младенците. Някои храни могат дори да ги убият, въпреки че за възрастните те не представляват опасност. Дървото на знанието било засадено от Бога за човека. То било добро и хранително. Но то било твърда храна, докато Адам можел да храносмила само мляко.

 (Стенопис от Драгалевския манастир,
"Тръбящият ангел",
детайл от сцената на Страшния съд) 

Fresco from the Dragalevski monastery
"Angel with the Trumpet"
detail of the Last Judgement scene

V

Така че на езика на Свещеното Писание, „справедлив” означава добър и любящ. Говорим за спаведливите хора от Стария Завет. Това не означава, че те са били добри съдии, а че са били мили и боголюбиви хора. Когато казваме, че Бог е справедлив, това не означава, че Той е добър съдия, Който знае как да накаже хората поравно, в зависимост от тежестта на престъпленията им, а напротив – имаме предвид, че Той е мил и любящ, прощаващ всички прегрешения и непослушания, и че с всички средства Той иска да ни спаси, и никога не се отплаща на злото със зло.[22] В първия том на „Добротолюбие” има един великолепен текст на Свети Антоний, който трябва да ви прочета тук:

Бог е благ [добър], безстрастен и неизменeн. И сега някой, който мисли за разумно и вярно да каже, че Бог не се променя, би могъл да се зададе въпроса как е възможно – в този случай – да се говори за Бог като за радващ се за ония, които са добри, и оказващ милости към ония, които Го почитат, и като отвръщащ се от нечестивите и като гневен на грешниците. За това следва да се отговори, че Бог нито се радва, нито се разядосва, защото да се зарадваш и да се обидиш са страсти, нито пък Той бива спечелен чрез даровете на онези, които Го почитат, защото това би означавало Той да се олюлее от удоволствие. Не е редно Божеството да изпитва удоволствие или неудоволствие от човешките състояния. Той е благ, и Той единствено дарява благословение и никога не вреди, като остава винаги един и същ. Ние хората, от друга страна, ако останем добри посредством уподобяване на Бога, ставаме едно с Него, но ако станем зли посредством тове, че не се уподобяваме на Бога, биваме отделени от Него. Като живеем в святост ние се привързваме към Бога, но като ставаме нечестиви Го правим наш враг. Не че Той ни се разгневява по един тираничен начин, но именно собствените ни грехове са тези, които пречат на Бога да огрее вътре в нас и ни излагат на бесовете, които ни мъчат. И ако чрез молитва и действия на състрадание ние спечелваме отпущение на греховете си, това не означава, че сме спечелили Бог на своя страна и сме Го накарали да се промени, а означава, че чрез своите действия и своето обръщане към Божеството, ние сме излекували своето нечестие и тъй. още веднъж се наслаждаваме на Божието милосърдие. И тъй, да се каже, че Бог се отвръща от нечестивите, е като да се каже, че слънцето се скрива от слепите.[23] [гл. 150] 

VI

 ...

VI Сега     виждате , надявам се, как Бог беше наклеветен от западната теология. Августин, Анселм, Тома Аквински и всичките им ученици допринесоха за тази „богословска“ клевета. И те са основите на западното богословие, било то папистко или протестантско. Със сигурност тези теолози не казват изрично и ясно, че Бог е нечестиво и страстно същество. Те по-скоро смятат, че Бог е окован от по-висша сила, от мрачна и неумолима Необходимост като тази, която управлява езическите богове. Тази Необходимост Го задължава да връща зло за зло и не Му позволява да прости и да забрави злото, извършено против волята Му, освен ако не Му бъде предложено безкрайно удовлетворение.

    Тук отваряме големия въпрос за езическото, гръцко влияние върху християнството.

    Езическият манталитет беше в основата на всички ереси. Тя беше много силна на Изток, защото Изтокът беше кръстопът на всички философски и религиозни течения. Но както четем в Новия завет, „където грехът изобилства, благодатта изобилства много повече“. Така че, когато ересите процъфтявали, Православието също процъфтявало и въпреки че било преследвано от силните на този свят, то винаги оцелявало като победител. На Запад, напротив, езическият гръцки манталитет навлезе ненатрапчиво, без да приема аспекта на ерес. Той навлезе чрез множеството латински текстове, продиктувани от Августин, епископ на Хипон. Свети Йоан Касиан, който живееше тогава на Запад, разбираше отровата, която беше в ученията на Августин, и се бореше срещу нея. Но фактът, че книгите на Августин са написани на латински и фактът, че са изключително дълги, не позволява тяхното изучаване от другите отци на Църквата и затова те никога не са били осъждани, както произведенията на Ориген са били осъждани на Изток. Този факт им позволи да упражнят силно влияние по-късно в западната мисъл и теология. На Запад малко по малко знанията за гръцкия език изчезнаха и текстовете на Августин бяха единствените налични книги, датиращи от древни времена на език, разбираем там. Така Западът приема като християнство едно учение, което в много от своите аспекти е езическо. Цезаропапистките развития в Рим не позволяват никаква здравословна реакция на това състояние на нещата и така Западът се удави в хуманистичната, езическа мисъл, която преобладава и до днес. и така те никога не са били осъждани, както произведенията на Ориген са били осъждани на Изток. Този факт им позволи да упражнят силно влияние по-късно в западната мисъл и теология. На Запад малко по малко знанията за гръцкия език изчезнаха и текстовете на Августин бяха единствените налични книги, датиращи от древни времена на език, разбираем там. Така Западът приема като християнство едно учение, което в много от своите аспекти е езическо. Цезаропапистките развития в Рим не позволяват никаква здравословна реакция на това състояние на нещата и така Западът се удави в хуманистичната, езическа мисъл, която преобладава и до днес. и така те никога не са били осъждани, както произведенията на Ориген са били осъждани на Изток. Този факт им позволи да упражнят силно влияние по-късно в западната мисъл и теология. На Запад малко по малко знанията за гръцкия език изчезнаха и текстовете на Августин бяха единствените налични книги, датиращи от древни времена на език, разбираем там. Така Западът приема като християнство едно учение, което в много от своите аспекти е езическо. Цезаропапистките развития в Рим не позволяват никаква здравословна реакция на това състояние на нещата и така Западът се удави в хуманистичната, езическа мисъл, която преобладава и до днес. малко по малко знанията за гръцкия език изчезнаха и текстовете на Августин бяха единствените налични книги, датиращи от древни времена на език, разбираем там. Така Западът приема като християнство едно учение, което в много от своите аспекти е езическо. Цезаропапистките развития в Рим не позволяват никаква здравословна реакция на това състояние на нещата и така Западът се удави в хуманистичната, езическа мисъл, която преобладава и до днес. малко по малко знанията за гръцкия език изчезнаха и текстовете на Августин бяха единствените налични книги, датиращи от древни времена на език, разбираем там. Така Западът приема като християнство едно учение, което в много от своите аспекти е езическо. Цезаропапистките развития в Рим не позволяват никаква здравословна реакция на това състояние на нещата и така Западът се удави в хуманистичната, езическа мисъл, която преобладава и до днес.²⁴

    Така че имаме Изток от една страна, който, говорейки и пишейки на гръцки, остава по същество Новият Израел с израелска мисъл и свещена традиция, и Западът от другата страна, който след като е забравил гръцкия език и е бил откъснат от източната държава , наследи езическата гръцка мисъл и нейния манталитет и формира с нея едно подправено християнско учение.

    В действителност противопоставянето между православието и западното християнство не е нищо друго освен поддържане на противопоставянето между Израел и Елада.

    Никога не трябва да забравяме, че отците на Църквата се смятаха за истински духовни чеда на Авраам, че Църквата се смяташе за Новия Израил и че православните народи, независимо дали са гръцки, руски, български, сръбски, румънски и т.н. ., осъзнаваха, че са като Натанаил, истински израилтяни, Божият народ. И докато това беше истинското съзнание на източното християнство, западът ставаше все повече и повече дете на езическата, хуманистична Гърция и Рим.

VII     Кои бяха основните характеристики на тази разлика в мисленето между Израел и езичеството? Насочвам вниманието ви към този много важен въпрос.

    Израел вярва в Бог.

    Езичеството вярва в сътворението. Тоест в езичеството творението се обожествява. За езичниците Бог и творението са едно и също нещо. Бог е безличен, персонифициран в множество богове.

    Израел (и когато говорим за Израел, имаме предвид истинския Израел, духовните синове на Авраам, онези, които имат вярата, дадена от Бог на Неговия избран народ, а не тези, които са изоставили тази вяра, Истинските синове на Авраам са Църквата на Христос, а не онези плътски потомци, еврейската раса), Израел знае, че Бог и творението са два радикално различни вида съществуване. Бог е самостоятелно съществуващ, личен, вечен, безсмъртен, Животът и Източникът на живота, Съществуването и Източникът на съществуването; Бог е единственото истинско Съществуване: O WN , Съществуващият, Единственият Съществуващ; това е смисълът на статията ^' Î.25

    Творението, напротив, няма самостоятелно съществуване. Това е изцяло зависимо от Божията воля. То съществува само докато Бог иска да съществува. Не е вечен. Нямаше съществуване. Беше нищо, не беше абсолютно нищо. Създаден е от нищото. ²⁶  Само по себе си то няма сила на съществуване; то се поддържа в съществуването от Божията енергия. Ако тази любяща Божия Енергия някога спре, творението и всички сътворени същества, интелектуални или неинтелектуални, рационални или ирационални, ще изчезнат в несъществуване. Ние знаем, че Божията любов към Неговото творение е вечна. От Него знаем, че Той никога няма да ни остави да изпаднем в небитието, от което ни е извел. Това е нашата надежда и Бог е верен в обещанията Си. Ние, сътворените същества, ангелите и хората, ще живеем във вечността, не защото имаме в себе си силата на вечността, а защото това е волята на Бог, Който ни обича. Сами по себе си ние сме нищо. Ние нямаме ни най-малко енергия за живот и съществуване в нашата природа; това, което имаме, идва изцяло от Бог; нищо не е наше. Ние сме мръсотия на земята и когато го забравим,²⁷   „Бог“, казва свети Йоан Дамаскин на друго място, „може да направи всичко, което пожелае, въпреки че Той не иска всички неща, които може да направи – защото Той може да унищожи творението, но не желае да го направи. (Пак тамI, 14) ²⁸

Във Великия Евхологион (Венеция, 1862 г.), основна богослужебна книга на Църквата, четем:

„О, Боже, велики и всевишни, Ти, Който единствен имаш безсмъртие“

[7-ма молитва на вечернята, стр. 15]

„Ти, Който единствен си животворящ по природа... О, единствен безсмъртен“

[Ода 5 , Заупокойен канон за миряни, стр. 410]

„Ти си единственият безсмъртен“ [стр. 410] „Единственият, който е безсмъртен поради божествената Си природа“

[Ода 1, Заупокойен канон за миряни, стр. 471]

    Това е вярата на Израел.

    Какво е учението на езичеството? Езичеството е следствие от загубата на контакт с Бог. Множеството грехове на човечеството направиха хората неспособни да приемат божествената светлина и да имат каквато и да е връзка с Живия Бог. Последствието беше да смятат за нещо божествено творението, което виждаха пред себе си всеки ден.

    Езичеството разглежда творението като нещо самосъществуващо и безсмъртно, нещо, което винаги е съществувало и винаги ще съществува. В езичеството боговете са част от творението. Те не са го създали от нищото, те само са формирали съществуващата материя. Материята може да приема различни форми. Формите възникват и изчезват, но самата материя е вечна. Ангелите, демоните и душите на хората са истинските богове. Вечни по своята природа, както и самата материя, те обаче са по-висши от материята. Те могат да приемат различни материални форми в поредица от материални съществувания, но по същество остават духовни.

    Така че в езичеството виждаме две основни характеристики: (1) Приписване на характеристиките на божественост на цялото творение, тоест: вечност, безсмъртие, самосъществуване. (2) Разграничение между духовното и материалното и антагонизъм между двете като между нещо по-висше и нещо по-нисше.

    Езичеството и хуманизмът са едно и също нещо. В езичеството човекът е бог, защото е вечен по природа. Ето защо езичеството винаги е надменно. Това е нарцисизъм. Това е самообожаване. В Гърция боговете имаха човешки характеристики. Гръцката религия е езическо обожание на човека. Душата на човека се смяташе за негово истинско същество и беше безсмъртна по природа.

    Така че виждаме, че в езичеството дяволът успява да създаде универсално вярване, че хората са богове и затова не се нуждаят от Бог. Ето защо гордостта беше толкова висока в Гърция и защо смирението беше немислимо. В своята работа „Нихомаховата етика“ Аристотел пише следните думи: „Да не се възмущаваш от обидите е белег на долния и робски човек“. Човекът, който е убеден от дявола да вярва в заблудата, че душата му е вечна по природа, никога не може да бъде смирен и никога не може наистина да повярва в Бог, защото той не се нуждае от Бог, бидейки самият Бог, тъй като грешката му го кара да вярва .

    Ето защо още от самото начало отците на Църквата, разбирайки опасността от тази глупава грешка, предупреждават християните за факта, че, както казва свети Ириней: „Учението, че човешката душа е естествено безсмъртна, е от дявол” (Доказателство за апостолското проповядване, III, 20. 1). Намираме същото предупреждение при Свети Юстин (Диалог с Трифон 6.1-2), при Теофил Антиохийски (Към Автолик 2.97 ), при Тациан (Към гърците 13) и т.н.

    Свети Юстин обяснява основния атеизъм, който съществува във вярата в естествената вечност и безсмъртието на човешката душа. Той пише: „Има някои други, които, като са предположили, че душата е безсмъртна и нематериална, вярват, че въпреки че са извършили зло, те няма да понесат наказание (защото това, което е нематериално, също е нечувствително), и че душата, в резултат на неговата неморалност не се нуждае от нищо от Бог” (Диалог с Трифон 1).

    Езичеството е невежество за истинския Бог, погрешна вяра, че Неговото творение е божествено, наистина бог. Този бог обаче, който е Природата, е безличен, сляпа сила, над всички лични богове, и се нарича Необходимост ( anagkhç ). В действителност тази необходимост е проекция на човешкия разум, като математическа необходимост, управляваща света, тя е проекция на рационализма върху природата. Тази рационалистична Необходимост е истинският, върховен сляп бог на езичниците. Езическите богове са части от света и са безсмъртни поради безсмъртието на природата, която е тяхната същност. В този езически манталитет човекът също е бог като другите, защото за езичниците истинският човек е само неговата душа, ²⁹и те вярват, че душата на човека е безсмъртна сама по себе си, тъй като е част от същността на вселената, която се счита за безсмъртна сама по себе си и съществуваща самостоятелно. Така и човекът е бог и мярка за всички неща.

    Но боговете не са свободни. Те се управляват от необходимостта, която е безлична.

VIII

    Това е този езически начин на мислене, който е смесен с християнското учение от различните ереси. Това се случи и на Запад. Те започнаха да правят разлика не между Бог и Неговото творение, а между дух и материя. ³⁰ Те започнаха да мислят за човешката душа като за нещо вечно само по себе си и започнаха да разглеждат състоянието на човека след смъртта не като сън в ръцете на Бога, а като истинския живот на човека, ³¹  към което възкресението на мъртвите нямаше какво да добави и дори необходимостта от възкресението беше съмнителна. Празникът Възкресение Господне, който е кулминацията на всички празници в Православието, започва да отстъпва на второ място, тъй като нуждата от него е толкова непонятна за западните християни, колкото и за атиняните, чули проповедта на апостол Павел. .

    Но което е по-важно за нашата тема, те започнаха да чувстват, че Бог е подчинен на Необходимостта, на тази рационалистична Необходимост, която не беше нищо друго освен човешка логика. Те Го обявиха за неспособен да влезе в контакт с по-нисши същества като хората, защото техните рационалистични, философски концепции не го позволяваха и именно това вярване беше в основата на исихастките спорове; това вече беше започнало с Августин, който учи, че не Бог говори на Моисей, а един ангел вместо това.

    Именно в този контекст на Необходимостта, на която се подчиняват дори боговете, трябва да разберем западната юридическа концепция за Божията справедливост. Беше необходимо Бог да накаже непокорството на човека. За Него беше невъзможно да прости; висша необходимост изискваше отмъщение. Дори Бог в действителност да беше добър и любящ, Той не можеше да действа с любов. Той беше длъжен да действа противно на Неговата любов; единственото нещо, което Той можеше да направи, за да спаси човечеството, беше да накаже Сина Си вместо хората и по този начин необходимостта беше удовлетворена.

IX

    Това е триумфът на елинистичната мисъл в християнството. Като елинист Ориген е стигнал до същите заключения. Бог беше съдник по необходимост. Той беше длъжен да наказва, да отмъщава, да изпраща хората в ада. Адът беше Божие творение. Това беше наказание, изисквано от правосъдието. Това изискване на справедливост беше необходимост. Бог беше длъжен да се подчини на това. Не му беше позволено да прости. Имаше висша сила, необходимост, която не Му позволяваше да обича безусловно.

    Но Ориген също беше християнин и знаеше, че Бог е пълен с любов. Как е възможно да се признае един любящ Бог, Който държи хората в мъки вечно? Ако Бог е причината за ада, по необходимост тогава трябва да има край, в противен случай не можем да признаем, че Бог е добър и любящ. Тази юридическа концепция за Бог като инструмент на висша, безлична сила или божество, наречено Необходимост, води логично до апокатастазис, „възстановяването на всички неща и унищожаването на ада“, в противен случай трябва да признаем, че Бог е жесток.

    Езическият гръцки манталитет не можеше да разбере, че причината за ада не беше Бог, а Неговите логични създания. Ако Бог не беше наистина свободен, тъй като беше управляван от Необходимостта, как биха могли Неговите създания да бъдат свободни? Бог не можеше да даде нещо, което самият Той не притежаваше. Освен това езическият гръцки манталитет не можеше да си представи безкористна любов. Свободата обаче е най-висшият дар, който Бог може да даде на едно творение, защото свободата прави логичните създания като Бог. Това беше невъобразим дар за езическите гърци. Те не можеха да си представят създание, което можеше да каже „не“ на всемогъщия Бог. Ако Бог беше всемогъщ, създанията не биха могли да Му кажат „не“. Така че, ако Бог даде на хората Своята благодат, хората не биха могли да я отхвърлят. В противен случай Бог не би бил всемогъщ. Ако признаем, че Бог е всемогъщ, тогава Неговата благодат трябва да е неустоима. Мъжете не могат да избягат от него. Това означава, че онези хора, които са лишени от Божията благодат, са лишени, защото Бог не им е дал Своята благодат. Така че загубата на Божията благодат, която е вечна, духовна смърт, с други думи, ад, в действителност е акт, изцяло зависим от Бог. Бог е Този, Който наказва тези хора, като ги лишава от Своята благодат, като не й позволява да блести върху тях. Така че Бог е причината за вечната духовна смърт на онези, които са прокълнати. Проклятието е акт на Бог, акт на Божията справедливост, акт на необходимост или жестокост. В резултат на това Ориген смята, че ако искаме да останем християни, ако искаме да продължим да вярваме, че Бог е наистина добър, трябва да вярваме, че адът не е вечен, но ще има край, въпреки всичко, което е написано в Светото писание и това, което Църквата вярва. Това е фаталното, напълно логично заключение.

х

    Ориген и всички рационалисти, които са като него, не можаха да разберат, че приемането или отхвърлянето на Божията благодат зависи изцяло от разумните създания; че Бог, подобно на слънцето, никога не спира да свети както на добрите, така и на злите; че разумните създания обаче са напълно свободни да приемат или отхвърлят тази благодат и любов; и че Бог в Своята истинска любов не принуждава създанията Си да Го приемат, но уважава абсолютно тяхното свободно решение. ³²   Той не оттегля Своята благодат и любов, а отношениетона логичните създания към тази непрестанна благодат и любов е разликата между рая и ада. Тези, които обичат Бог, са щастливи с Него, тези, които Го мразят, са изключително нещастни, тъй като са задължени да живеят в Неговото присъствие и няма място, където човек може да избяга от любящото вездесъщие на Бог.

    Раят или адът зависи от това как ще приемем Божията любов. Ще отвърнем ли на любов за любов или ще отговорим на любовта Му с омраза? Това е критичната разлика. И тази разлика зависи изцяло от нас, от нашата свобода, от нашия най-вътрешен свободен избор, от съвършено свободно отношение, което не се влияе от външни условия или вътрешни фактори на нашата материална и психологическа природа, защото това не е външен акт, а вътрешен отношение, идващо от дъното на сърцето ни, обуславящо не нашите грехове, а начина, по който мислим за нашите грехове, както ясно се вижда в случая на митаря и фарисея и в случая на двамата разбойници, разпнати с Христос. Тази свобода, този избор, това вътрешно отношение към нашия Създател е най-вътрешната сърцевина на нашата вечна личност, това е най-дълбоката от нашите характеристики, това е, което ни прави това, което сме, това е нашето вечно лице - светло или тъмно, обичащ или мразещ.

    Не, братя мои, за наше нещастие, раят или адът не зависят от Бога. Ако зависеше от Бог, нямаше от какво да се страхуваме. Няма от какво да се страхуваме от Любовта. Но това не зависи от Бога. Зависи изцяло от нас и това е цялата трагедия. Бог иска да бъдем по Неговия образ, вечно свободни. Той ни уважава абсолютно. Това е любов. Без уважение не можем да говорим за любов. Ние сме мъже, защото сме свободни. Ако не бяхме свободни, щяхме да сме умни животни, а не хора. Бог никога няма да си върне този дар на свобода, който ни прави това, което сме. Това означава, че ние винаги ще бъдем това, което искаме да бъдем, приятели или врагове на Бог, и няма промяна в това нашето най-дълбоко Аз. В този живот има дълбоки или повърхностни промени в нашия живот, в нашия характер, в нашите вярвания, но всички тези промени са само израз във времето на нашето най-дълбоко вечно аз. Това дълбоко вечно аз е вечно, с цялото значение на думата. Ето защо раят и адът също са вечни. Няма промяна в това, което сме в действителност. Нашите времеви характеристики и нашата история в живота зависят от много повърхностни неща, „които изчезват със смъртта, но истинската ни личност не е повърхностна и не зависи от променящи се и изчезващи неща. Това е нашето истинско аз. То остава с нас, когато спим в гроба, и ще бъде истинското ни лице при възкресението. То е вечно. Нашите времеви характеристики и нашата история в живота зависят от много повърхностни неща, „които изчезват със смъртта, но истинската ни личност не е повърхностна и не зависи от променящи се и изчезващи неща. Това е нашето истинско аз. То остава с нас, когато спим в гроба, и ще бъде истинското ни лице при възкресението. То е вечно. Нашите времеви характеристики и нашата история в живота зависят от много повърхностни неща, „които изчезват със смъртта, но истинската ни личност не е повърхностна и не зависи от променящи се и изчезващи неща. Това е нашето истинско аз. То остава с нас, когато спим в гроба, и ще бъде истинското ни лице при възкресението. То е вечно.

XI

    Сне Йоан Лествичник казва някъде в работата си, че „преди падението ни демоните ни казват, че Бог е приятел на човека; но след нашето падение те казват, че Той е неумолим.” Това е хитрата лъжа на дявола: да ни убеди, че всяко зло в нашия живот има за своя причина Божието разположение; че Бог е Който ще ни прости или Който ще ни накаже. Желаейки да ни хвърлят в грях и след това да ни накарат да загубим всякаква надежда да се освободим от него, те се стремят да представят Бог понякога като прощаващ всички грехове, а понякога като неумолим. Повечето християни, дори православни, са паднали в тази яма. Те смятат Бог за отговорен за това, че сме помилвани или наказани. Това, братя мои, е ужасна лъжа, която кара повечето хора да загубят вечен живот, главно защото, разглеждайки Божията любов, те се убеждават, че Бог, в Своята любов, ще им прости. Бог винаги е любящ, Той винаги прощава, Той винаги е приятел на човека. Но това, което никога не прощава, което никога не е приятел на човека, е грях и ние никога не мислим за него, както трябва. Грехът унищожава душата ни независимо от Божията любов, защото грехът е именно пътят, който отвежда от Бога, защото грехът издига стена, която разделяни от Бога, защото грехът унищожава нашите духовни очи и ни прави неспособни да видим Божията светлина. Демоните искат да ни накарат винаги да мислим за нашето спасение или нашата вечна духовна смърт в юридически термини. Те искат да мислим, че или спасението, или вечната смърт е въпрос на Божие решение. Не, братя мои, трябва да се събудим, за да не се изгубим. Нашето спасение или нашата вечна смърт не е въпрос на Божие решение, но това е въпрос на наше решение, това е въпрос на решение на нашата свободна воля, която Бог уважава абсолютно. Нека не се заблуждаваме с доверието в Божията любов. Опасността не идва от Бог; идва от собственото ни аз.

XII     Всеки ще каже: „Самото Свето Писание не говори ли често за Божия гняв? Не казва ли Сам Бог, че ще ни накаже или че ще ни прости? Не е ли писано, че „Той получава награда от тези, които усърдно Го търсят” (Евреи 11:6)? ³³   Не казва ли Той, че отмъщението е Негово и че ще отплати за нечестието, сторено ни? Не е ли писано, че е страшно да попаднеш в ръцете на живия Бог?” ³⁴

    В своята беседа, озаглавена Че Бог не е причината за злото,Свети Василий Велики пише следното: „Но някой може да каже, ако Бог не е отговорен за злите неща, защо се казва в книгата на Исая: „Аз съм Този, който подготви светлината и Който създаде тъмнината, Който създава мир и Който създава злини“ (45:7).“ И отново, „Злини се спуснаха от Господа върху портите на Ерусалим” (Мих. 1:12). И „Ще има ли зло в града, което Господ не е извършил?“ (Амос 3:6). И във великата ода на Мойсей: „Ето, Аз съм и няма бог освен Мен. Ще убия и ще оживея; Ще поразя и ще изцеля” (Втор. 32:39). Но нито един от тези цитати, за този, който разбира по-дълбокия смисъл на Светото писание, не хвърля никаква вина върху Бог, сякаш Той е причината за злините и техният създател, защото Този, Който каза: „Аз съм Този, Който прави светлина и тъмнината”, показва Себе Си като Създател на Вселената, не че Той е създателят на някакво зло... „Той създава злини“, което означава „Той ги оформя отново и ги довежда до подобрение, така че те да напуснат своята злина, за да приемат природата на доброто“.³⁵

    Както пише свети Исаак Сирин, „Много често много неща се казват в Свещеното Писание и в него много имена се използват не в буквален смисъл... тези, които имат разум, разбират това“ (Проповед 83, стр. 317 ) .

    Свети Василий в същата беседа ³⁶ дава обяснение на тези изрази от Светото писание: „Това е, защото страхът, казва той, „назидава по-простите хора“ и това важи не само за простите хора, но и за всички нас. След нашето падение се нуждаем от страх, за да направим нещо полезно и добро за себе си или за другите. За да разберем Свещеното Писание, казват отците, ние трябва да имаме предвид тяхната цел, която е да ни спаси и малко по малко да ни доведе до разбиране на нашия Създател Бог и на нашето окаяно състояние.

    Но същото Свещено писание на други места ни обяснява по-точно кой е истинската причина за нашите злини. В Еремия 2:17, 19 четем: „Това, че Ме изостави, не ти ли донесе тези неща? казва Господ твоят Бог... Отстъпничеството ти ще те накаже и нечестието ти ще те изобличи; знай тогава и виж, че това, че си Ме изоставил, е горчиво за теб, казва Господ твоят Бог.”

    Свещеното писание говори на нашия език, езика, който разбираме в нашето паднало състояние. Както казва Свети Григорий Богослов, „Защото според нашето собствено разбиране ние сме дали имена от нашите собствени качества на тези на Бога“. ³⁷ И свети Йоан Дамаскин обяснява по-нататък, че това, което в Светото писание „е казано за Бог, сякаш Той има тяло, е казано символично... [то съдържа] някакъв скрит смисъл, който чрез неща, съответстващи на нашата природа, ни учи на неща, които надхвърлят нашата природа." ³⁸

XIII

    Има обаче наказания, наложени ни от Бог, или по-скоро злини, сторени ни от дявола и разрешени от Бог. Но тези наказания са това, което ние наричаме педагогически наказания. Те имат за цел нашето поправяне в този живот или поне поправянето на други, които биха взели поука от нашия пример и биха се поправили чрез страх. Има и наказания, които нямат за цел да поправят някого, а просто да сложат край на злото, като сложат край на онези, които го разпространяват, така че земята да бъде спасена от вечна поквара и пълно унищожение; такъв беше случаят при потопа по времето на Ной и при унищожението на Содом. ³⁹

    Всички тези наказания действат и имат своята цел в товапокварено състояние на нещата; те не се простират отвъд този покварен живот. Тяхната цел е да коригират това, което може да се коригира, и да променят нещата към по-добро състояние, докато нещата все още могат да се променят в този променящ се свят. След общото възкресение не може да се случи никаква промяна. Вечността и нетленността са състоянието на неизменните неща; никакви промени, каквото и да се случи тогава, само развитие в държавата, избрана от свободни личности; вечни и безкрайни развития, но без промяна, без промяна на посоката, без връщане назад. Променящият се свят, който виждаме около нас, се променя, защото е покварен. Вечните нови небеса и новата земя, които Бог ще създаде при Второто Си пришествие, са нетленни, което означава, че не се променят. Така че в този Нов свят не може да има никаква корекция; Следователно, вече не са необходими педагогически наказания. Всяко наказание от Бог в този Нов свят на Възкресението би било ясно и без съмнение акт на отмъщение, неподходящ и мотивиран от омраза, без добро намерение или цел.

    Ако разглеждаме ада като наказание от Бога, трябва да признаем, че това е безсмислено наказание, освен ако не признаем, че Бог е безкрайно нечестиво същество.

    Както казва свети Исаак Сирин: „Който прилага педагогически наказания, за да даде здраве, наказва с любов, а който търси отмъщение, е лишен от любов. Бог наказва с любов, не се защитава - далече - но иска да излекува образа Си и не задържа гнева Си за дълго. Този път на любовта е пътят на честността и той не се променя от страст към защита. Човек, който е справедлив и мъдър, е като Бог, защото той никога не наказва човека като отмъщение за нечестие, а само за да го поправи или за да се страхуват другите” (Проповед 73 ) .

    Така че виждаме, че Бог наказва, докато има надежда за поправяне. След Общото възкресение вече не може да става дума за Божие наказание. Адът не е наказание от Бог, а самоосъждане. Както казва Свети Василий Велики, „злините в ада не са причина за Бога, а за самите нас“. ⁴⁰

XIV

    Човек обаче може да настоява, че Свещеното Писание и Отците винаги говорят за Бог като Велик съдия, който ще възнагради онези, които са Му били послушни, и ще накаже онези, които са били непокорни, в деня на Великия съд (II Тим. 4:6-8). Как да разбираме тази присъда, ако трябва да разбираме божествените думи не по човешки, а по божествен начин? Какъв е Божият съд?

    Бог е Истина и Светлина. Божият съд не е нищо друго освен нашия контакт с истината и светлината. В деня на Великия съд всички хора ще се появят голи пред тази проникваща светлина на истината. „Книгите“ ще бъдат отворени. Какви са тези "книги"? Те са нашите сърца. Сърцата ни ще бъдат отворени от проникващата Божия светлина и това, което е в тези сърца, ще бъде разкрито. Ако в тези сърца има любов към Бог, тези сърца ще се радват, виждайки Божията светлина. Ако, напротив, в тези сърца има омраза към Бог, тези хора ще страдат, като получат в отворените си сърца тази проникваща светлина на истината, която са мразили през целия си живот.

    Така че това, което ще прави разлика между един човек и друг, няма да бъде решение на Бог, награда или наказание от Него, а това, което е било в сърцето на всеки един; това, което е имало през целия ни живот, ще бъде разкрито в деня на Страшния съд. Ако има награда и наказание в това откровение – и наистина има – то не идва от Бог, а от любовта или омразата, които царят в сърцето ни. Любовта има блаженство в себе си, омразата има отчаяние, горчивина, скръб, скръб, нечестие, вълнение, объркване, тъмнина и всички други вътрешни условия, които съставляват ада (I Кор. 4:6).

    Светлината на Истината, Божията енергия, Божията благодат, която ще падне върху хората безпрепятствено от покварените условия в Деня на Страшния съд, ще бъде еднаква за всички хора. Няма да има никаква разлика. Цялата разлика е в тези, които получават, а не в Този, който дава. Слънцето свети както на здрави, така и на болни очи, без никаква разлика. Здравите очи се радват на светлината и благодарение на нея виждат ясно красотата, която ги заобикаля. Болните очи изпитват болка, болят, страдат и искат да се скрият от същата тази светлина, която носи толкова голямо щастие на тези, които имат здрави очи.

    Но уви, вече няма никаква възможност да се избяга от Божията светлина. През този живот имаше. В Новото Сътворение на Възкресението Бог ще бъде навсякъде и във всичко. Неговата светлина и любов ще обхванат всички. Няма да има място, скрито от Бога, както беше през покварения ни живот в царството на княза на този свят. ⁴¹ Царството на дявола ще бъде опустошено от Общото възкресение и Бог отново ще завладее Своето творение. ⁴² Любовта ще облече всичко със своя свещен Огън, който ще тече като река от Божия трон и ще напоява рая. Но същата тази река от Любов – за тези, които имат омраза в сърцата си – ще се задуши и изгори.

    „Защото нашият Бог е огън пояждащ” (Евр. 12:29). Самият огън, който пречиства златото, поглъща и дърво. Благородните метали блестят в него като слънце, боклукът гори с черен дим. Всички са в един и същи огън на Любовта. Някои блестят, а други стават черни и тъмни. В същата пещ стоманата блести като слънце, докато глината потъмнява и се втвърдява като камък. Разликата е в човека, не в Бога.

    Различието е обусловено от свободния избор на човека, който Бог абсолютно уважава. Божият съд е разкриването на реалността, която е в човека.

XV

    Така Свети Макарий пише: „И както царството на мрака и греха са скрити в душата до деня на Възкресението, когато и телата на грешниците ще бъдат покрити с мрака, който сега е скрит в душата, така също Царството на Светлината и Небесният образ, Исус Христос, сега мистично просветляват душата и царуват в душата на светиите, но са скрити от очите на хората... до Деня на Възкресението; но тогава и тялото ще бъде покрито и прославено със Светлината на Господа, която сега е в душата на човека [от този земен живот], така че тялото също да може да царува с душата, която отсега приема Царството на Христос и почива и е просветен с вечна светлина” (Омилия 2).

    Свети Симеон Нови Богослов казва, че за вечния живот не е важно какво прави човек, а какъв е той, дали е като Исус Христос, нашия Господ, или е различен и различен от Него. Той казва: „В бъдещия живот християнинът не се проверява дали се е отрекъл от целия свят заради Христовата любов, или дали е раздал богатствата си на бедните, или ако е постил, или бдял, или се е молил, или ако е плакал и оплаквал за греховете си или ако е направил някакво друго добро в този живот, но той се проверява внимателно дали има някакво сходство с Христос, както синът прави с баща си.”

XVI

    Сне Петър Дамаскин пише: „Ние всички получаваме Божиите благословения еднакво. Но някои от нас, приемайки Божия огън, тоест Неговото слово, стават меки като пчелен восък, а другите като глина стават твърди като камък. И ако не Го искаме, Той не принуждава никого от нас, но като слънцето изпраща лъчите Си и огрява целия свят, и който иска да Го види, Го вижда, а който не иска да види Него, не е принуден от Него. И никой не е отговорен за това лишаване от светлина, освен този, който не иска да я има. Бог създаде слънцето и окото. Човек е свободен да приема или не слънчевата светлина. Същото важи и тук. Бог изпраща светлината на знанието като лъчи на всички, но Той ни даде и вяра като око. Този, който иска да получи знание чрез вяра, го пази чрез делата си и така Бог му дава повече желание, знание,(Филокалия, том 3, стр. 8).

XVII

    Мисля , че вече сме достигнали точката да разберем правилно какво всъщност са вечният ад и вечният рай и кой всъщност е отговорен за разликата.

    В иконата на Страшния съд виждаме нашия Господ Иисус Христос, седнал на трон. От дясната Му страна виждаме Неговите приятели, благословените мъже и жени, които са живели чрез Неговата любов. От лявата Му страна виждаме Неговите врагове, всички онези, които са прекарали живота си, мразейки Го, дори ако са изглеждали благочестиви и благоговейни. И там, в средата на двете, извиращи от престола на Христос, виждаме огнена река, която идва към нас. Каква е тази огнена река? Инструмент за мъчение ли е? Дали това е енергия на отмъщение, идваща от Бог, за да победи враговете Му?

    Не, нищо подобно. Тази огнена река е реката, която „излиза от Едем, за да напои рая” в древността (Бит. 2:10). Това е реката на Божията благодат, която е напоявала Божиите светии от началото. С една дума, това е изливането на Божията любов към Неговите създания. Любовта е огън. Всеки, който обича, знае това. Бог е Любов, значи Бог е Огън. И огънят поглъща всички онези, които самите не са огън, и прави ярки и блестящи всички онези, които самите са огън (Евреи 12:29).

    Бог много пъти се явяваше като огън: на Авраам, на Моисей в горящия храст, на народа на Израел, показвайки им пътя в пустинята като огнен стълб през нощта и като блестящ облак през деня, когато Той покри скинията със Своето слава (Изход 40:28, 32), и когато Той изсипа огън на върха на Синайската планина. Бог беше разкрит като огън на планината на Преображението и Той каза, че дойде „да тури огън на земята“ (Лука 12:49), тоест любов, защото както казва свети Йоан Лествичник, „Любовта е източникът на огън” (Стъпка 30, 18).

    Гръцкият писател Фотис Контоглу каза някъде, че „Вярата е огън и дава топлина на сърцето. Светият Дух слезе върху главите на апостолите под формата на огнени езици. Двамата ученика, когато им се разкри Господ, казаха: „Не гори ли сърцето ни в нас, докато Той говореше с нас по пътя?“ Христос сравнява вярата с „горяща свещ“. Свети Йоан Предтеча казва в своите проповеди, че Христос ще кръщава хората "в Светия Дух и огън". И наистина Господ каза: „Огън дойдох да изпратя на земята и какво ще ми е, ако вече е запален? Е, най-осезаемата характеристика на вярата е топлината; ето защо те говорят за "топла вяра" или "вяра, предизвикваща топлина". И дори както отличителният белег на вярата е топлината, сигурният белег на неверието е студенината.

    „Искате ли да знаете как да разберете дали човек има вяра или неверие? Ако почувствате топлина, излизаща от него - от очите му, от думите му, от обноските му - бъдете сигурни, че има вяра в сърцето си. Ако отново почувствате студ, който излиза от цялото му същество, това означава, че той няма вяра, каквото и да говори. Той може да коленичи, може смирено да навежда глава, може да изрича всякакви морални учения със смирен глас, но всички те ще излъчват смразяващ дъх, който пада върху вас, за да ви вцепени от студ.”  ⁴³ Свети Исаак Сирин казва, че „раят е любовта към Бога, в която се съдържа блаженството на всички блаженства“ и че „дървото на живота е любовта към Бога“ (Омилия 72 ) .

    „Не се заблуждавайте, казва св. Симеон Нови Богослов, Бог е огън и когато дойде на света и стана човек, изпрати огън на земята, както Сам казва; този огън се върти около търсенето, за да намери материал - това е предразположение и намерение, което е добро - да попаднеш в него и да го запалиш; и за тези, в които този огън ще се разгори, той се превръща в голям пламък, който достига до Небето... този пламък отначало ни пречиства от замърсяването на страстите, а след това става в нас храна и питие, светлина и радост и прави самите нас светлина, защото участваме в Неговата светлина” (Беседа 78 ) .

    Бог е любящ огън и Той е любящ огън за всички: добри или лоши. Има обаче голяма разлика в начина, по който хората приемат този любящ огън на Бог. Свети Василий казва, че „огненият меч беше поставен на портата на рая, за да пази подхода към дървото на живота; беше ужасно и изгарящо за неверниците, но любезно достъпно за вярващите, носейки им светлината на деня.” ⁴⁴ Същият любящ огън донася деня на онези, които отговарят на любовта с любов, и изгаря онези, които отговарят на любовта с омраза.

    Раят и адът са една и съща Божия река, любящ огън, който прегръща и покрива всички с една и съща благотворна воля, без никаква разлика или дискриминация. Същата животворна вода е вечен живот за верните и вечна смърт за неверниците; за първите това е техният елемент на живот, за вторите е инструментът на вечното им задушаване; раят за единия е ад за другия. Не смятайте това за странно. Синът, който обича баща си, ще се чувства щастлив в прегръдките на баща си, но ако не го обича, любящата прегръдка на баща му ще бъде мъчение за него. Ето защо, когато обичаме човека, който ни мрази, това е оприличено на изсипване на запалени въглени и гореща жарава върху главата му.

    „Аз казвам, пише свети Исаак Сирин, че тези, които страдат в ада, страдат бичувани от любов... Напълно погрешно е да се мисли, че грешниците в ада са лишени от Божията любов. Любовта е дете на познанието на истината и несъмнено се дава общо на всички. Но силата на любовта действа по два начина: тя измъчва грешниците и в същото време радва тези, които са живели в съгласие с нея” (Омилия 84).

    Господ е любов. Ако наистина вярваме в тази истина, знаем, че Бог никога не мрази, никога не наказва, никога не отмъщава. Както казва авва Амон: „Любовта никога не мрази никого, никога не изобличава никого, никога не осъжда никого, никога не наскърбява никого, никога не се отвращава от никого, нито верен, нито неверник, нито странник, нито грешник, нито блудник, нито някой нечист, но вместо това тя е точно грешниците и слаби и небрежни души, които обича повече и изпитва болка за тях, скърби и оплаква, и изпитва съчувствие към нечестивите и грешните повече, отколкото към добрите, подражавайки на Христос, Който призова грешниците и яде и пи с тях. Поради тази причина, показвайки какво е истинската любов, Той поучаваше, казвайки: „Станете добри и милостиви като вашия Отец в Небесата“ и както Той вали дъжд върху злото и доброто и кара слънцето да изгрява еднакво над праведните и несправедливите, така е и с който има истинска любов,  ⁴⁵

XVIII     Ной, ако някой е объркан и не разбира как е възможно Божията любов да направи някого жалко нещастен и нещастен и дори да гори сякаш в пламъци, нека помисли за по-големия брат на блудния син. Не беше ли в имението на баща си? Не му ли принадлежеше всичко в него? Нямаше ли любовта на баща си? Не дойде ли самият баща му, за да го моли и умолява да дойде и да вземе участие в радостния банкет? Какво го правеше нещастен и го изгаряше от вътрешна горчивина и омраза? Кой му отказа нещо? Защо не се зарадва на завръщането на брат си? Защо не е имал любов нито към баща си, нито към брат си? Не беше ли заради злото му, вътрешно разположение? Дали заради това не остана в ада? И какъв беше този ад? Някакво отделно място ли беше? Имаше ли инструменти за мъчение? Не продължи ли да живее в бащината си къща? Какво го отдели от всички радостни хора в къщата, ако не собствената му омраза и собствената му горчивина? Дали баща му или дори брат му са спрели да го обичат? Не беше ли точно тази любов, която закоравяваше сърцето му все повече и повече? Не беше ли радостта, която го натъжи? Не гореше ли омраза в сърцето му, омраза към баща му и брат му, омраза към любовта на баща му към брат му и към любовта на брат му към баща му? Това е адът: отрицанието на любовта; завръщането на омразата към любовта; горчивина при виждане на невинна радост; да бъде заобиколен от любов и да има омраза в сърцето си. Това е вечното състояние на всички прокълнати. Всички те са много обичани. Всички те са поканени на веселия банкет. Всички те живеят в Божието Царство, в Новата Земя и Новите Небеса. Никой не ги изгонва. Дори и да искаха да си отидат, те не биха могли да избягат от Божието Ново творение, нито да се скрият от Божието нежно любящо вездесъщие. Тяхната единствена алтернатива би била може би да се отдалечат от своите братя и да потърсят горчива изолация от тях, но те никога не биха могли да се отклонят от Бог и Неговата любов. И по-ужасното е, че в този вечен живот, в това Ново творение Бог е всичко за Своите създания. Както казва Свети Григорий Нисийски, „В сегашния живот нещата, с които имаме връзка, са многобройни, например: време, въздух, местност, храна и напитки, дрехи, слънчева светлина, светлина от лампи и други жизнени нужди, нито едно от които, много, макар и да са, са Бог; това благословено състояние, на което се надяваме, не се нуждае от нито едно от тези неща, но Божественото Същество ще стане всичко и вместо всичко за нас, разпределяйки Себе Си пропорционално на всяка нужда от това съществуване. Също така е ясно от Светите писания, че Бог става за онези, които го заслужават, местност и дом, облекло, храна и напитки, светлина, богатство и царство и всичко, което може да се мисли и назове, което прави живота ни щастлив“ (НаДушата и Възкресението). ⁴⁶

    В новия вечен живот Бог ще бъде всичко за Своите създания, не само за добрите, но и за нечестивите, не само за тези, които Го обичат, но също и за тези, които Го мразят. Но как тези, които Го мразят, ще издържат да получат всичко от ръцете на Онзи, Когото мразят? О, каква вечна мъка е това, какъв вечен огън, какво скърцане със зъби!

    Махнете се от Мен, проклети, във вечния вътрешен огън на омразата,” ⁴⁷казва Господ, защото бях жаден за твоята любов и ти не ми я даде, бях гладен за твоето блаженство и ти не ми го предложи, бях затворен в човешката Си природа и ти не дойде да ме посетиш в Моята църква; вие сте свободни да отидете където иска вашето нечестиво желание, далеч от Мен, в мъчителната омраза на сърцата ви, която е чужда на любящото Ми сърце, което не познава омраза към никого. Излезте свободно от любовта към вечното мъчение на омразата, непозната и чужда за Мен и за тези, които са с Мен, но подготвена от свободата за дявола, от дните, когато създадох Моите свободни, разумни създания. Но където и да отидете в тъмнината на вашите мразещи сърца, Моята любов ще ви следва като огнена река, защото без значение какво е избрало сърцето ви, вие сте и вечно ще продължите да бъдете, Мои деца.

амин

---

бележки

¹ „Това е зло: отчуждение от Бога.“ Св. Василий Велики,Че Бог не е причината за злините,“ELLHNES PATERES THS EKKLHSIAS” (Гръцки отци на Църквата) 7, 112 (цитирано по-долу катоEPE). „Мнозина... които се отделят по своята воля от Бог, Той довежда върху тях отделяне от Себе Си; и отделянето от Бога е смърт.” св. Иринейпротив ересите5. 27.2. „Хората, отхвърляйки вечните неща и чрез съвета на дявола обръщайки се към тленните неща, сами станаха причина за тлението в смъртта.” Св. Атанасий Великиза въплъщението5 (Migne,PG25. 104-105). „Колкото си отиде от живота, толкова се приближи към смъртта. Защото животът е Бог; лишаването от живот е смърт. Така че Адам беше авторът на смъртта за себе си чрез своето заминаване от Бога.” Св. Василий Велики ( PG 31. 945).

²   „Изкупителната жертва... беше извършена, за да се възстанови предишната хармонична връзка между небето и земята, която грехът беше преобърнал, за да изкупи изтъкнатия морален закон, за да удовлетвори оскърбената Божия справедливост.“ Енциклика за Пасха 1980 г. на Вселенския патриарх Димитрий,Епискепсис(на гръцки), бр. 229, 15 април 1980 г.

^{3 И} така, наистина безумен и лишен от разбиране и разум е този, който казва, че няма Бог. Наред с него не по-малко в тази лудост е и този, който казва, че Бог е причината за злините. Смятам, че техните грехове са с еднаква тежест, защото всеки от тях отрича доброто; първият отрича, че Той изобщо съществува, докато вторият Го определя като недобър; защото, ако той е причината за злините, Той очевидно не е добър; така че и от двете страни има отричане на Бог.” Св. Василий Велики,EPE,op. cit., 7, 90.

⁴„Но някой ще каже, наистина Адам падна и като пренебрегна божествената заповед, той беше осъден на поквара и смърт, но как мнозина бяха направени грешни заради него? Какво общо имат неговите прегрешения с нас? Как стана така, че ние, които дори не сме били родени, бяхме осъдени заедно с него, и въпреки това Бог казва: „Бащите да не бъдат убивани заради децата и синовете да не бъдат убивани заради бащите; всеки ще умре в собствения си грях? (Втор. 24:18). Със сигурност тогава тази душа, която съгреши, ще умре; но станахме грешници чрез непокорството на Адам по следния начин: Защото Адам беше създаден за нетление и живот и животът му в рая на насладата беше свят, целият му ум беше непрекъснато погълнат от божествени видения и тялото му беше спокойно и спокоен, тъй като всяко срамно удоволствие беше успокоено, тъй като в него нямаше смущение от неумерени емоции. Въпреки това, тъй като той падна под грях и потъна в поквара, оттам удоволствията и нечистотиите проникнаха в природата на плътта и така в нашите членове беше насаден див закон. Природата се разболя от грях чрез непокорството на единия, т.е. Адам; по този начин мнозина също станаха грешници, не като прегрешили заедно с Адам? тъй като те изобщо не са съществували? но тъй като е от неговата природа, която е паднала под закона на греха... поради непослушание, човешката природа в Адам стана немощна с поквара и така страстите бяха въведени в нея...” св. Кирил Александрийски и така в нашите членове беше насаден див закон. Природата се разболя от грях чрез непокорството на единия, т.е. Адам; по този начин мнозина също станаха грешници, не като прегрешили заедно с Адам? тъй като те изобщо не са съществували? но тъй като е от неговата природа, която е паднала под закона на греха... поради непослушание, човешката природа в Адам стана немощна с поквара и така страстите бяха въведени в нея...” св. Кирил Александрийски и така в нашите членове беше насаден див закон. Природата се разболя от грях чрез непокорството на единия, т.е. Адам; по този начин мнозина също станаха грешници, не като прегрешили заедно с Адам? тъй като те изобщо не са съществували? но тъй като е от неговата природа, която е паднала под закона на греха... поради непослушание, човешката природа в Адам стана немощна с поквара и така страстите бяха въведени в нея...” св. Кирил АлександрийскиТълкуване на Посланието до римляните ( PG 74. 788-789). „И освен това, ако тези, които са родени от Адам, са станали грешници поради неговия грях, в пълна справедливост, те не са отговорни, тъй като не са станали грешници от себе си; следователно терминът „грешници” се използва вместо „смъртни”, защото смъртта е наказанието за греха. Тъй като в първомодния човек природата стана смъртна, всички, които споделят природата на праотца, следователно споделят и смъртността.” Евтимий Зигавен, Тълкуване на Посланието до римляните, 5:19.

⁵ Това означава нещо напълно различно от това, което обичайно имаме предвид под термина „справедливост“. Това невежество ни накара да считаме за пробен камък на Православието някои много странни теории, най-вече юридическата концепция за спасението, която се основава на справедливост, която прилича на Необходимостта (ANAGKH) на древнитеиïîòèñêàне само човека, но и Бог, и придава мрачен облик на християнството. Вижте съответното изследване на S. Lynonnett „La Soteriologie Paulienne,“Introduction a la BibleIl, (Белгия: Desclees Bc Bower), p. 840.

⁶ „Ако човек с готовност и радост приема загубата заради Бога, той е вътрешно чист. И ако той не гледа отвисоко на никого заради недостатъците му, наистина е свободен. Ако човек не е доволен от някой, който го почита, нито не е доволен от някой, който го безчести, той е мъртъв за света и за този живот. Бдителността на разпознаването превъзхожда всяка човешка дисциплина, постигната по какъвто и да е начин в каквато и да е степен.

    „Не мразете грешника. Защото всички сме обременени с вина. Ако заради Бога сте подтикнати да му се противопоставите, плачете за него. защо го мразиш Мразете греховете му и се молете за него, за да можете да подражавате на Христос, Който не се разгневи на грешниците, но се застъпи за тях. Не виждате ли как Той плака над Йерусалим? Ние сме подигравани от дявола в много случаи, така че защо трябва да мразим човека, който е подиграван от този, който също ни се подиграва? Защо, о, човече, мразиш грешника? Може ли да е, защото той не е толкова праведен като вас? Но къде е твоята правда, когато нямаш любов? Защо не проливаш сълзи по него? Но вие го преследвате. В невежество някои са тласнати от гняв, предполагайки, че познават делата на грешниците.

    „Бъдете вестител на Божията доброта, защото Бог владее над вас, макар и недостоен да сте; защото въпреки че вашият дълг към Него е толкова голям, все пак Той не се вижда да изисква плащане от вас и от малките дела, които вършите, Той ви дава големи награди. Не наричайте Бог справедлив, защото Неговата справедливост не е явна в нещата, които ви засягат. И ако Давид Го нарича праведен и честен (вж. Пс. 24:8, 144:17), Неговият Син ни разкри, че Той е добър и благ. „Той е добър“, казва Той, „към злите и нечестивите“ (вж. Лука 6:35). Как можете да се обадите на Бог точно когато попаднете на пасажа от Писанието за заплатата, дадена на работниците? „Приятелю, не ти правя нищо лошо: ще дам на този последен също както на теб. Зло ли е окото ти, защото аз съм добър?“ (Мат. 20:12-15). Как може човек да се обади на Бог точно когато се натъкне на пасажа за блудния син, който пропиля богатството си с разпуснат живот, как само заради угризението, което показа, бащата изтича и падна на врата му и му даде власт над цялото си богатство ? (Лука 15:11 и сл.). Никой друг освен самият Негов Син не каза тези неща за Него, за да не се съмняваме в това; и по този начин Той даде свидетелство за Него. Къде е тогава Божията справедливост, защото докато сме грешници, Христос умря за нас! (вж. Римляни 5:8). Но ако тук Той е милостив, можем да вярваме, че Той няма да се промени [т.е. що се отнася до състоянието след смъртта, което св. Исаак споменава отново малко по-долу]. Никой друг освен самият Негов Син не каза тези неща за Него, за да не се съмняваме в това; и по този начин Той даде свидетелство за Него. Къде е тогава Божията справедливост, защото докато сме грешници, Христос умря за нас! (вж. Римляни 5:8). Но ако тук Той е милостив, можем да вярваме, че Той няма да се промени [т.е. що се отнася до състоянието след смъртта, което св. Исаак споменава отново малко по-долу]. Никой друг освен самият Негов Син не каза тези неща за Него, за да не се съмняваме в това; и по този начин Той даде свидетелство за Него. Къде е тогава Божията справедливост, защото докато сме грешници, Христос умря за нас! (вж. Римляни 5:8). Но ако тук Той е милостив, можем да вярваме, че Той няма да се промени [т.е. що се отнася до състоянието след смъртта, което св. Исаак споменава отново малко по-долу].

    „Далеч от това, че някога трябва да мислим за такова беззаконие, че Бог да стане безмилостен! Защото свойството на божествеността не се променя както смъртните. Бог не придобива нещо, което няма, нито губи това, което има, нито допълва това, което има, както правят създадените същества. Но това, което Бог има от самото начало, Той ще има и го има до [безкрайния] край, както пише блаженият Кирил в своя коментар върху Битие. Бойте се от Бога, казва той, от любов към Него, а не заради суровото име, което Му е дадено. Обичайте Го, както трябва да Го обичате; не за това, което Той ще ви даде в бъдеще, а за това, което сме получили, и само за този свят, който Той е създал за нас. Кой е човекът, който може да Му се отплати? Къде може да се намери Неговото възмездие в нашите дела? Който Го убеди в началото да ни създаде, Който ходатайства за нас пред Него, когато няма да притежаваме [способност за] памет, сякаш никога не сме съществували? Кой ще събуди това наше тяло [сирийски: нашата поквара] за онзи живот? И отново, откъде се спуска понятието знание в прахта? О, чудна Божия милост! О, учудване пред щедростта на нашия Бог и Създател! О сила, за която всичко е възможно! О, неизмеримата доброта, която връща природата ни, макар и грешни да сме, към Неговото възраждане и почивка! Кой е достатъчен да Го прослави? Той издига престъпника и богохулника, той подновява праха, лишен от разум, като го прави разумен и разбиращ, а разпръснатия и безчувствен прах и разпръснатите сетива Той прави разумна природа, достойна за мисъл. Грешникът не е в състояние да разбере благодатта на Неговото възкресение. Къде е геената, която може да ни порази? Къде е гибелта, който ни ужасява по много начини и потушава радостта от Неговата любов? И какво е геената в сравнение с благодатта на Неговото възкресение, когато Той ще ни издигне от Хадес и ще направи нашата тленна природа да бъде облечена в нетление, и ще издигне в слава този, който е паднал в Хадес?

    „Елате, мъже на проницателността, и се изпълнете с чудо! Чий ум е достатъчно мъдър и прекрасен, за да се удиви достойно на щедростта на нашия Създател? Неговото възмездие на грешниците е, че вместо справедливо възнаграждение, Той ги възнаграждава с възкресение и вместо онези тела, с които са потъпкали Неговия закон, Той ги облича със съвършена слава и нетление. [Св. Исаак говори тук за онези, които са се покаяли, както е видно от други подобни пасажи в неговата книга.) Тази благодат, чрез която сме възкресени, след като сме съгрешили, е по-голяма от благодатта, която ни е довела до съществуването, когато не сме били. Слава на Твоята безмерна благодат, Господи! Ето, Господи, вълните на Твоята благодат затварят устата ми с мълчание и не остава нито една мисъл в мен пред лицето на Твоето благодарение. Какви усти могат да изповядват Твоята хвала, о, добри кралю, Ти, Който обичаш живота ни? Слава на Тебе за двата свята, които си създал за нашия растеж и наслада, като ни водиш чрез всички неща, които си създал, към познаването на Твоята слава от сега и завинаги. Амин.” Св. Исак Сирин,Проповед 60.

⁷ Пак там.

⁸   „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син на смърт за това.“ Не че Той не би могъл да ни изкупи по друг начин, но Той пожела да ни изяви Своята безгранична любов и да ни приближи до Него чрез смъртта на Неговия Единороден Син. Наистина, ако имаше нещо по-ценно от Своя Син, Той би го дал заради нас, за да може чрез него нашата раса да се намери близо до Него. От Своята изобилна любов, Той не благоволи да извърши насилие върху нашата свобода, въпреки че беше възможно да го направи; но Той позволи това да бъде, за да се приближим до Него с любовта и волята на нашата собствена воля.” Св. Исаак Сирин,Проповед 81.

⁹   „Във времена на униние никога не пропускай да помниш Господната заповед към Петър, да простиш на човек, който съгреши седемдесет пъти по седем, защото Този, който е дал тази заповед на друг, Сам ще направи много повече.” Св. Йоан Лествичник,Стълба на Божественото изкачване,Стъпка 26, (Бостън: Свети Преображенски манастир, 1978 г.), стр. 147.

¹⁰   „Човек, който е праведен и мъдър, е като Бог, защото той никога не наказва човека за отмъщение за нечестие, а само за да го поправи или за да се страхуват другите.“ Св. Исаак Сирин,Проповед 73.„Бог даде това велико благо на човека: да не пребъдва в грях до вечността.” Теофил Антиохийскидо Автолик2.26.

¹¹ „И Бог видя всички неща, които беше направил, и ето, бяха твърде добри.“ Битие 1,31. „[Бог) е създал всичко, което има добри качества, но разпътството на демоните е използвало произведенията на природата за зли цели и видът на злото, което носят, е от тях, а не от съвършения Бог.” Обръщение на Тацианкъм гърците17. „Изграждането на света е добро, но животът, който хората живеят, е лош.“ Пак там. 19. „Защото нищо отначало не беше направено зло от Бога, но всички неща бяха добри, да, много добри.“ Теофил Антиохийскикъм Автолик2. 17. „Pour l'hebreau, le sensible n'est pas mauvais, ni fautif. Le mal ne vient pas de la matiere. Le monde est tres bon.” [ „За евреина възприемаемите неща не са зли, нито са измамни (буквално, погрешни). Злото не идва от материята. Светът е „много добър“.] C. Tresmontant, Essai sur la Pensee Hebraique (Париж, 1953 г.). „Няма нищо, което да не е част от красивото и доброто.“ Св. Дионисий Ареопагит За божествените имена ( PG 3. 704). „Защото дори ако причините, поради които се случват някои неща, ни убягват, нека тази догма да бъде сигурна в душите ни, че нищо зло не се прави от добрите.“ Св. Василий Велики, EPE ,7, 112. „Защото не е част от бог да подбужда към неща против природата... Но Бог, бидейки съвършено добър, вечно върши добро.” Атинагор, Посолство, 26.

¹² „Дяволът е зъл в такава степен, че е зъл по отношение, но не и че природата му се противопоставя на доброто.“ Св. Василий Велики,EPE, 7, 112. „Тъй като Бог е добър, каквото и да прави, Той го прави заради човека. Но каквото и да прави човек, той го прави за себе си, както доброто, така и злото.” Филокалия,кн. 1, гл. 121, Св. Антоний Велики.

¹³ „Защото Бог не създаде смъртта, нито благоволи в унищожението на живите; защото Той създаде всички неща, за да съществуват, и поколенията на света бяха здрави; и в тях няма унищожителна отрова, нито царството на Хадес на земята.” Мъдростта на Соломон 1:13-14. „Защото Бог създаде човека да бъде безсмъртен и го направи образ на собствената Си вечност. Въпреки това, чрез завист към дявола, смъртта дойде в света.” Мъдростта на Соломон 2:23-24.

¹⁴ „И така, този, който е направен по Божие подобие, тъй като по-мощният дух [Светият Дух] е отделен от него, става смъртен.“ Обръщение на Тацианкъм гърците7.

¹⁵ Защото, колкото си отиде от живота, толкова се приближи към смъртта. Защото Бог е живот; лишаването от живот е смърт. Така че Адам беше авторът на смъртта за себе си чрез своето оттегляне от Бог, в съответствие с писанието, което казва: „Защото, ето, онези, които се отдалечават от Тебе, ще загинат.“ Псалм 72: 27.

¹⁶ И тъй, Бог не е създал смъртта, но ние сами я докарахме от зло. Въпреки това, Той не попречи на разпадането поради гореспоменатите причини, за да не направи немощта в нас безсмъртна.” Св. Василий Велики (PG31. 345).

¹⁷ „Но онези, които се отдалечават от Бога по собствен избор, Той налага това отделяне от Себе Си, което те са избрали по собствено желание. Но отделянето от Бог е смърт, а отделянето от светлината е тъмнина,... Не е обаче, че светлината им е наложила наказанието на тъмнината.“ Св. Иринейпротив ересите5. 27:2. „Но други избягват светлината и се отделят от Бога...“ Пак там,5. 28:1.

¹⁸ Филокалия,кн. 2, стр. 27 (гръцка редакция), св. Максим Изповедник.

¹⁹ „Ние станахме наследници на проклятието в Адам. Разбира се, ние не бяхме наказани, сякаш не сме се подчинили на тази заповед заедно с него, но тъй като той стана смъртен, той предаде греха на своето потомство; ние сме родени смъртни от смъртен.” Св. Анастасий Синаит, 19. VideIN Karmirh,SUNOYIS THS DOGMATKHS THS ORQODOXOU EKKLHSIAS,s. 38.

²⁰„Престъплението на човека срещу правдата на Създателя доведе до изпълнение на смъртната присъда на душата; защото, когато нашите предци изоставиха Бог и избраха да вършат собствената си воля, Той ги изостави, без да ги подлага на ограничения. И поради причините, които посочихме по-горе, Бог любезно ги предупреди за тази присъда. Но той въздържа и забави изпълнението на смъртната присъда върху тялото; и докато го произнесе, Той отложи плода му в бъдещето в бездната на Неговата мъдрост и преизобилието на Неговата любов към човека. Той не каза на Адам: „върни се там, откъдето си взет“, а „земя си и на земята ще се върнеш“ (Бит. 3:19). Тези, които слушат това с разбиране, могат също да разберат от тези думи, че Бог "не е направил смъртта" (Мъдрост 1:13), нито на душата, нито на тялото. Защото, когато за първи път даде заповед, Той не каза: „В който и ден да ядете от него, умрете!“, а „В който и ден да ядете от него, непременно ще умрете“ (Бит. 2:17). Нито след това Той каза: „върни се сега на земята“, но „Ще се върнеш“ (Бит. 3:19), като предупреждаваше по своя начин, справедливо позволяваше и не възпрепятстваше това, което трябваше да се случи. св. Григорий ПаламаФизически богословски морални и практически глави 51 ( PG 1157-1160).

²¹ Самото дърво на познанието беше добро и плодът му беше добър. Защото не дървото имаше смърт в себе си, както някои мислят, а непокорството, което имаше смърт в себе си; защото в плода нямаше нищо друго освен само знание; но знанието е добро, когато човек го използва правилно. Теофил от АнтиохияДо Автолик2. 25. „Дървото не е породило смърт, защото Бог не е създал смъртта; но смъртта беше следствие от неподчинение.” Св. Йоан ДамаскинПроповед на Велика събота10 (PG96. 612a).

²² И какво е милостиво сърце? Това е изгаряне на сърцето в името на цялото творение, за хората, за птиците, за животните, за демоните и за всяко създадено нещо; и при спомена и при вида им очите на милостив човек изливат изобилни сълзи. От силната и пламенна милост, която обхваща сърцето му и от голямото му състрадание, сърцето му е смирено и той не може да понесе да чуе или да види каквото и да е нараняване или лека скръб в творението. Поради тази причина той непрекъснато предлага сълзлива молитва, дори за неразумните зверове, за враговете на истината и за онези, които му вредят, да бъдат защитени и да получат милост. И по подобен начин той дори се моли за семейството на влечугите поради голямото състрадание, което гори в сърцето му без мярка в подобие на Бог.” Св. Исак Сирин,Проповед 81.

²³ Не Бог е враждебен, а ние; защото Бог никога не е враждебен.” св. Йоан Златоуст (PG61. 478).

²⁴ Вид. IS RWMANIDHS, TO PROPATORIKON AMARTHMA,(Атина, 1957).

²⁵„Следователно, ние вярваме в един Бог: един принцип, без начало, несътворен, нероден, неразрушим и безсмъртен, вечен, неограничен, неограничен, неограничен, безкрайна сила, прост, несъставен, безтелесен, непроменлив, незасегнат, непроменим, неизменен, невидим , източник на доброта и справедливост, лек интелектуален и недостъпен; сила, за която никаква мярка не може да даде никаква представа, но която се измерва само с Неговата собствена воля, защото Той може да прави всичко, каквото пожелае; Създател на всички неща, както видими, така и невидими, който държи заедно всички неща и ги съхранява, Доставчик за всички, управляващ и доминиращ и управляващ над всичко в безкрайно и безсмъртно царуване; без противоречие, изпълващ всички неща, съдържащ се от нищо, но Самият Той съдържа всички неща, като е техен Пазител и първи Притежател; проникващ във всички субстанции, без да бъде осквернен, отстранен далеч отвъд всички неща и всяка субстанция като свръхсубстанциален и превъзхождащ всичко, супер-изключително божествен, добър и пълен; назначаване на всички принципи и порядки, поставени над всяко началство и ред, над същността и живота, и речта, и понятието; самата светлина и доброта и битие дотолкова, доколкото няма нито битие, нито нещо друго, което да произлиза от някое друго; самият източник на съществуване за всички неща, които съществуват, на живота за живите, на речта за артикулираните и причината за всички добри неща за всички; познаване на всички неща, преди да започнат да съществуват; една субстанция, едно божество, една добродетел, една воля, едно действие, едно началство, една власт, едно господство, едно царство; познат в три съвършени лица и обожаван с едно обожание, вярвани и почитани от всяко разумно създание, обединени без объркване и различни без разделение, което е отвъд разбирането. Вярваме в Отца и Сина и Светия Дух, в Когото сме кръстени. Защото така Господ заповяда на апостолите: „Кръщавайки ги в името на Отца и Сина и Светия Дух”. св. Йоан ДамаскинТочно изложение на православната вяра 1. 8.

²⁶ „Той създаде без материя.“ Св. Йоан Златоуст (PG59. 308).

²⁷ Св. Йоан Дамаскин,op. цит. 1. 14.

²⁸   Св. Йоан Дамаскин,op. цит. 1. 8.

²⁹   „Душата без тялото не може да направи нищо, било то добро или зло. Виденията, които някои виждат относно онези неща, които са там, им се показват от Бог като дарение за тяхната печалба. Както лирата остава безполезна и мълчи, ако няма кой да свири, така и душата и тялото, когато са разделени, не могат да направят нищо.” св. Атанасий Велики.

³⁰   „Защото всяко от тях според вида си е тяло, било то ангел, или душа, или дявол. Колкото и да са фини, те все още са фини тела по същество, характер и образ в зависимост от фиността на съответните си природи.” Св. Макарий Велики,Петдесет духовни проповеди,4, 9.

³¹   Да отидем и да видим в гробовете, че човекът е голи кости, храна за червеи и воня. Велик Евхологион,(Венеция, 1862), p. 415. „Защото както светлината, когато залязва вечер, не се губи, така и човекът също се предава на гроба, сякаш залязва; но той е запазен за зората на възкресението.” св. Йоан Златоуст.

³²   „Този, който ругае Създателя, че не ни е направил безгрешни по природа, не прави нищо друго освен да цени ирационалната природа над разумната.“ Св. Василий Велики,EPE, 7, 110.

³³   Също така, „Не отхвърляйте, прочее, вашата увереност, която има голяма награда.“ Евреи 10:35.

³⁴   „Защото, ако съгрешаваме умишлено, след като сме приели познаването на истината, не остава вече жертва за греховете, а някакво страшно очакване на съд и пламенен гняв, който ще погълне противниците, Този, който презря закона на Мойсей умря без милост при двама или трима свидетели: Колко по-тежко наказание, предположите, ще се смята за достоен онзи, който е стъпкал Божия Син и е счел кръвта на завета, с която той беше осветен, за нечестив нещо, и е направил въпреки Духа на благодатта? Защото познаваме Онзи, който каза: Мое е отмъщението, Аз ще въздам, казва Господ. И отново, Господ ще съди народа Си. Страшно е да попаднеш в ръцете на живия Бог. Евреи 10:26-31.

³⁵   Св. Василий Велики,op. цит. 7, 94-96. В този конкретен пасаж св. Василий внимателно прави разлика между гръцките глаголиktizwиdhmiourgew, като и двата обикновено се превеждат на английски като „създавам“. Въпреки това,ktizwима дълга история, започвайки със санскритскотоkshi,което, както и в ранния гръцки, означава „за хората страна“, „да строиш къщи и градове“, „да колонизираш“. По-късно на гръцки думата започва да означава „да установявам“, „да изграждам и развивам“ и накрая „да произвеждам“, „създавам“, „осъществявам“. Имайки предвид тези други конотации на глаголаktizw,Св. Василий разбрал правилното значение на думата в този контекст и затова подчертал това разграничение.

³⁶ Пак там. 7,98.

³⁷ Св. Григорий БогословПето богословско слово22 (PG36. 15 7).

³⁸   Св. Йоан Дамаскин,op. цит. 1.11.

³⁹  „Гладът, сушата и наводненията са често срещани язви на градовете и нациите, които спират прекомерното зло. Следователно, както лекарят е благодетел, дори ако причини болка или страдание на тялото (защото той се бори с болестта, а не с страдащия), така и Бог е добър, Който дава спасение на всеки чрез средства за специални наказания. Но вие не само не говорите зле за лекаря, който изрязва някои членове, каутеризира други и изрязва трети отново напълно от тялото, но дори му давате пари и се обръщате към него като към спасител, защото той ограничава болестта до малка област преди недъгът да може да поеме цялото тяло. Но когато видите град да смазва жителите си в земетресение или кораб да потъва в морето с всички ръце, ти не се страхуваш да размахваш богохулнически език срещу истинския Лекар и Спасител.” св. Василий Велики, оп. цит. 7, 94. „И можете да приемете фразата „Аз убивам и ще оживея“ (Втор. 32:39) буквално, ако желаете, тъй като страхът назидава по-простото. „Ще поразя и ще изцеля“ (Втор. 32:39). Полезно е също да разбирате тази фраза буквално; защото поразяването поражда страх, докато изцелението подбужда към любов. Въпреки това ви е позволено да достигнете до по-възвишено разбиране на изказването. Ще убия чрез греха и ще направя да живея чрез правдата. „Но макар външният ни човек да загива, но вътрешният всеки ден се подновява“ (II Кор. 4:16). Следователно Той не убива един и не дава живот на друг, но чрез средствата, които убива, Той дава живот на човека и Той изцелява човека с това, което го поразява, според поговорката, която казва: „Ти ще го биеш с тоягата и ще избавиш душата му от смърт“ (Притчи 23:14). Така че плътта е наказана, за да бъде излекувана душата, а грехът е умъртвен, за да живее правдата... Когато чуете „Няма да има зло в град, което Господ не е извършил“ (вж. Амос 3:6), разбирайте под съществителното „зло“, че думата намеква за скръбта, нанесена на грешниците за поправяне на прегрешенията. Защото Писанието казва: „Понеже те наскърбих и те стесних, за да ти направя добро“ (вж. Второзаконие 8:3); така и злото е прекратено, преди да се разлее безпрепятствено, както силна дига или стена задържа река. и грехът се умъртвява, за да живее правдата... Когато чуете „Няма да има зло в град, което Господ не е извършил“ (вж. Амос 3:6), разбирайте под съществителното „зло“, че думата намеква за скръбта, нанесена на грешниците за поправяне на прегрешенията. Защото Писанието казва: „Понеже те наскърбих и те стесних, за да ти направя добро“ (вж. Второзаконие 8:3); така и злото е прекратено, преди да се разлее безпрепятствено, както силна дига или стена задържа река. и грехът се умъртвява, за да живее правдата... Когато чуете „Няма да има зло в град, което Господ не е извършил“ (вж. Амос 3:6), разбирайте под съществителното „зло“, че думата намеква за скръбта, нанесена на грешниците за поправяне на прегрешенията. Защото Писанието казва: „Понеже те наскърбих и те стесних, за да ти направя добро“ (вж. Второзаконие 8:3); така и злото е прекратено, преди да се разлее безпрепятствено, както силна дига или стена задържа река.

    „Поради тези причини болестите на градовете и народите, сушите, безплодието на земята и по-трудните условия в живота на всеки спират нарастването на нечестието. По този начин такива злини идват от Бог, за да изкоренят истинските злини, тъй като изпитанията на тялото и всички болезнени неща отвън са създадени за ограничаване на греха. Бог, следователно, изрязва злото; никога не е зло от Бога.... Разрушаването на градовете, земетресенията и наводненията, унищожаването на армии, корабокрушенията и всички катастрофи с много жертви, които се случват от земята или морето, въздуха или огъня или каквато и да е причина, се случват за отрезвяване на оцелелите, защото Бог наказва общественото зло с общи бичове.

    „Следователно основното зло, което е грехът и което е особено достойно да бъде наречено зло, зависи от нашето разположение; от нас зависи или да се въздържаме от злото, или да бъдем в нещастие.

    „От другите злини, някои са показани като борби за доказване на смелост ... докато някои са за изцеление на грехове ... и някои са за пример, който да направи други хора трезви.“ св. Василий Велики, оп. цит. 7, 98-102.

⁴⁰ Пак там. 7, 92.

⁴¹   „Дяволът стана „Принцът на материята“.“ Атинагор,Посолство,24, 25. „Те [демоните] след това подчиниха човешката раса на себе си… и… посяха цялото нечестие. Откъдето и поетите и митолозите, без да знаят, че именно ангелите и онези демони, които са били родени от тях, са направили тези неща с мъжете, жените, градовете и народите, които са свързани, ги приписват на самия Бог.” Свети мъченик ЮстинВтора апология5.

⁴²   „За това се яви Божият Син, за да разруши делата на дявола.“ I Йоан 3:8.

⁴³ Фотис Контоглу, „EKKLHSIASTIKA HMEROLOGIA,“OrqodoxoV TupoV,„Църковни календари,“Orthodoxos Typos] 131 (Атина), 1 януари 1971 г.

⁴⁴ Св. Василий Велики, Проповед 13. 2,Увещание към св. Кръщение(PG31. 428 и 95, 1272).

⁴⁵ “BIBLIOQHKH ELLHNWN PATERWN” [Библиотека на гръцките отци], том. 40, стр. 60-61.

⁴⁶   „Аз съм баща, аз съм брат, аз съм младоженец, аз съм обиталище, аз съм храна, аз съм облекло, аз съм корен, аз съм основа, всичко, каквото пожелаеш, аз съм.“ „Не се нуждаеш от нищо, аз ще бъда дори слуга, защото дойдох да служа, а не да ми служат; Аз съм приятел, и член, и глава, и брат, и сестра, и майка; аз съм всичко; само се притисни към мен. Бях беден за теб и скитник за теб, на кръста за теб, в гроба за теб, горе ходатайствам за теб пред Отца; на земята дойдох заради теб като посланик от моя Отец. Ти си всичко за мен, братко, и сънаследник, и приятел, и член. Какво искаш повече?" Св. Йоан Златоуст,Проповед 76 върху Евангелието на Матей(PG58. 700).

⁴⁷  „„Краят на света“ означава не унищожаването на света, а неговата трансформация. Всичко ще се преобрази внезапно, в миг на око... И Господ ще се яви в слава на облаците. Тръби ще звучат, и то силно, с мощ! Те ще звучат в душата и съвестта! Всичко ще стане ясно на човешката съвест. Пророк Даниил, говорейки за Страшния съд, разказва как Старият по дни, Съдията, седи на престола Си, а пред Него е огнен поток (Дан. 7:9-10). Огънят е пречистващ елемент; изгаря греховете. Горко на човека, ако грехът е станал част от неговата природа: тогава огънят ще изгори самия човек. Този огън ще се запали вътре в човека; виждайки Кръста, някои ще се зарадват, но други ще изпаднат в объркване, ужас и отчаяние. Така хората ще бъдат разделени моментално.

    „Колкото по-съзнателно и по-упорито човек се стреми към Бога в живота си, толкова по-голяма ще бъде радостта му, когато чуе: „Елате при Мен, вие благословени“. И обратно: същите думи ще извикат огъня на ужаса и мъчението върху онези, които не Го пожелаха, които приживе бягаха и се биеха или Го хулеха!

    „Страшният съд не познава свидетели или писмени протоколи! Всичко е вписано в душите на хората и тези записи, тези „книги“ се отварят на Страшния съд. Всичко става ясно на всички и на самия него.

    „И някои ще отидат в радост, а други - в ужас.

    „Когато „книгите се отворят“, ще стане ясно, че корените на всички пороци са в човешката душа. Ето пияница или похотник: когато тялото е умряло, някои може да помислят, че и грехът е мъртъв. Не! Имаше склонност към грях в душата и този грях беше сладък за душата и ако душата не се е покаяла за греха и не се е освободила от него, тя ще дойде на Страшния съд също със същото желание за грях. То никога няма да задоволи това желание и в тази душа ще има страдание от омраза. То ще обвинява всички и всичко в измъченото си състояние, ще мрази всички и всичко. „Ще има скърцане със зъби“ на безсилната злоба и неугасимия огън на омразата.

    „Огнена геена“ — такъв е вътрешният огън. Тук ще има плач и скърцане със зъби. Такова е състоянието на ада.” Архиепископ Йоан Максимович, „Страшният съд“, православно слово (ноември-декември 1966 г.): 177-78.